Благороден принц

Благороден принц Девни Пери Времетраене: 0:45 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

Вечерта, когато Люк Роузън среща Скарлет Маркс, за първи път съжалява, че е полицай. След нощ, изпълнена с кръв и смърт, тя се озовава под неговия покрив единствено защото той е дал клетва, която не може да престъпи.

Скарлет не се вписва в подредения му живот. Тя е дръзка, инатлива и вбесяваща. Това, че има информация за престъпна банда, която може да я убие, не улеснява ситуацията, в която двамата са попаднали.

Непоколебимият ѝ характер, смелостта и силата ѝ обаче го привличат и Скарлет неизбежно завладява сърцето му. За да я опази жива, Люк трябва да вземе най-трудното решение в живота си и да наруши всички възможни правила. Но може ли Люк да престъпи ценностите си и да рискува значката си заради Скарлет?

Книга четвърта от поредицата "Тенекиени номади" от Девни Пери.

"Обичах ви. Събудих се отведнъж, изправих се рязко в леглото с тих вик и литнала към сърцето ръка. То тупкаше в гърдите ми гръмовно като пистолетния изстрел в главата ми. "Кошмар. Само кошмар." През деня при това. Разтърках очи, после огледах стаята. Щорите от изкуствена материя не бяха с точния размер, дневната светлина минаваше между тях и черчевето на прозореца и чертаеше широка пътека по чаршафите. Всички те - долният чаршаф, калъфките на възглавниците и на юргана - бяха в патешко жълто, обсипано с розови, цикламени и бели маргаритки. Десенът сигурно е бил избран заради жизнерадостните си цветове, както и да прикрие жалкия вид на стаята. Уви, всички маргаритки на света не можеха да променят факта, че съм затворничка. Всички цветове на дъгата не можеха да маскират истината за положението, в което бях изпаднала. Животът ми беше ад от самото начало и аз постоянно кацах от трън, та на глог. Станах от леглото, зави ми се свят и стиснах очи. Главата ми кънтеше от недоспиване, недохранване и жажда. Но не бях гладна. Не бях жадна. Насън ме преследваха кошмари, ужасни образи, които нямах сили да преживея отново, затова вече десета нощ се опитвах да не спя.

Седях в хола с прикрепеното ми ченге и гледах тъпо в стената. Задрямването през деня също беше опасно, но по тъмно кошмарите ми се струваха още по-истински. Сигурно защото не бяха обикновени сънища. А реален спомен, който глупавият ми мозък прожектираше постоянно. Кръв. Смърт. Страх. Бяха по-страшни и от филм на ужасите. Реалността умее да надцаква въображението. Вонята на пицата, която последната ми униформена бавачка беше донесла за обяд, се промъкна под прага на вратата - процепът беше възголям. Догади ми се, но преглътнах стомашния сок, замъкнах се в банята и трепнах, зърнала отражението си в огледалото. "Изглеждам ужасно." Ужасно, че и отгоре. Кожата ми сивееше. Тъмните кръгове под очите ми бяха толкова големи и плътни, че можеха да минат за синини от побой. Страните и устните ми бяха изгубили естествения си розов цвят. Трябваше да хапна нещо. Трябваше да се наспя. Имах нужда ужасният кошмар да изчезне, но той ме намираше упорито, щом затворех очи, надвита от изтощението. Имах нужда да... Списъкът беше толкова дълъг, че можех да го рецитирам с часове, но всичко се свеждаше до едно - трябваше да се измъкна. Близо година тънех в море от грешки и много скоро щях да се удавя. Време беше да се отправя към брега. Наплисках се с вода да измия потта от кошмара. После зарових лице в единствената хавлиена кърпа - малък размер. И тя беше бродирана с тъпи маргаритки в долния край. Метнах я настрани и се наведох към огледалото да разгледам долната си устна. Сцепеното почти беше заздравяло. Облизах с език леката подутина на мястото.

Едва видимият белег скоро щеше да изчезне, но уви, същото не важеше за спомена. Защото помнех с пределна яснота как съм получила всеки оток, синина и белег от порязано. Джеремая беше мъртъв, но аз винаги щях да помня как ме удари толкова силно, че ми сцепи устната. Дано се пържи в ада. Разкарах мислите за Джеремая, излязох от банята и навлякох суитшърт. Той беше част от трите комплекта дрехи, които притежавах, но предпочитах него и долнището, с което вървеше, защото тях ми ги беше дала сестра ми."
Из книгата

Егмонт България ЕАД
София, 1142
ул. Фритьоф Нансен №9
sales@egmontbulgaria.com