"Февруари, 1823 година
Глостършър, Англия
Сякаш по ирония на съдбата това се бе случило в толкова слънчев ден. Всъщност това беше първият слънчев ден от може би шест седмици, през които от надвисналото мрачно сиво небе ръмеше монотонен дъжд, понякога редуващ се със ситен сняг. Дори Филип, който се смяташе за равнодушен към капризите на времето, бе почувствал как духът му се повдига, а усмивката озарява лицето му. Беше излязъл навън - нямаше как да не излезе. Никой не би могъл да остане затворен сред четири стени в такъв прекрасен слънчев ден. Особено в средата на толкова дълга и сива зима. Дори сега, повече от месец след случилото се, той още не можеше да повярва, че слънцето го бе подмамило и измъкнало навън от дома.
И как е могъл да бъде толкова сляп, за да не го предвиди? Живееше с Марина от деня на сватбата им. Цели осем дълги години, достатъчно време, за да опознае добре тази жена. Би трябвало да го очаква. Е, в интерес на истината, той го бе очаквал. Просто не искаше да го признава. Или може би просто се опитваше да се самозалъже, дори да се защити. Да се скрие от очевидното, надявайки се, че ако не мисли за това, то никога няма да се случи. Но се бе случило. При това през един слънчев ден. Господ със сигурност имаше извратено чувство за хумор. Втренчи се в чашата с уиски, която, незнайно как, се бе изпразнила. Сигурно бе изпил проклетото питие, но нямаше никакъв спомен да го е направил. Не се чувстваше замаян, поне не толкова, колкото би трябвало да бъде. Или толкова, колкото би искал.
Зарея поглед през прозореца. Слънцето бавно се спускаше към хоризонта. Още един слънчев ден отминаваше. Това навярно обясняваше налегналата го необичайна меланхолия. Или поне се надяваше да е така. Искаше разумно обяснение, нуждаеше се от него, за тази ужасна умора, която, изглежда, го надвиваше. Меланхолията го ужасяваше. Повече от всичко друго. Повече от огъня, войната, дори от самата преизподня. Мисълта да се потопи в безпричинна тъга, да заприлича на нея...
Марина беше в плен на меланхолията. Марина изглежда бе прекарала целия си живот - или поне откакто той я познаваше - потопена в меланхолия. Не можеше да си спомни звука на смеха ѝ. Всъщност не бе сигурен, че изобщо някога го бе чувал. Беше прекрасен слънчев ден и... Филип стисна очи, без да е сигурен дали жестът ще извика спомена, или ще го разсее. Беше прекрасен слънчев ден и...
– Признайте, че бяхте започнали да си мислите, че никога повече няма да го почувствате върху кожата си, нали, сър Филип?
Филип Крейн замижа и извърна лице към слънцето, за да се наслади на топлината, разпростираща се върху кожата му.
– Страхотно е - промърмори. – Или щеше да бъде, ако не беше този проклет студ.
– Не е чак толкова студено - засмя се неговият секретар Майлс Картър. – Тази зима езерото не е замръзнало. Само тук-там има заледени участъци.
Филип неохотно се извърна от слънцето и отвори очи.
– Обаче още далеч не е пролет.
– Ако си мечтаете за пролет, не е зле да погледнете календара, сър.
Филип му хвърли кос поглед.
– Що за нахалство! Да не би да ти плащам за това?
– Разбира се. При това доста щедро.
Филип се подсмихна и двамата мъже още известно време се порадваха на слънцето.
– Мислех, че нямате нищо против сивите и мрачни небеса - разговорливо подхвана Майлс, когато те отново се запътиха към оранжерията.
– Нямам - отвърна Филип, крачейки с увереността на роден спортист. – Но това не означава, че не предпочитам слънцето. - замълча за миг. – Не забравяй да кажеш на бавачката Милсби днес да изведе децата на разходка. Но ѝ напомни да бъдат облечени с топли палта, шапки, шалове и ръкавици. Нека се насладят на слънцето, че прекалено дълго се застояха вътре.
– Както и всички ние - промърмори Майлс.
– Вярно е - засмя се Филип. Погледна през рамо към къщата. Навярно трябваше да се заеме с кореспонденцията, но сега се налагаше да се погрижи за някои семена. Пък и не виждаше причина да не приключи работата с Майлс за час или два. – Ти върви - каза на секретаря си. – Намери бавачката Милсби. А двамата с теб ще поработим по-късно. Пък и без това знам, че не обичаш оранжерията.
– Не и през зимата - възрази Майлс. – Сега нямам нищо против да се посгрея.
Филип повдигна вежда и наклони глава към Ромни Хол.
– Да не би да намекваш, че наследственият ми фамилен дом е проветрив и студен?
– Всички наследствени фамилни домове са проветриви и студени.
– Самата истина - ухили се Филип.
Всъщност харесваше Майлс. Беше го наел преди половин година, за да му помага с кореспонденцията и значителната бумащина във връзка с управлението на имението. Майлс се бе оказал много полезен. Млад, но оправен. А своеобразното му чувство за хумор определено беше добре дошло в един дом, рядко огласян от смях и веселие. Слугите никога не биха се осмелили да се пошегуват с Филип или Марина... е, нямаше нужда да се изтъква, че съпругата му никога не се смееше, нито се шегуваше. Децата понякога караха Филип да се усмихне, но това беше съвсем друг смях, а и през повечето време той дори не знаеше какво да им каже. Бог му бе свидетел, че се бе опитал, но се чувстваше прекалено непохватен, голям и силен, ако това въобще бе възможно. И най-често просто ги отпращаше, заръчвайки им да вървят при бавачката. Така беше по-лесно.
– Хайде върви - подкани Филип секретаря си, оставяйки го да се заеме с работата, която навярно той трябваше да свърши. Днес не бе виждал децата и предполагаше, че би трябвало да прекара известно време с тях, но не искаше да си разваля деня, като каже нещо рязко, което, изглежда, неминуемо се случваше. Хрумна му, че може да прекара известно време с тях по време на разходката им с бавачката Милсби. Идеята му се стори добра. Щеше да им покаже някои растения и да им разкаже за тях - простичка и приятна тема за разговор.
Филип влезе в оранжерията, затвори вратата и с наслада вдъхна топлия влажен въздух. Беше изучавал ботаника в Кеймбридж“и бе един от най-добрите студенти. С времето навярно щеше да се посвети на науката, ако по-големият му брат не бе загинал при Ватерло. Смъртта му бе променила съдбата на Филип, превръщайки го от втори син в едър земевладелец, обречен да води селски живот. Предполагаше, че би могло да бъде и по-лошо. Би могъл да бъде земевладелец и да живее в града. Така поне имаше възможност да се отдаде на любимата си ботаника в относително спокойна обстановка. Надвеси се над работната маса и огледа последния си експеримент - опитваше се да създаде сорт грах с по-едри зърна в шушулката. Обаче засега безуспешно. Последните зърна не само се бяха спаружили, но и бяха пожълтели, което съвсем не беше очакваният резултат.
Филип се намръщи, но тутакси се усмихна, докато отиваше към задната част на оранжерията, за да вземе работните си пособия. Никога не страдаше, когато опитите му не се увенчаваха с успех. Според него повечето научни открития бяха просто плод на случайността. Случайности. Всичко беше низ от случайности. Разбира се, никой учен не би го признал, но болшинството от великите открития бяха вследствие на грешка на изследователя, докато се опитваше да разреши някакъв съвсем различен проблем. Засмя се, докато прочистваше спаружените грахови зърна. Ако напредваше със сегашните темпове, до края на годината щеше да се справи със задачата. Не биваше да унива, а да се захваща за работа. Наведе се над семената и ги приглади, за да ги разгледа по-добре. Трябваше просто да подбере тези, които даваха надежда за...
Вдигна глава и погледна през наскоро измитите прозорци. Някакво движение в полето привлече погледа му. Мярна се нещо червено. Червено. Филип се подсмихна и поклати глава. Сигурно беше Марина. Червеното беше любимият ѝ цвят, макар че той винаги го бе намирал за странно. Всеки, който я познаваше дори малко, би предположил, че жена като нея би предпочела нещо по-тъмно, по-убито. Проследи я с поглед, докато изчезна сред дърветата, и после се върна към работата си. Марина рядко излизаше извън къщата. Дори напоследък почти не напускаше спалнята си. Филип се радваше да я види сред природата. Може би слънцето и свежият въздух щяха да повдигнат духа ѝ. Е, разбира се, не изцяло. Филип не вярваше, че дори слънцето беше способно на такъв подвиг. Ала може би яркият, топъл ден щеше да я подмами да прекара няколко часа извън четирите стени, да извика усмивка на лицето ѝ. Бог бе свидетел, че децата имаха нужда от това. Те посещаваха майка си в стаята ѝ почти всяка вечер, ала това не беше достатъчно. А Филип осъзнаваше, че самият той не компенсираше майчиното отсъствие. Въздъхна, залят от чувство на вина. Знаеше също, че не беше бащата, от когото децата му се нуждаеха. Опитваше се да се убеди, че дава най-доброто от себе си, че постига основната си цел, що се отнася до бащинството - да не се държи като собствения си баща. Но дълбоко в душата си разбираше, че това не бе достатъчно.
Филип решително се отдръпна от масата. Семената можеха да почакат. Децата му навярно също можеха да почакат, но това не означаваше, че така беше редно. Той трябваше да ги изведе на разходка сред природата, а не бавачката Милсби, която не можеше да различи широколистно дърво от иглолистно и най-вероятно щеше да нарече розата маргаритка и... Отново погледна през прозореца, напомняйки си, че беше февруари. Бавачката Милсби едва ли щеше да открие някакво цвете по това време, но това не бе основание да подминава факта, че той трябва да изведе децата сред природата. Още повече, че една разходка на чист въздух, съпроводена с образователна лекция, бе тъкмо от бащинските задължения, които най-много му се удаваха и той не биваше да пренебрегва отговорностите си. Излезе от оранжерията, но не бе изминал и една трета от пътя до Ромни Хол, когато се закова на място. Щом щеше да извежда децата, трябваше да ги заведе да видят майка си. Те копнееха да бъдат с нея, дори когато тя само разсеяно ги галеше по главата. Да, трябваше да намери Марина. Това щеше да бъде по-добре от една разходка сред природата.
Но от опит знаеше, че не би трябвало да прави предположения за настроенията на Марина. Само защото бе излязла навън, не означаваше, че се чувства добре. А Филип не искаше децата да виждат майка си в някое от нейните особени настроения. Обърна се и се запъти към малката горичка, в която преди малко се бе скрила Марина. Вървеше почти два пъти по-бързо от съпругата си; много скоро щеше да я настигне и да види какво бе настроението ѝ. Ако побързаше, можеше да успее да се върне в къщата, преди бавачката Милсби да е извела децата.
Не беше трудно да проследи откъде е минала Марина. Почвата бе влажна, а жена му сигурно бе обула тежки ботуши, защото стъпките ѝ съвсем ясно се бяха отпечатали по земята. Следите изведоха Филип от гората на тревист склон.
– По дяволите! - промърмори той, а думите му бяха отнесени от порива на вятъра. Не бе възможно да различи стъпките ѝ в тревата. Заслони с длан очите си от слънцето и се вгледа в далечината, дирейки издайническо червено петно. Но нищо не се мярна пред взора му - нито откъм изоставената селска къща, нито в полето с експериментално зърно, нито край големия камък, който толкова често бе катерил като дете. Извърна се на север, присви очи и я съзря. Марина се бе запътила към езерото.
Езерото.
Устните му се разтвориха, докато се взираше в отдалечаващата се фигура на Марина, бавно приближаваща към водата. Не беше скован от страх, по-скоро застина от изненада при неочакваната гледка. Марина не плуваше. Всъщност той дори не знаеше дали умееше. Предполагаше, че тя бе наясно, че в имението има езеро, но през осемте години, откакто бяха женени, никога не я бе виждал да го доближава. Машинално закрачи към нея, сякаш краката му някак си предугаждаха това, което умът му отказваше да приеме. Когато тя пристъпи в плитките води, той ускори крачка, но беше прекалено далеч, за да стори нещо друго, освен да извика името ѝ. Но дори и да го бе чула, съпругата му не реагира, а продължи да пристъпва все по-навътре.
– Марина! - изкрещя той и затича. Все още бе далеч, макар вече почти летеше към нея. – Марина!
Жена му бе стигнала до мястото, където Филип знаеше, че дъното рязко се спуска надолу. В следващия миг тя изчезна под сивата повърхност, червената пелерина заплува няколко секунди във водата, преди също да потъне. Той отново изкрещя името ѝ, въпреки че тя едва ли можеше да го чуе. Филип се препъна и се плъзна надолу по склона, водещ към езерото. Успя да смъкне палтото и ботушите си, преди да се потопи в леденото езеро. Тя беше във водата не повече от минута и едва ли можеше да се удави, но сега всяка секунда беше скъпа. Безброй пъти се бе къпал в езерото и отлично познаваше извивките на дъното. С бърз и енергичен размах се отправи към мястото, където дъното стръмно се спускаше, без да обръща внимание на ледената вода, която се просмукваше в дебелите дрехи и го теглеше надолу. Можеше да я намери. Трябваше да я намери! Преди да е станало прекалено късно.
Гмурна се и отчаяно огледа мътната вода. Двамата с Марина навярно бяха размътили тинята на дъното, а и надвисналите сиви облаци още повече му пречеха да вижда. Накрая Марина бе спасена от яркото си одеяние. През пелената от тинята и пясъка Филип успя да зърне червената пелерина, носеща се във водата като голямо потънало хвърчило. Тя не се съпротивлява, когато той я подхвана и се заиздига заедно с нея към повърхността, вече беше в безсъзнание и лежеше безжизнено отпусната в ръцете му. Когато изплуваха над водата, Филип няколко пъти пое дълбоко въздух. Дробовете му изгаряха и за миг не бе способен да направи нищо друго, освен да диша. Трябваше да се съвземе, за успее да я спаси. После я затегли към брега, като внимаваше да държи лицето ѝ над водата, макар че тя сякаш не дишаше. Най-накрая стигнаха до тясната ивица от пясък и малки камъчета, отделящи водата от тревата. С трескави движения се опита да ѝ направи изкуствено дишане, но никакво дихание не излезе от устните ѝ. Не знаеше какво да стори, никога не му бе минавало през ум, че ще се наложи да спасява някого от удавяне, затова направи единственото, което му се стори разумно - положи я върху скута си с лице надолу и започна да я тупа по гърба. Отначало нищо не се случи, но след четвъртото силно потупване Марина се закашля и от устата ѝ избликна струя мътна вода.
Филип бързо я обърна по гръб.
– Марина? - настоятелно извика и леко я шляпна по лицето. – Марина?
Тя отново се закашля, после се разтресе от силни спазми и устата ѝ жадно започна да гълта въздух. Душата ѝ може да жадуваше за смъртта, но тялото ѝ инстинктивно се бореше за живот.
– Марина - с треперещ глас рече Филип. – Слава богу!
Не я обичаше и може би никога не я бе обичал, но тя беше негова съпруга, майка на децата му и той бе уверен, че там някъде, под тежката пелерина на тъгата и отчаянието, се криеше добър човек. Може и да не я обичаше, но не ѝ желаеше смъртта. Клепачите ѝ потрепнаха и тя отвори очи, но сякаш не виждаше нищо. Накрая може би осъзна къде се намира и кой бе той, защото прошепна:
– Не.
– Трябва да те отнеса у дома - дрезгаво изрече той, сепнат от гнева, надигнал се в гърдите му при тази едничка дума.
Не.
Как смееше тя да отблъсква помощта му? Нима щеше да се откаже от живота само защото беше тъжна? Нима нейната меланхолия означаваше повече от двете ѝ деца? Нима беше готова да загърби майчиния си дълг заради лошото си настроение?
– Ще те отнеса у дома - процеди Филип, като доста грубо я вдигна на ръце. Сега тя дишаше и бе в съзнание, макар очевидно да не се бе опомнила. Нямаше нужда да се отнася към нея като с крехко цвете.
– Не – тихо изхлипа тя. – Моля те, недей. Не искам... Не мога...
– Отиваме у дома - заяви Филип и пое нагоре по хълма, без да обръща внимание на студения вятър, превръщаш мокрите му дрехи в лед, нито на острите камъни, впиващи се босите му, вкочанени нозе.
– Не мога - едва чуто прошепна тя.
И докато носеше съпругата си у дома, можеше да мисли единствено за това колко подходящи бяха тези думи. Не мога. Сякаш тези две думи обобщаваха целия ѝ живот."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
