А те прелитат нощем - кратки измерения на болката. Разкази

От автора на "Убийства 4D", "... А те изпълзяват нощем", "Часът на кошмара - 4:50", "9.8 по скалата на болката".

"Защо сънуваме толкова много, а си спомням толкова малко? И то само кошмарите! Преследват ни тъмни сенки, настигат ни уродливи същества, лутаме се в тесни коридори, в които въздухът ни свършва, а крайниците ни се движат все по-сковано и тежко сякаш сме обречени. В 4.50 сутринта. Кога започваме да виждаме в жълто? Или в... черно-бяло? От какво се пораждат болката и тъгата? Чиста биохимия ли са или...

Тази книга щеше да е само автобиографична, ако в нея нямаше и голяма доза фантастичност, няколко изцяло криминални сюжета и щипка хорър. Но нима животът ни не е тъкмо това? В кратките измерения на болката прелитат спомени и изпълзяват страхове. Но по-важното е нито за миг да не се отказваме от въображението си."
Тео Буковски

"Пре-чакана книга. Последният разказ, върху който изгубихме около галон и половина пот, е и последният в книгата. Не знаех дали ще мога да заспя, както обичайно съм свикнал да заспивам. Омиротворен. Сякаш наблюдавах нещо напълно реално, но не бе филм, не бе и адаптиран сценарий, не беше набързо закърпена кърпичка за сетна сватба с една и съща булка... Липсваха преписани думи! Бе истинско изживяване, преобръщане, загубване и завръщане. Сякаш със стотици придошли най-точни лични думи, с които някой някъде е посрещнал смъртта си. Или нечия. Или е довел смъртта. И я е разказал правилно.

Няма как да цитирам - би следвало да изложа на показ от първата до последната фраза цялата история, но нямам моралното право да направя това. А и щом сте стигнали този ми ред, значи сте видели сами. Имам право обаче да поздравя поне веднъж Писателя, но и да продължа да го поздравявам, докато не му омръзна. И на мен също. И да му връча своята голяма награда като негов читател, а не редактор. Изненадващо е, че прозаик описва смъртта чрез поетични словоформи. И то така, че да ти се прииска да видиш по-отблизо... Точно тук, в "А те прелитат нощем". И то не само на мен - читателят - а и на още много читатели.

Страшни приказки има. И там е красиво. Г-н Буковски, благодаря ти за приключението, което освен мен, Мюрие и По, че и Лъвкрафт, вероятно мълчаливо наблюдаваха, докато ние говорехме, говорехме, говорехме... "Бързай бавно." Щастлив съм, че имах сили и изчаках търпеливо новата книга."
Симеон Аспарухов

"Сянката ме отклонява по просеката вляво, още преди да сме се появили на откритата площадка пред портата. Пълна луна е и всичко свети. Дори и облаците, които допреди час пръскаха снежинки, вече са се разбягали... Вътре сме. В царството на спящите тела и препускащите души. Тя ме повежда между внушителните мраморни паметници и най-обикновените дървени кръстове, заобикаляме тесни дъсчени пейки, сковани сякаш за кратка среща на хора и призраци, прикриваме се зад стволовете на самотни дървета. Виждам общия гроб на дядо и баба, после и черния мрамор с избелялата снимка на Рей и надпис, блестящ в тъмното: Толкова млад. Подминавам ги бързо, без да позволя на емоцията да ме сграбчи..."
Из книгата

Библиотека България 2022 ООД
София, п.к. 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш, бл. 33, вх. Б, ет. 4, ап. 24
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg

Предистория преди историите
Животът, по-кратък от минута
... А те прелитат нощем
Последният дъжд на декември
Очна линия
за цветоусещането
Заразени
Последната годеница
За писането
Колекция от гении
Колекционер на убийства
Протозои
Обратният полет на сянката
Серотонин
За тъгуването
Те, и двамата
Пети горен кариес
Една щастлива нощ
Мъжка песен
За болката
Там вътре е
Сребърна малка шейничка
Новогодишният концерт на доктор Ишихара
Огледалата на госпожа Ноември
За сънуването
Последната цигара на Август
В полунощ
Думи от редактора