"Жан-Клод Пелетие прочете за пръв път Бено фон Арчимболди през 1980 г., по Коледа, в Париж, където още деветнайсетгодишен следваше немска филология. Въпросната книга беше „Д’Арсонвал“. Тогава младият Пелетие нямаше представа, че новелата е част от трилогия (съставена от „Градината“ – на английска тематика, „Кожената маска“ – на полска тематика, и „Д’Арсонвал“ – на френска тематика, естествено), но това негово неведение, празнина или библиографска неосведоменост, които можеха да бъдат приписани само на крехката му възраст, не накърниха ни най-малко очарованието и възхищението, които творбата събуди у него. От този ден насетне (или от късните часове на онази нощ, когато приключи първия прочит) той се преобрази в страстен арчимболдианец и започна странстванията си в търсене на други произведения от същия автор. Задачата не беше лека. Да си набавиш, пък било и в Париж, книги на Бено фон Арчимболди през осемдесетте години на XX век, беше дело, изпълнено с многобройни препятствия. В библиотеката на Департамента по немска филология в неговия университет не намери нито дума за Арчимболди. Преподавателите му дори не бяха чували за него. Един от тях обяви, че името му звучало познато. Десет минути по-късно Пелетие осъзна разгневен, че това, което звучи познато на неговия преподавател, е всъщност италианският художник, за когото преподавателят се оказа не по-малко неосведомен.
Написа писмо до издателството в Хамбург, пуснало на пазара „Д’Арсонвал“, но така и не получи отговор. Преброди и малкото немски книжарници, които успя да открие в Париж. Името на Арчимболди се споменаваше в един-единствен речник за немска литература, както и в едно белгийско списание, посветено – никога не разбра дали на шега, или наистина – на прусашката литература. През 1981 г. заедно с трима свои състуденти предприе обиколка из Бавария и там, в малка мюнхенска книжарничка на Форалмщрасе, попадна на две други книги: тънкото томче с по-малко от сто страници, озаглавено „Съкровището на Мици“, и вече споменатия английски роман „Градината“. След като изгълта тези две нови книги, мнението, което си бе съставил за Арчимболди, се затвърди. През 1983 г., вече двайсет и три годишен, се захвана с превода на „Д’Арсонвал“. Никой не му го беше поръчвал. По онова време нито едно френско издателство не проявяваше интерес към германеца с необичайното име. Пелетие започна работа по него най-вече защото го харесваше и защото се чувстваше щастлив от това занимание, но от друга страна, не беше чужд и на идеята да представи превода заедно със студия за творчеството на Арчимболди като дипломна работа, която да постави – защо пък не – първия камък на бъдещия му докторат.
Привърши окончателния вариант на текста през 1984 г. и едно парижко издателство след известни колебания и спорове го прие и отпечата Арчимболди. Трихилядният тираж на романа, от който според предварителните разчети се смяташе, че няма да се продадат и хиляда екземпляра, се изчерпа докрай след поредица от противоречиви, ласкави и дори прекалено хвалебствени рецензии, отваряйки място за второ, трето, че и четвърто издание. По онова време Пелетие вече бе прочел петнайсет книги от немския автор, беше превел още две и почти единодушно се сочеше като най-големия специалист по Бено фон Арчимболди надлъж и нашир във Франция. Тогава Пелетие си спомни деня, когато за пръв път се бе докоснал до Арчимболди, и се видя сам в своята chambre de bonne*, млад и беден, плакнейки лицето и зъбите си на една и съща мивка заедно с още петнайсет други обитатели на сумрачната мансарда, ходейки по нужда в отвратителната и мръсна дупка, която трудно можеше да се нарече баня, а по-скоро кенеф или отходна яма и също беше обща за петнайсетте обитатели на тавана, някои от които вече се бяха прибрали по родните си места със съответната университетска титла под мишница, други се бяха преместили в малко по-прилични квартири в същия този Париж, макар че имаше и трети, в интерес на истината малцина, които все още живееха там и вегетираха или гинеха бавно от погнуса.
Видя се сам, както споменахме, прегърбен като аскет над немските речници под светлината на мижава електрическа крушка, хилав, но упорит, изтъкан сякаш от воля, съставена изцяло от плът, кости и мускули и нито капка мазнина, фанатично решен да постигне желаното – с две думи, обичаен образ на студент в столицата, който обаче му подейства като наркотик, извика сълзи в очите му и отприщи, както бе рекъл един скучен холандски поет от XIX век, шлюзовете на чувствата и на нещо друго, което на пръв поглед приличаше на самосъжаление, ала не беше (е, какво беше тогава – може би гняв) и го накара да си спомни и преосмисли, и то не на приказки, а чрез болезнени образи студентските си младини и след дълга и почти безплодна нощ оформи в съзнанието му два извода: първия – че животът такъв, какъвто го бе живял дотогава, е приключил, и втория – че пред него се отваря бляскава кариера, но за да не загуби тя блясъка си, той трябваше да съхрани волята си като единствен спомен от онази мансарда. Задачата не му се стори трудна.
Жан-Клод Пелетие бе роден през 1961 г., а през 1986 вече преподаваше немски в Парижкия университет. Пиеро Морини бе роден през 1956 г. в малко село близо до Неапол и макар че за пръв път прочете Бено фон Арчимболди през 1976 г., значи четири години преди Пелетие, едва през 1988 г. започна първия си превод на роман от същия немски автор: Bifurcaria bifurcata (морско кафяво водорасло – лат., б. р. ), който премина през италианските книжарници по-скоро безславно. Редно е да отбележим, че положението на Арчимболди в Италия беше доста различно от това във Франция. В действителност Морини не беше първият му преводач. Нещо повече – първото произведение на Арчимболди, което попадна в ръцете на Морини, бе преводът на някой си Колосимо на „Кожената маска“ за „Еинауди“ от 1969 г. След „Кожената маска“ в Италия се бяха появили също така „Европейски реки“ през 1971 г., „Наследство“ през 1973 г. и „Железопътно съвършенство“ през 1975 г., а малко преди това, през 1969 г., едно римско издателство бе пуснало на пазара сборник с негови разкази, повечето от които на военна тематика, озаглавени „Низините на Берлин“. Така че не можеше да се твърди, че Арчимболди е съвършено неизвестен в Италия, както не можеше да се каже и че е успешен, полууспешен или малко успешен автор – той беше по-скоро абсолютно неуспешен писател, чиито творби прашасваха по най-плесенясалите рафтове на книжарниците, биваха преоценявани и тънеха в забрава по складовете на издателствата, преди да бъдат пратени за претопяване.
Морини, разбира се, не се обезсърчи от нищожните очаквания на италианската публика от творчеството на Арчимболди и след като преведе Bifurcaria bifurcata, предложи на едно списание в Милано и на друго в Палермо две студии за Арчимболди – първата на тема съдбата в „Железопътно съвършенство“ и втората, посветена на многобройните превъплъщения на съвестта и вината в еротичния на пръв поглед роман „Летеа“, а също така и в „Бициус“, новела от стотина страници, сравнително сходна със „Съкровището на Мици“ – книгата, открита от Пелетие в онази мюнхенска книжарничка, която описваше живота на Алберт Бициус – пастор от Люцелфлю, кантона Берн, проповедник, но и писател под псевдоним Йеремия Готхелф. Двата очерка бяха отпечатани и красноречието или изкусителната вещина, с която Морини рисуваше фигурата на Арчимболди, сринаха препятствията и през 1991 г. в Италия се появи вторият превод на Пиеро Морини, този път на „Свети Тома“. По онова време Морини преподаваше немска литература в Торинския университет, лекарите вече му бяха открили множествена склероза, а един необичаен и зрелищен инцидент го бе приковал завинаги към инвалидната количка.
Мануел Еспиноса стигна до Арчимболди по други пътища. По-млад от Морини и от Пелетие, Еспиноса не следваше поне през първите две години немска филология, а испанска, защото поради ред други тъжни причини мечтаеше да стане писател. От немската литература познаваше само (и то слабо) трима класици: Хьолдерлин, понеже на седемнайсетгодишна възраст вярваше, че му е отредено да стане поет, и поглъщаше жадно всяка попаднала му подръка стихосбирка; Гьоте, понеже през последната година в гимназията един учител го бе посъветвал на шега да прочете „Вертер“, където щял да открие сродна душа; и Шилер, от когото бе чел само една театрална творба. По-късно щеше често да се обръща към творчеството на Юнгер, модерен автор, най-вече по симбиоза, тъй като мадридските писатели, които тачеше и тайно ненавиждаше отдън душа, не спираха да говорят за Юнгер. С други думи, може да се каже, че Еспиноса познаваше един-единствен немски автор и този автор беше Юнгер. Отначало бе намерил произведенията му за възхитителни и тъй като голяма част от тях бяха преведени на испански, Еспиноса без затруднения ги откри и прочете всичките. Щеше да му е по-приятно, ако не се бе оказало толкова лесно. От друга страна, хората, с които се събираше, бяха заклети почитатели на Юнгер, а някои от тях – и на преводачите му, което изобщо не вълнуваше Еспиноса, тъй като го мамеше не блясъкът на преводача, а на писателя.
Ходът на месеците и годините, обичайно безпощаден и безмълвен, му донесе доста неволи, които го накараха да попромени становището си. Много скоро откри например, че кръжецът от юнгерианци не е толкова юнгериански, за какъвто той го смяташе, а като всеки литературен кръжец се влияе от смяната на сезоните и ако наесен всички бяха неотстъпни поклонници на Юнгер, то през зимата рязко пренасочваха предпочитанията си към Пио Бароха, през пролетта – към Ортега-и-Гасет, а през лятото дори напускаха бара, в който се събираха, и излизаха на улицата, за да редят пасторални строфи в чест на Камило Хосе Села, нещо, което младият Еспиноса – патриот по природа – бе в състояние да приеме безусловно, в случай че на тези прояви цареше по-жизнерадостен и карнавален дух, но по никакъв начин не можеше да гледа на тях така сериозно, както гледаха псевдоюнгерианците. Още по-страшно стана, когато откри какво е мнението в кръжеца за собствените му разказвачески опити: то бе толкова незадоволително, че неведнъж, в безсънни нощи например, сериозно се питаше дали тези хора не му намекваха издалеко да се скрие, да не им досажда повече и изобщо да не им се мярка пред очите.
Но най-страшното стана, когато Юнгер пристигна лично в Мадрид и кръжецът от негови почитатели му организира посещение в Ескориал: странна прищявка на учителя – да посети Ескориал, и когато Еспиноса изяви желание да се присъедини към експедицията, независимо в каква роля, тази чест му бе отказана, като че ли псевдоюнгерианците не го смятаха за достатъчно достоен да бъде част от гвардията телохранители на германеца или се бояха, че той, Еспиноса, ще ги изложи с някоя неразбираема младежка изцепка, въпреки че официалното обяснение, което му бе дадено (вероятно от съчувствие), бе, че не говори немски, а пък, видиш ли, всички останали участници в екскурзията с Юнгер го говорели."
Из книгата
