Татуировките на смъртта

След успеха на криминалния ѝ роман "Лунното куче" Павлина Павлова е решила отново да постави в центъра на разследването станалите ни любими инспектори Милутинов и Паскалев. Изненадите са до последната страница. Четиво, което ще удовлетвори и най-изисканите вкусове.

"Първа глава

Мъжът лежеше на малка уличка в самия център на столицата и всеки, който се доближеше до него и погледнеше към лицето му, отстъпваше инстинктивно назад, все едно беше видял Смъртта. Дори срещалите се с какво ли не служители от отдел "Убийства" буквално занемяха, а съдебният лекар изруга на глас: "Какво, по дяволите, е това?!"

Убитият беше млад мъж на видима възраст около 35 години, с дълги крайници, с гъста черна коса (интересно, защо беше с коса, след като модата на неговото поколение бе на бръснатите глави?), беше облечен в скъп костюм и носеше обувки "FILA" с вградени кристали на "Сваровски". Имал е склонност към лукса, за което говореше и скъпият му часовник "Rolex", който продължаваше да отмерва времето върху безжизнената му ръка.

Онова, което предизвикваше вледеняващите възклицания на очевидците, бяха очите му. Широко отворени, те изглеждаха страховити заради черния като катран цвят на очните му ябълки. Ирисите му бяха тъмнозелени и, макар мъртви, тези очи плашещо се взираха нагоре. Сякаш Смъртта се беше вселила в него, онази Смърт, която рисуваха с косата.

Криминалният експерт Чавдар Паскалев отново защрака с фотоапарата. Главен инспектор Спас Милутинов, спец-дознател от Столичната дирекция на полицията, нервно превърташе дълго синджирче върху показалеца на дясната си ръка.

– Е, докторе, имаме ли час на смъртта?
– Тъкмо измервам температурата.
– Колко градуса е?
– Около 33. Вероятно е убит преди четири часа, тоест, около два след полунощ.
При аутопсията трябваше да се изясни от какво са почернели склерите на убития, но и така беше ясно, че това не е станало със спрей. Защото, ако беше със спрей, щяха да се боядисат и ирисите му, а те като зелени пламъчета от отвъдното сякаш се бяха вторачили присмехулно в тях.

– Нещо друго?
– Не съм приключил. Засега мога само да кажа, че е получил пет прободни и една прорезна рани.
– Прилича на екзекуция. Свидетели? - обърна се Милутинов към експерт-криминолога Паскалев, специалист по изземване на отпечатъци и следи, пристигнал преди него на местопрестъплението.
– Няма.
– Друго?
– От хилядите стъпки и следи от гуми трудно ще отделим кои са били последни.
– Това какво е? - погледна Милутинов към найлоновото пликче в ръката му.
– Намерих го в джоба на убития.
– Жетон?
– Да, от близкото казино е, има си и надпис.
– Да се изземат записите от всички камери на казиното. Веднага!
– Ще се обадя на Гърдев да ги прибере.
– Разпитай всички: от портиера до крупиетата. С кого е бил убитият, колко е залагал, с печалба ли си е тръгнал?
– Щом приключим, тръгвам натам.
– Открихте ли възможното оръдие на убийството?
– Все още, не.
– Ясно ли е коя е била фаталната рана, докторе?

Като се изправи, патологът охотно поясни:
– Външната сънна артерия е прерязана, кръвта е шуртяла струйно, затова всичко е оплискано в кръв. Може смъртта да е настъпила вследствие на масивна кръвозагуба, причинена от тази рана. След аутопсията ще се знае със сигурност.
– Взехме проби от кръвта по трупа. Ако се съди по петната върху дрехите, вероятно е само негова, но трябва да се провери в лабораторията - докладва криминалният експерт-биолог Радоев, а до него се кокореше новата колежка Лада. - Взет е и биологичен материал под ноктите. На друго не можем да се надяваме.
Претърсването дрехите на убития не беше дало резултат - никакви документи, мобилни телефони, само жетона от казиното и връзка с ключове - вероятно от жилище и кола. Дано пръстовите му отпечатъци се намереха в националната база данни.

– Търсете оръдието на престъплението…
– Очевидно убиецът не ни го е оставил.
– Ако смята да го използва пак, нищо чудно.

Инспектор Паскалев се върна при поемните лица и продължи да прави замервания, след като поставяше картончета до всяко доказателство, а после го заснемаше. Засега бяха едва пет: кървавото петно върху тротоара, провлачило се и на пътното платно; пръски с цвят на кръв; фас, недалече от убития; празна бирена кутия; смачкана на топка хартия. Разбира се, на първо място беше заснел местоположението на трупа.

Своя почти 25-годишен стаж в полицията главен инспектор Милутинов беше изкарал предимно в отдел "Убийства". Понякога си мислеше, че е виждал смъртта във всички нейни проявления и вече нищо не може да го изненада. Защото през бурните години на Прехода жестокостта се беше отприщила. Натъквали се бяха на хора с отрязани уши и носове, преди да бъдат убити на живи погребани на обезглавени на части от тела, които никога не успяваха да съединят в някогашната им цялост. Истории за откачили мизантропи и неврастеници, за такива с деградация и разпад на личността, за извратени педофили и маниаци-убийци, дори некрофили воайори вече не бяха новина. Гангстерските войни ту затихваха, ту пламваха с нова сила, но никога не преставаха.

И колкото народът повече обедняваше, толкова безсмислената свирепост на престъпниците растеше. Милутинов така и не намери отговор на въпроса: защо, след като си проникнал в чужд дом и си взел последните 5-10 или 50 лева от пенсията на старите хора, след това ги пребиваш до смърт или ги намушкваш безброй пъти? Нима човешкият живот също беше подвластен на инфлацията?

На времето, като ученик в гимназията, остана потресен от романизираната история на един истински убиец, описан в "Хладнокръвно" на Труман Капоти. Май оттогава започна да си мечтае за полицейската професия, но интересът към древните цивилизации и култури, живели през различни епохи на Земята надделя и затова записа "Археология" в Софийския университет. Там срещна Таня. После се случи трагедията, прекъсна и повече не се върна в университета. Кандидатства в Академията на МВР в Симеоново, приеха го. Всичко от книгата - онези безсмислени психически и физически изтезания, на които убийците подлагаха цялото семейство, самите убийства, а после арестът, процесът, присъдата и обесването на извергите го мотивираха да бъде отличник на випуска. Започна работа в полицията, отначало беше твърде далече от разследването на тежки криминални престъпления, но все пак зае място, за каквото си беше мечтал.

Вече знаеше, че в българската реалност след 1989 година всекидневно имаше не по-малко жестоки и безчовечни примери на хладнокръвни убийства. Днешното убийство обаче беше новост за криминалистите. Очите! Те бяха загадката и може би ключът към разкриването на извършителя или извършителите. Беше чел някъде, че в замръзналия поглед на мъртвеца е запечатан ликът на убиеца.

– Изскочи ли нещо? - запита Милутинов приближилия се Паскалев.
– Търсим.
– По дяволите!
– Без насочващи улики няма откъде да тръгнем. Като да е дело на извънземни или духчета.
– Не ни е за пръв път.
– Огледай се. На тази улица няма нито магазини, нито банкомати, затова няма и камери.
– Ами часовникът му? – ядосано повиши глас Милутинов. – Лачен е. Не ми изглежда да е серийно производство, купен от МОЛ-а. По-скоро е специална поръчка.
– Може така да се доберем до името му – съгласи се едрият Паскалев: – Надали мнозина българи са си поръчвали подобно бижу.
– Заеми се да проучиш и откъде са тези обувки "FILA".
– Костюмът му също е марков - констатира Паскалев.
– Да разбирам ли, че с Радоев сте приключили?
– Отдавна, шефе - изникна иззад гърба му Лада, която все още навлизаше в работата. Понеже на Радоев му предстоеше пенсиониране, взеха нея, да има време да усвои някои тънкости от опитния им колега.
– И аз приключих - изправи се с въздишка съдебният лекар и кимна към шофьора на линейката: – Можем да го откараме за аутопсия.

Щом линейката пое с трупа към лабораторията на съдебна медицина, всички си тръгнаха. Екипът криминалисти напусна мястото на убийството с празни ръце. Не се намери оръдието на престъплението. Малко улики. Като трохички.
– Паскалев, отиваме да направим фотосесия на убития. Преди да го е нарязал нашият доктор.

Той седна в служебния автомобил и щом Паскалев се настани до него, форсира двигателя. Бяха подранили, доктор Бончев още си пиеше кафето, но щом разбра защо са дошли, побърза да подготви трупа - да го съблече, вземе проби от кожата и изкъпе. Изненадата на всички беше голяма, когато изпод засъхналата кръв се открои татуираната кожа на мъртвия. Върху гърдите и корема му беше изобразен вампир с раззината уста, пълна с кръв; очите бяха огромни, изпъкнали, жълтеникави; мозъчните гънки бяха оголени и завършваха с венец от клонки и цветя, които се спускаха надолу от двете страни на странното изображение. Що за извратен вкус?

Гърбът пък беше зает от огромен щит с неравни страни и начупени краища, които следваха обема на тялото – горе беше широк, в областта на кръста и задните части се смаляваше. Той беше украсен със сцена от митологията, май това бяха Парис и Елена от Омировата "Илиада", а най-долу две ангелчета придържаха нечий череп. За разлика от вещера, който беше кичозно оцветен, гърбът бе издържан в сиво.
– Искал е чрез тях да демонстрира сила и надмощие - заключи Милутинов.
– Имал е комплекси – сви рамене Паскалев.
– Иначе не би се украсил така.

Милутинов продължи да разглежда татусите върху ръцете - лявата приличаше на картина от майстор на четката - върху бицепса беше изобразен кръгъл джобен часовник, а в долната част имаше втори часовник, тип Салвадор Дали. Помежду тях и около тях - цветенца, листенца, пеперудки. Дясната му ръка представляваше смесица от сюрреализъм: в горната половина - път, който води към замък, в долната - движещ се влак по подземна железница, глава на момиче с едно закрито око, а най-долу - запалена свещ.
– Ако съдя по татусите, в душата му е царял хаос - обобщи видяното спец-ченгето и се отдръпна, за да може Паскалев да направи снимки."
Из книгата

Поли-Н ЕООД
София, 1463
ул. Верила № 1, ап. 18
poli_rekl@abv.bg