А те прелитат нощем - кратки измерения на болката. Разкази

От автора на "Убийства 4D", "... А те изпълзяват нощем", "Часът на кошмара - 4:50", "9.8 по скалата на болката".

"Защо сънуваме толкова много, а си спомням толкова малко? И то само кошмарите! Преследват ни тъмни сенки, настигат ни уродливи същества, лутаме се в тесни коридори, в които въздухът ни свършва, а крайниците ни се движат все по-сковано и тежко сякаш сме обречени. В 4.50 сутринта. Кога започваме да виждаме в жълто? Или в... черно-бяло? От какво се пораждат болката и тъгата? Чиста биохимия ли са или...

Тази книга щеше да е само автобиографична, ако в нея нямаше и голяма доза фантастичност, няколко изцяло криминални сюжета и щипка хорър. Но нима животът ни не е тъкмо това? В кратките измерения на болката прелитат спомени и изпълзяват страхове. Но по-важното е нито за миг да не се отказваме от въображението си."
Тео Буковски

"Пре-чакана книга. Последният разказ, върху който изгубихме около галон и половина пот, е и последният в книгата. Не знаех дали ще мога да заспя, както обичайно съм свикнал да заспивам. Омиротворен. Сякаш наблюдавах нещо напълно реално, но не бе филм, не бе и адаптиран сценарий, не беше набързо закърпена кърпичка за сетна сватба с една и съща булка... Липсваха преписани думи! Бе истинско изживяване, преобръщане, загубване и завръщане. Сякаш със стотици придошли най-точни лични думи, с които някой някъде е посрещнал смъртта си. Или нечия. Или е довел смъртта. И я е разказал правилно.

Няма как да цитирам - би следвало да изложа на показ от първата до последната фраза цялата история, но нямам моралното право да направя това. А и щом сте стигнали този ми ред, значи сте видели сами. Имам право обаче да поздравя поне веднъж Писателя, но и да продължа да го поздравявам, докато не му омръзна. И на мен също. И да му връча своята голяма награда като негов читател, а не редактор. Изненадващо е, че прозаик описва смъртта чрез поетични словоформи. И то така, че да ти се прииска да видиш по-отблизо... Точно тук, в "А те прелитат нощем". И то не само на мен - читателят - а и на още много читатели.

Страшни приказки има. И там е красиво. Г-н Буковски, благодаря ти за приключението, което освен мен, Мюрие и По, че и Лъвкрафт, вероятно мълчаливо наблюдаваха, докато ние говорехме, говорехме, говорехме... "Бързай бавно." Щастлив съм, че имах сили и изчаках търпеливо новата книга."
Симеон Аспарухов

"Сянката ме отклонява по просеката вляво, още преди да сме се появили на откритата площадка пред портата. Пълна луна е и всичко свети. Дори и облаците, които допреди час пръскаха снежинки, вече са се разбягали... Вътре сме. В царството на спящите тела и препускащите души. Тя ме повежда между внушителните мраморни паметници и най-обикновените дървени кръстове, заобикаляме тесни дъсчени пейки, сковани сякаш за кратка среща на хора и призраци, прикриваме се зад стволовете на самотни дървета. Виждам общия гроб на дядо и баба, после и черния мрамор с избелялата снимка на Рей и надпис, блестящ в тъмното: Толкова млад. Подминавам ги бързо, без да позволя на емоцията да ме сграбчи..."
Из книгата

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg

Предистория преди историите
Животът, по-кратък от минута
... А те прелитат нощем
Последният дъжд на декември
Очна линия
за цветоусещането
Заразени
Последната годеница
За писането
Колекция от гении
Колекционер на убийства
Протозои
Обратният полет на сянката
Серотонин
За тъгуването
Те, и двамата
Пети горен кариес
Една щастлива нощ
Мъжка песен
За болката
Там вътре е
Сребърна малка шейничка
Новогодишният концерт на доктор Ишихара
Огледалата на госпожа Ноември
За сънуването
Последната цигара на Август
В полунощ
Думи от редактора