Трудовак

Държавата като казарма и казармата като държава - това е най-кратката характеристика на романа. Героят е принуден да изтърпи абсурдите на трудовашката служба в общество, съставено от маргинали (малцинтсвени и социални), командвани от офицери, които не различават добро от зло. Тук честта и моралът се заменят с подчинение, боят не е отменен, стига и до садизъм, извращенията не се наказват - свободата е робство (Оруел). Автобиографичният разказ се проектира върху широк времеви фон, героите имат сложни съдби, всяка от които е посвоему уникална. Сюжетът лъкатуши из миналото и настоящето, взира се в детайлите от живота - казармен и цивилен, редува смеха, иронията, драмата и дори трагизма.

Трудовак демаскира демагогията, манипулациите и насилието на партийно-държавния и милиционерско-армейския апарат, представящ утопията за реалност, лъжата за истина, диктатът за демокрация.

"Ще започна от портала. От портала на поделението ще започна, а после ще се върна към останалото. На портала стоеше подполковникът, който щеше да се окаже началник-щабът, за краткост Щаба. До него се мотаеше изнервен войник с нашивки, стара пушка, младши сержант. Пазеше портала, чиято пропускливост беше обърната навътре, но не и навън. Подполковникът, очилат окръглен чичко, ни гледаше добродушно, а часовият ни гледаше злобно. Групата от седем-осем остригани цивилни плахо пристъпяше. Повечето не бяхме в новобранска възраст. Ще стане ясно защо.
– Айде по-живо, мъжки, няма цял ден да ви чакам! – навиваше онзи с нашивките.
Подполковникът се подсмихваше. Без униформа (и ако махнеше фуражката) щеше да има вид на счетоводител, най-многото началник-склад.
– Влизайте, влизайте – подканя ни подполковникът. – Щом искате да служите, влизайте.
Тепърва щях да проумея тази култова фраза, сега бях стреснат. Чиста проба казармен хумор, драги. По-гнусна подигравка трудно можеш да съчиниш. Кой от нас, по дяволите, изгаряше от желание да служи! Подполковникът помахваше гостоприемно с ръка по посока на поделението, тънкото октомврийско слънце играеше по стъклата на очилата му, ще си кажеш, добър човек. Часовият с нашивките продължаваше да се дразни. Край, налагаше се да вляза, преди това трябваше да се сбогувам с жена си. Целунах я по едната и по другата буза, също и по устата. Брадичката ѝ трепереше.

– Изчакайте отвън – обърна се към придружителите ни подполковникът. – Трябва да им отнесете цивилните дрехи.
Извърнах се и помахах на жена ми в посока, обратна на поделението. Не усещах друго освен глождещо притеснение. Пресякохме плаца, вкараха ни в помещение с клозетен цвят и стандартна портретна и плакатна украса, съблякоха ни дибидюс голи, строиха ни пред импровизирана офицерска комисия, която презрително следеше нескопосните ни движения, попоглеждаше документите ни и ни отпращаше към душовете, оттам към склада с войнишките униформи. Адски мразех военните комисии, всичко армейско ми беше ненавистно, а фактът, че ме гледат гол, толкова ме унижаваше, че почти не чувах какво ме питат. Аналогията с военния пилот Йосарян, дето се бе явил в строя както го е майка родила да си получи ордена, въобще не ме утешаваше. Тук голата реалност развенчаваше по гротесковост литературната. Успявах криво-ляво да отговоря на въпросите, щеше ми се час по-скоро да се добера до някаква дреха, за да се свърши поне с тоя срам. В състояние на полуосъзнатост успях да забележа, че двама-трима от групата ни, яки момчета с брутални физиономии, не изпитваха неудобство от голотата си, май даже се гордееха с нея.
– Бегом, да се обличаш! – Това беше заповед. Спасителен пояс за давещия се.

Униформите не ни бяха по мярка. Подпийналият фатмак, шеф на вещевия склад, който ги раздаваше, преценяваше на око на кого какъв размер му подхожда, но окото му явно не бе от най-точните, та се наложи да се оправяме кой както може. Лека паника. Разменяхме си шаячните клинове, куртки, кепета, шинели и обувки, докато се нагласим някак си, което означаваше – никак си. По-живо, по-живо, подвикваше старшината, а на дебелото момче вдясно от мен всичко му беше тясно, усещах го, че ще се разреве. По-живо, по-живо, подвикваше фатмакът, тука не е модна къща „Валентина“! В казармата, както ми предстоеше да разбера, всичко трябваше да става бързо, по възможност на бегом, независимо колко е то безсмислено. Скоростта, препускането беше част от тормоза (тук го наричаха „чанч“), който войникът, особено новобранецът, бе призван да понесе. Свършили, несвършили с обличането, предупредени от фатмака да си пазим вещите, особено коланите (висша ценност!), щото други няма, благоволиха да ни пуснат отвън да пушим. Куфарите с цивилките (такава бе галената дума) бяха прибрани – кажи им сбогом, щяха да ги вземат близките ни за спомен.

Поотпуснах се, доколкото нервите ми позволяваха. Сега никой не ни гонеше, не ни караха да вършим безполезни неща на бегом; забравиха ни за неопределено време – друг парадокс на социалистическия казармен живот, от който се научаваш да се възползваш. Запалихме по цигара. Дебелото момче, казваше се Мартин, не успяваше да си закопчае куртката и това се отразяваше на дишането му. Моята куртка пък се оказа голяма, което бе по-добрият вариант – както, общо взето, бе и при останалите. Всички изглеждахме еднакви, каквито бяхме длъжни да бъдем. Най-отчайващото, което можеше да ме сполети в този момент, бе сцената, която се наложи безмълвно да изгледам. По пътечката оттатък телената ограда, носейки куфара със спомените от моя цивилен живот, вървеше жена ми.

С наведена глава. Дребничка и слаба, влачеше куфара и го прехвърляше от ръка в ръка. Сгърбена, без да обръща поглед, съпругата ми безнадеждно си тръгваше. Бързаше да не изпусне влака. Не ме забеляза дори периферно, нямаше и как, защото в тези дрехи аз не бях аз. Не би могла и да допусне, че в онази безлична безименна група шаячни момчета се бе омешал и нейният любим, единственият, доживотният, бащата на четиригодишния им син. Тогава се просълзих. За първи път, откакто бях прекрачил портала. Разбрах неотвратимостта на ставащото. Трябваше тук да живея."
Из книгата

Алберт Бенбасат (р. 1950 г.) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет Св. Климент Охридски. Автор е на 13 книги, сред които Българската еротиада, Европеецът Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца, Печатни пространства и бели полета, Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване, Алиса в дигиталния свят. Редактор и издател на сп. Критика и Библиотека Критика, съставител и редактор на множество книги.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg