Очарователен негодник

Очарователен негодник Джулия Куин Времетраене: 0:47 мин. Уроци по бизнес и лидерство. Карти Ленард Лаудер Времетраене: 1:11 мин. Президентът и тайната на бодливата роза Димитър Недков Времетраене: 1:06 мин. Знаците. Тайният език на Вселената Лора Лин Джаксън Времетраене: 0:55 мин. Квантов грях Зори Иванова Времетраене: 1:15 мин. Защитникът Ана Хуанг Времетраене: 1:01 мин. Протокол Хаос Жозе Родригеш Душ Сантуш Времетраене: 1:04 мин. Живей сега! Ерик Бертран Ларсен Времетраене: 1:03 мин. Скъпи Данте Дж. Т. Гайсингер Времетраене: 1:49 мин. Утешенията на философията Ален де Ботон Времетраене: 1:04 мин. Речник на отличния ученик Филип Жалбер Времетраене: 1:08 мин.

Всеки има повратен момент в живота си. Момент, който е толкова значим и спиращ дъха, че човек осъзнава, че животът му никога няма да бъде същият. За Майкъл Стърлинг, най-скандалният покорител на женски сърца, този момент настъпва, когато за първи път вижда Франческа Бриджъртън.

След безброй авантюри, в които сърцето му е останало свободно, само един поглед към нея е достатъчен, за да го накара да се влюби до полуда. Но за негово нещастие само след броени часове Франческа ще се омъжи за друг.

Но това вече е минало. Сега Майкъл е граф, а Франческа е свободна, но все още гледа на него само като на най-близкия си приятел и довереник. Майкъл не смее да ѝ признае любовта си... до една нощ, когато младата жена невинно пристъпва в обятията му и страстта им се оказва по-силна и от най-греховните тайни...

"Изобилие от блестящо остроумие и незабравими герои."
Буклист

По романите от поредицата Бриджъртън е заснет едноименният сериал по Netflix, предизвикал сензационен зрителски интерес.

Шеста книга от поредицата Бриджъртън от Джулия Куин.

"В живота на всеки от нас има повратен момент. Толкова значителен, толкова силен и разтърсващ, че човек има чувството, че са го ударили в гърдите и целият му въздух е бил изкаран, и той знае с абсолютна яснота, без никаква сянка на съмнение, че животът му вече никога няма да бъде същият.

За Майкъл Стърлинг това бе моментът, когато за пръв път видя Франческа Бриджъртън. След като цял живот преследваше жени или коварно се подсмихваше, докато те го преследваха, позволявайки да го заловят, а после ловко обръщаше ситуа­цията в своя полза, като се превръщаше в победител, галеше, целуваше и ги любеше, без никога да допусне някоя да завладее сърцето му, бе нужно само да зърне Франческа Бриджъртън, за да се влюби толкова бързо и силно, че бе истинско чудо как успя да се удържи прав на краката си. Обаче, за зла участ на Майкъл, на Франческа ѝ оставаха само трийсет и шест часа да носи фамилията Бриджъртън, тъй като, за жалост, двамата се срещнаха на празничната вечеря по случай предстоящата ѝ сватба с неговия братовчед.

Понякога животът наистина имаше страшно чувство за хумор, мислеше си Майкъл, когато бе в нас­троение да се изрязва по-благопристойно. В не толкова благопристойните моменти използваше съвсем различен израз. А откакто се бе влюбил в жената на своя първи братовчед, рядко биваше в благопристойно настроение. О, той много добре се прикриваше. Не биваше да показва чувствата си. В противен случай някоя дразнещо чувствителна душа можеше наистина да забележи и - не дай боже! - да започне да го разпитва как върви животът му. Но Майкъл, който съвсем не без основание се гордееше със способността си да се преструва и да мами (та нали в крайна сметка бе съблазнил повече жени, отколкото някой можеше да преброи, като при това някак си се бе изхитрил да го стори, без нито веднъж да бъде извикан на дуел), всъщност никога досега не се бе влюбвал. А трябва да се отбележи, че ако в живота на един мъж съществува момент, когато той може да изгуби способността си да запази невъзмутимо изражение при директни въпроси, то това навярно е тъкмо този.

Затова той продължи да се смее, да се забавлява и да съблазнява жени, опитвайки се да не забелязва, че когато беше с тях в леглото, бе добил навика да затваря очи. После съвсем престана да ходи на църква, защото, изглежда, вече нямаше смисъл дори да се моли за спасението на душата си. А и местната Божия обител близо до Килмартин датираше съществуването си от 1432 година и порутените каменни стени едва ли щяха да издържат, ако ги порази гръм. Защото, ако Господ някога бе искал да накаже грешник, то едва ли би намерил по-подходящ от Майкъл Стърлинг. Майкъл Стърлинг, Великия грешник. Направо си представяше името, изгравирано върху визитна картичка. Дори би си поръчал такива картички - притежаваше точно такова черно чувство за хумор - и би го направил, ако не беше сигурен, че подобно изпълнение щеше тутакси да убие майка му. Може и да беше женкар и нехранимайко, но нямаше смисъл да тормози жената, която го бе родила.

Странно как никога досега не бе смятал връзките с всичките онези жени за грях. И все още не го смяташе. Разбира се, те до една го желаеха; не можеш да съблазниш жена против волята ѝ, поне не и ако не бъркаш съблазняването с изнасилване. Необходимо беше жената сама да го иска, а ако нямаше желание - ако Майкъл доловеше само намек за неловкост, - той се обръщаше и си тръгваше. Страстта му никога не е била толкова силна и непреодолима, че да не може много бързо и решително да напусне любовното поле. Освен това никога не бе прелъстявал девственица и никога не бе спал с омъжена жена. О, добре де, човек не бива да лъже себе си, дори и да живее в лъжа - естествено, че беше спал с омъжени жени, при това доста, но само с такива, чиито мъже бяха негодници, а дори и тогава само в случаите, когато вече бяха родили двама наследници от мъжки пол; три, ако някое от момчетата изглеждаше малко болнаво. В крайна сметка един мъж трябва да има свои правила на поведение.

Но това... Това надминаваше всякакви граници. Беше напълно неприемливо. Това беше прегрешение (а той бе имал много), което накрая щеше окончателно да погуби душата му или най-малкото - при положение че все пак успееше да намери в себе си сили да пребори желанието и копнежа си - щеше да я почерни с най-тъмния нюанс на въглена. Защото това... това... Той жадуваше за жената на братовчед си. Жадуваше за жената на Джон. Джон. Джон, който, дявол да го вземе, му беше повече от роден брат, ако имаше такъв. Джон, чието семейство го бе приютило, след като баща му бе починал. Джон, чийто баща го бе отгледал и научил да бъде мъж. Джон, с когото...

Ах, дявол да го вземе! Действително ли имаше нужда да си причинява това? Можеше цяла седмица да изрежда причините, поради които щеше да замине право в ада, задето бе избрал да се влюби тъкмо в съпругата на Джон. И никоя от тях нямаше да промени един прост факт. Той никога нямаше да я има. Никога нямаше да има Франческа Бриджъртън Стърлинг. Но - мислено изсумтя, като се отпусна на дивана и подпря глезен върху коляното си - докато наблюдаваше от противоположния край на салона как Франческа и Джон се смеят и толкова влюбено се блещеха един на друг, че чак му се повдигаше, можеше да изпие още едно питие.
– Мисля да изпия едно - обяви и пресуши на един дъх чашата.
– Какво беше това, Майкъл? - попита Джон, който, по дяволите, както винаги имаше страхотен слух.
Майкъл лепна превъзходна фалшива усмивка и вдигна чашата си.
– Просто съм жаден - обясни като истинско въплъщение на заклет гуляйджия.

Те се намираха в Килмартин Хаус в Лондон, който не биваше да се бърка с Килмартин (не Хаус, нито Касъл, а просто Килмартин) в Шотландия, където двамата с Джон бяха отраснали, нито с Килмартин Хаус в Единбург. Майкъл често си мислеше, че предците му са били лишени от въображение - имаше още Килмартин Котидж (ако можеше да се смята къща с двайсет и две стаи за вила), Килмартин Аби и разбира се, Килмартин Хол. Майкъл нямаше представа защо на никого не бе хрумнало да назове поне едно от именията на собствената си фамилия; според него Стърлинг Хаус би звучало съвсем подходящо. Предполагаше, че амбициозните - и напълно лишени от въображение - предци Стърлинг са били толкова дяволски главозамаяни от новопридобитото графство, че дори не са помислили да дадат друго име на собствеността си.

Младият мъж презрително изсумтя в чашата с уиски. Истинско чудо беше, че не пиеше чай Килмартин, разположил се в кресло Килмартин. И може би точно това щеше да се случи, ако баба му бе намерила начин да го постигне, без да се впуска в търговия с мебели и чай. Старата командаджийка толкова се гордееше със семейството си, сякаш тя самата бе родена Стърлинг, а не бе получила фамилията след брака си. Що се отнасяше до нея, графиня Килмартин (самата тя) беше не по-малко важна от всяка друга титулована особа и често недоволно пръхтеше, когато на някой прием я водеха към масата след някоя новоизлюпена маркиза или херцогиня. С изключение на кралицата, безстрастно си помис­ли Майкъл. Предполагаше, че баба му бе коленичила пред кралицата, но определено не можеше да си я представи да се прекланя пред която и да е друга представителка на женския пол. Тя би одобрила Франческа Бриджъртън. Баба Стърлинг сигурно високомерно би вирнала нос при новината, че бащата на Франческа е бил само виконт, но Бриджъртън бяха старо и невероятно популярно - и когато им скимнеше - изключително влиятелно семейство. Освен това Франческа имаше горда и величествена осанка и притежаваше подмолно и дяволито чувство за хумор. Ако беше с петдесет години по-стара и не толкова привлекателна, щеше да бъде близка приятелка на баба Стърлинг.

А сега Франческа беше графиня Килмартин, омъжена за братовчед му Джон, който беше с една година по-малък, но в семейството винаги се бяха отнасяли към него като към по-голям, тъй като той беше наследникът. Бащите им бяха близнаци, но този на Джон бе дошъл на белия свят седем минути по-рано от бащата на Майкъл. Най-важните седем минути в живота на Майкъл Стърлинг, а тогава той още дори не е бил роден.
– Е, как ще отбележим втората годишнина от сватбата ни? - попита Франческа, прекоси салона и седна пред пианото.
– Както пожелаеш - отвърна Джон.
Франческа се извърна към Майкъл. Очите ѝ имаха зашеметяващ син цвят, дори на светлината на свещите. Или може би той просто знаеше колко са сини. Дори напоследък сякаш сънуваше сини сънища. Франчес­ково синьо, така трябваше да се нарича този цвят.
– Майкъл? - По тона ѝ беше ясно, че не го вика за пръв път.
– Извини ме - промърмори той и я възнагради с обичайната си крива усмивка. Никой не го възприемаше сериозно, когато се усмихваше така, което, разбира се, беше целта. – Не слушах.
– Имаш ли някакви идеи? - попита тя.
– За какво?
– За нашата годишнина.
Ако имаше стрела, не би могла да прониже по-силно сърцето му. Но той само сви рамене, след като бе станал ужасяващо изкусен в умението да имитира нехайство.
– Това не е моята годишнина - напомни ѝ.
– Знам - отвърна тя. Той не я гледаше, но по тона ѝ можеше да предположи, че е завъртяла очи.
Но не го бе направила. Майкъл беше сигурен в това. През последните две години бе опознал болезнено добре Франческа и знаеше, че тя никога не върти очи. Когато беше настроена саркастично, иронично или коварно, тя го изразяваше с тона си и странно извиване на устата. Нямаше нужда да върти очи. Просто те поглеждаше право в очите, устните ѝ леко се изкривяваха и...

Майкъл нервно преглътна и побърза да го прикрие, отпивайки от чашата. Никак не говореше добре за него, че прекарваше толкова много време, анализирайки извивката на устните на съпругата на братовчед си.
– Уверявам те - продължи Франческа, лениво прокарвайки върховете на пръстите си по повърхността на клавишите на пианото, без да произвежда звук, – че много добре помня за кого съм омъжена.
– Сигурен съм, че е така - промърмори той.
– Моля?
– Продължавай - подкани я Майкъл.
Тя сърдито се нацупи. Той доста често бе виждал това изражение на лицето ѝ, особено когато общуваше с братята си.
– Просто те питах за съвет - рече тя, – защото ти толкова често се веселиш.
– Често се веселя? - повтори той, знаейки, че точно така изглежда в очите на обществото - в крайна сметка го бяха нарекли Веселия разгулник, - ала му беше ненавистно да чуе думата от устата ѝ. Това го караше да се чувства лекомислен и празноглав.
И в същия миг се почувства още по-зле, защото това навярно бе истина.
– Не си съгласен? - продължи тя с въпросите.
– Съвсем не - промърмори Майкъл. – Просто не съм свикнал да искат съвета ми за празнуване на годишнини от сватби, тъй като е съвсем очевидно, че нямам талант за брак.
– Изобщо не е ясно - заяви Франческа.
– Е, сега вече го загази - подсмихна се Джон, разгърна сутрешния брой на Таймс и се облегна назад в креслото.
– Все още не си се женил - изтъкна съпругата на братовчед му. – Откъде знаеш дали имаш талант, или не?"
Из книгата

Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg