"Почти през цялата нощ Жилин не спал. Нощите били къси. Гледа през една пролука - вече се развиделявало. Станал, разкопал още пролуката и погледнал през нея.
Вижда той през пролуката път, който се спуска надолу, вдясно татарска къщурка, до нея две дървета. Черно куче лежи на прага, коза с козленца ходят и въртят опашчици. Гледа - отгоре слиза младичка татарка с пъстра широка дреха, с шалвари и ботуши, главата ѝ покрита с кафтан, а върху главата - голям тенекиен гюм с вода. Върви тя, снагата ѝ потрепва и се прегъва, а за ръка води бръснато татарче, само по ризка. Влиза татарката с водата в къщата, а оттам излиза вчерашният червенобрад татарин, с копринен бешмет, със сребърна кама на колана и с обуща на бос крак. На главата му висок червен овчи калпак, килнат назад. Излиза, протяга се и поглажда червената си брадичка. Постоял той, казал нещо на слугата и отишъл някъде.
След това минават на коне към водопоя две момчета. Муцуните на конете са мокри. Дотичват още бръснати момченца, само по ризки, без гащи, събират се на купчинка, приближават се, вземат пръчка и я мушкат в пролуката. Жилин им крясва; дечурлигата се разпищяват, хукват да бягат - само голите им коленца лъскат. А Жилин е жаден, гърлото му е пресъхнало. "Да дойдат поне да ме видят" - мисли си той. Чува - отварят плевнята. Влиза червенобрадият татарин, а с него един друг, по-нисък, мургавичък. Той е с черни, лъскави очи, румен, с малка подстригана брадичка; лицето му весело и все се смее. Облечен е още по-хубаво: със син копринен бешмет, красиво обшит. Камата на пояса му е голяма, сребърна, обущата - червени, сафианови, обшити със сребро. А върху тия меки обуща обул други, груби. Калпакът му е висок, от бяла агнешка кожа.
Червенобрадият татарин влиза, изрича нещо, като че ли се кара, обляга лакът на рамката на вратата, побутва камата и като вълк поглежда изпод вежди Жилин. А мургавият - бърз, жив, целият сякаш на пружина стъпва - отива право към Жилин, кляка, хили се, потупва го по рамото и почва бързо-бързо да говори нещо на своя език, намига, цъка. И все повтаря:
– Тоброурус! Тоброурус!
Жилин нищо не разбира и казва:
– Да пия, вода да пия ми дайте.
Черният се смее:
– Тоброурус - все на своя си език.
Жилин с устни и ръце показва, че иска да му дадат да пие. Черният разбира, засмива се, поглежда към вратата и вика някого:
– Дина!
Тича девойче - тъничко, слабичко, тринадесетгодишно, - по лице прилича на черния. Явно му е дъщеря. Със същите черни, лъскави очи и красиво лице. Облечена е с дълга синя риза с широки ръкави и без колан. На полите, гърдите и ръкавите е обшита с червено. Тя е с шалвари и пантофки, а върху пантофките - други обуща с високи токове. На шията си има гердан от руски сребърни монети. Главата ѝ не е покрита, има черна плитка, в плитката - панделка, а на панделката окачени метални пластинки и сребърна рубла.
Баща ѝ казва нещо. Тя изтичва и пак се връща - донесла е тенекиено гюмче. Подава водата и прикляква, така превита, че раменете ѝ са по-ниско от колената. Седи, втренчила очи, гледа как Жилин пие водата - като че е някакъв звяр.
Подава ѝ Жилин обратно гюмчето, а тя подскача като дива коза. Дори баща ѝ се засмива. Той пак я праща някъде. Тя взема гюмчето, излиза, донася безквасен хляб на кръгла тепсийка и пак прикляква превита и гледа, без да откъсне погледа си. Отиват си татарите, затварят пак вратата. Подир малко идва при Жилин ногаецът и казва:
– Хайде, стопанин, хайде!"
Из книгата
