Изгубени под звездите

Второ издание. Романът Изгубени под звездите е мащабно платно, обхващащо периода от 1984 до 2011 години, с препратки към различни исторически периоди. Главните героини са три поколения жени и върху фона на големите политически, икономически, социални и природни катаклизми, те се сражават за своето човешко щастие. В романа е отделено място на Възродителния процес и на проблемите, съпътстващи Прехода ни към демокрация, на износа на "бели робини" и на икономическата емиграция, на тероризма и наркоманията, на различните религии и на етносите, които трябва да се научат да живеят не просто в търпимост, а в разбирателство и взаимопомощ, както са живели нашите баби и дядовци. Като яростна пацифистка, Павлина Павлова остро критикува безсмислените войни, които обезкръвяват човечеството от векове и продължават и в наши дни.

"Наясно съм - споделя авторката, - че поради липсата на филтъра "разстояние време" отделни читатели могат да имат своя, различна преценка за събитията. Ала стремежът ми е бил не да им се харесам, а да постигна обективност, близка до усреднената оценка на народа. Някой трябваше да опише преживяното от всички за този исторически период, ала не от позицията на една или друга политическа сила, а погледнато от низините - там, където ставащото е различно и истинско..." Роман страстен, когато на преден план е любовта, и безпристрастен, доколкото е възможно, когато се навлиза в дълбоките води на голямата политика. Роман, в който като в гигантско огледало съвременниците могат да намерят безброй прилики със своя живот, преминал под знака на две епохи. Роман за голямата Любов. Роман за силата на майчината обич. Роман за всеки от нас.

"Всичко се оказа по-хубаво, отколкото ѝ го нарисува Мирон. Представите ѝ за "щур купон" бяха надминати във всяко отношение. Камината в ресторанта пламтеше и създаваше един романтичен уют в хладната пролетна вечер. Тримата братя Такеви свиреха виртуозно, а усмивките, сякаш застинали върху лицата им, окуражаваха и подтикваха към танци. Най-едрият от тях, Венци, който свиреше на цигулка, във вихъра на купона си събу обувката и чорапа на десния крак и с него, като хвана с пръстите му лъка, продължи да го върти ловко и да изпълнява "Чучулигата". Невероятен цигулар! Смайващо майсторство! А нищо чудно да беше неграмотен... Печеното агне беше изядено, шишетата с маркови питиета - опразнени, но заменяни с нови, докато танците придобиваха доста по-голяма освободеност. Даже едно от момичетата се покачи на масата и започна да прави стриптийз, докато Боби ѝ пъхаше банкноти в сутиена и гащичките. Изглежда не беше аматьорка, защото движенията на тялото ѝ бяха обиграни, а и не изпитваше свян от голотата си, изложена на показ пред похотливите мъжки погледи. Все пак накрая остана само по дантелените си гащички, с които отказа да се раздели, не че те скриваха нещо...

– Моля за внимание! - Мирон почука с ножа си по висока кристална чаша. – Искам да вдигна тост за красивата ми приятелка Мария, заради която сме тук тази вечер. - Протегна пълната си с уиски ниска чаша и се чукна първо с нея, после направи символичен жест към компанията и отпи голяма глътка. – А сега - кючек! - заповяда на циганския оркестър.
– В изпълнение на Мирон и Мария! - обяви високо, като ѝ се поклони и се упъти към мястото за танци. Братя Такеви тутакси засвириха ритмите, от които и мъртвец би се надигнал, за да поиграе. Заразена от приповдигнатото настроение, Мария пристъпи решително, повдигна ръце, щракна с пръсти и последва Мирон, който пляскаше и приклякваше около нея.

Беше ѝ весело. Забавляваше се от сърце. До абсолвентския бал я деляха броени дни. После - държавните изпити, защитата на дипломната работа. За разлика от повечето си състуденти, които мечтаеха да грабнат дипломата и да заминат на Запад, тя твърдо беше решила да остане тук и да участва в изграждането на новото демократично общество. Вярно, нещата след 1989 година вървяха все надолу, но тя вярваше, че този процес всеки момент ще спре и животът на хората ще се подобри.

Наближаваше два след полунощ, когато Мария реши да се оттегли в апартамента, който деляха с Емира. Повечето от групата бяха пияни, не устояли на изкушението от скъпото марково уиски и вносната водка. Емира дремеше в прегръдките на веселяка Светльо. Но самата Мария беше съвсем бодра - тактиката ѝ да си дава вид, че пие, като усърдно се чука, после поднася чашата към устните си, прави жест, уж че отпива, но всъщност само помирисва питието, и този път успя. Мирон също се държеше - явно беше трениран, пък и с неговия внушителен ръст...
– Отивам да си лягам! - прошепна му Мария.
– Чакай, ще те изпратя до апартамента.
– Добре!

Навън бе излязъл вятър и силните му пориви сякаш караха хотела, кацнал живописно върху брега на язовира, да потреперва.
– Благодаря за всичко! Беше много хубаво! - Мария се повдигна на пръсти и целуна леко Мирон по бузата. После отключи вратата и понечи да влезе, при което стана течение и прозорецът на холчето им се затвори с трясък. Мирон тутакси се втурна вътре, за да се увери, че всичко е наред, надникна в двете спални и за всеки случай реши да провери дали някой не се е скрил в банята. Светна лампите и ахна:
– Знаех си, че имаш неканен гостенин.

Мария приближи и също надникна: върху огледалото се мъдреше зелена жаба.
– Нали няма да я убиеш? Само ще ѝ помогнем да се върне обратно сред природата. - Протегна ръка, сякаш се канеше да я погали.
И тогава Мирон затвори с крак вратата, сграбчи Мария в прегръдките си и започна да я целува стръвно, ненаситно, задушаващо. Тя напразно се опитваше да го отблъсне, бореше се, извиваше тялото си, но той я приклещи в ъгъла и ръцете му нетърпеливо започнаха да свалят дънките ѝ. Беше дяволски силен, а под влияние на изпития алкохол бяха паднали и последните му задръжки и напъни да демонстрира добро възпитание. Държеше се като разгонено животно, готово на всичко, дори да умре, но да задоволи нагона си. Неочаквано за Мария спря да я целува и с рязко движение я извъртя, тя се наведе силно напред в опита си да му се изплъзне и тогава той грубо проникна в нея.

Изпищя от болка. Беше ѝ за първи път. Не така си го беше представяла и не Мирон беше мъжът, за когото пазеше девствеността си. Тласъците му я разкъсваха, тя крещеше от болка и гняв, но това сякаш още повече го настървяваше да я обладава. В силните му ръце внезапно се почувства слаба и безпомощна като парцалена кукла. Тези ръце я придърпваха и оттласкваха, стискаха и мачкаха гърдите ѝ, опипваха корема и слабините ѝ...

Накрая, когато свърши, остана неподвижно още малко в нея, после я изправи, обърна я и започна да целува мокрото ѝ от сълзите лице.
– Спри да плачеш, чуваш ли! Защо не ми каза, че ти е за първи път?... Хайде, не плачи повече... Ще видиш, че ще започне да ти харесва... Успокой се...
Взе я на ръце, отнесе я до широката спалня, коленичи край нея и зарови глава в гърдите ѝ:
– Ще ми простиш ли? Моля те...
Беше ѝ противен, миришеше на алкохол и на пури, задушаваше я с тези прегръдки.
– Върви си! Искам да спя!
– Но ми прощаваш, нали? Хайде! Кажи, че ми прощаваш! Иначе няма да мръдна оттук! Прощаваш ли ми?
– Да... добре... върви си!

Целуна я по челото и с леко залитаща походка се отправи към вратата. Мария изчака да я затвори отвън, след което зарови глава във възглавницата и се разрида неутешимо. Как можа да го допусне?! Какъв бе този неин малшанс? Ако не беше вятърът... Ако Емира си бе тръгнала с нея... Но тя защо изобщо се съгласи на това пътуване? Никога не е била влюбена в Мирон. Не кроеше и планове за общо бъдеще с него. Искаше само да се позабавлява, а се позабавляваха с нея. Сега как ще погледне майка си в очите? Как ще ѝ обясни случилото се? Такава гадост...

Събра сили и се дотътри в банята. Трябваше да се измие, но щом прекрачи вътре я връхлетя споменът за преживяното тук преди малко и повърна.
Пусна душа и докато чакаше да дойде топлата вода, започна да смъква разкъсаните си и изпоцапани дрехи. Внезапно забеляза жабчето - то продължаваше да си седи там, на огледалото - един мълчалив свидетел на случилото се преди малко...

Трябваше да го запази в тайна от Емира и от останалите, струваше ѝ се, че би потънала в земята от срам, ако те разберяха. Застана под струите живителна вода. Те можеха да отмият мръсотията от тялото ѝ, но не и от душата. Толкова омърсена се чувстваше. Сълзите ѝ, бликащи на воля, се смесваха заедно с водните капчици и потъваха към канала в пода. Беше нощ, за която нямаше да иска да си спомня, ала която нямаше да може да забрави до края на живота си... Загърна се в халата и се върна в леглото. Емира все още не беше се прибрала. И по-добре. Бурята се беше усилила, вятърът фучеше и виеше, а на нея ѝ беше толкова самотно и тъжно, че ѝ се искаше да умре."
Из книгата

Български бестселър ЕООД
София 1700
кв. Витоша, ул. Емануил Попдимитров, бл. 1
bgbest@abv.bg