Сребърният залив

Сребърният залив Джоджо Мойс Времетраене: 0:38 мин. Последният ловец на делфини Захари Карабашлиев Времетраене: 0:43 мин. Последните дни на Кира Мълан Ники Френч Времетраене: 1:03 мин. Сърцето ми смени адреса си Мишел Бюси Времетраене: 0:56 мин. Библиотеката на сърцата назаем Луси Гилмор Времетраене: 1:01 мин. Повелителката на слънцето Мая Люнде Времетраене: 0:59 мин. Всичко за тръгването на училище Фелисити Брукс Времетраене: 0:55 мин. Розов изгрев след дъждовна нощ Изабел Овчарова Времетраене: 0:55 мин. 1000 любопитни въпроса и 1000 изумителни отговора Времетраене: 0:46 мин. Реката, която помним Уилям Кент Крюгър Времетраене: 0:57 мин. Самотен мъж в Берлин Крис Пауър Времетраене: 0:52 мин.

Лиза напуска Англия преди пет години, за да загърби миналото и да започне начисто с дъщеря си Хана. Двете се установяват в Силвър Бей - курортно градче на австралийското крайбрежие - и заживяват в едноименния хотел на лелята на Лиза. Красивите плажове и сплотената общност им предлагат това, от което най-много се нуждаят: свобода и сигурност. Но всичко се променя, когато Майкъл Дормър пристига в хотела.

Привлекателният англичанин с прекалено скъпи дрехи и пронизителни очи работи в голяма строителна компания и е сгоден за дъщерята на шефа си. Той идва в Силвър Бей, за да проучи дали местността е подходяща за построяването на луксозен курортен комплекс с множество атракции. Майкъл очаква да сключи поредната лесна сделка, но се сближава с местните хора. Те не след дълго го приемат като един от тях, без дори и да подозират какви са истинските му намерения.

Лиза се страхува, че Майкъл ще унищожи всичко, за което се е борила: семейния бизнес и залива, който приютява любимите ѝ китове. Както и твърдата ѝ увереност, че никога повече няма да се влюби...

"– Добър ден.
– Ден ли?
Майкъл Дормър стоеше на прага, с унесеното изражение на човек, чийто биологичен часовник настоява, че е в грешното полукълбо.

– Почуках по-рано и оставих чаша кафе пред стаята ви, но когато час и половина по-късно го намерих изстинало и недокоснато, реших да ви оставя да поспите. Той, изглежда, изобщо не проумяваше какво казвам. Дадох му минутка да се съвземе, после го подканих да седне до кухненската маса. Обикновено не позволявам на гостите да седят в кухнята, но тъкмо бях привършила с подготовката на трапезарията за вечерта. Сложих чиния и нож пред него.
– Казват, че обикновено е нужна седмица, за да се наспиш като хората. Често ли се будихте?

Той разроши косата си. Беше небръснат, с риза и спортен панталон, но все пак много по-елегантно облечен, отколкото сме свикнали в Силвър Бей. Но видът му определено беше много по-небрежен от строго официалното му облекло при пристигането.

– Само веднъж. - Усмихна се малко тъжно. – Но не можах да заспя около три часа.
Засмях се и му сипах кафе. Имаше добро лице този господин Майкъл Дормър, с леко смутено изражение, което загатваше за самовглъбеност, качество, което липсва на мнозина от гостите ми.
– Искате ли нещо за закуска? С удоволствие ще ви приготвя нещо.
– В един без петнайсет? - Той погледна часовника си.
– Ще го наречем обяд. Ще бъде наша тайна.

Имах още малко смес за палачинки в хладилника. Можех да му ги поднеса с боровинки и придружени с яйца и бекон.
Той остана вторачен в кафето си известно време, едва прикривайки прозявката си. Не казах нищо, но побутнах вестника към него, защото знаех, че дезориентацията му ще попремине след една-две чаши кафе. Движех се тихо из кухнята, с едно ухо слушах радиото, докато разсеяно пресмятах колко храна трябва да приготвя за вечеря този ден. Хана беше на гости на приятелка след училище, а Лиза ядеше колкото щурче, така че оставаше да се погрижа за гостите. Палачинките бяха готови. Господин Дормър видимо се оживи, когато сложих чинията пред него.

– Уха! - възкликна той, вторачен в купчината. – Благодаря.
Сигурно не се радваше често на домашно приготвена храна. Такива мъже винаги са най-благодарни.
Ядеше както повечето мъже тук, с ентусиазъм и някаква целеустременост, каквато не виждам често при жените. Майка ми винаги казваше, че се храня като мъж, но не мисля, че беше комплимент. Докато той хапваше с наведена глава, имах възможност да го огледам. Не ни гостуват често мъже на неговите години, които да са сами; обикновено идват с приятелките или жените си. Ергените предпочитат големите курорти. Малко се срамувам да призная, но го оглеждах така, както винаги гледам на мъжете, които може да са подходяща партия за Лиза. Независимо колко твърдо възразява, не съм се отказала от надеждата да ѝ намеря половинка. "Китовете не остават заедно до живот - присмиваше се тя, – и както обичаш да казваш, Катлийн, трябва да се поучим от природата."

Имаше готов отговор за всичко това момиче. Един-единствен път бях подхвърлила, че за Хана ще е добре да има баща, но тя ме изгледа с такава болка и укор в очите, че веднага се засрамих. Никога повече не повдигнах темата.
Но това не значеше, че трябва да се лиша от надежда.
– Беше много вкусно. Наистина.
– Радвам се, господин Дормър.
Той се усмихна.
– Майк. Моля.
Значи не беше толкова скован, колкото изглеждаше.
Седнах срещу него, за да си почина, и напълних отново чашата му с кафе.
– Имате ли някакви планове за деня?
Щях да му предложа да разгледа брошурите във фоайето, но не бях сигурна, че си пада по развлекателните екскурзии и посещения на чаени къщи.
Той погледна кафето си.
– Мислех просто да се поразходя наоколо. Колата, която наех, трябва да пристигне скоро, така че няма какво толкова да правя преди това.
– О, има много места, които можете да разгледате, ако имате превоз. Но иначе сте прав. Малко по-нагоре по пътя можете да хванете автобус, който стига до Порт Стивънс, но като цяло сте закотвен тук. Във ваканция ли сте?
Странно, но той леко се изчерви.
– Нещо такова.
Оставих го на мира. Предпочитам да не тормозя човек, който не иска да говори. Може би имаше лични причини да е тук - разбита връзка, лични амбиции, решение, което трябва да бъде обмислено насаме. Не понасям хората, които не спират да те заливат с въпроси. Майк Дормър ми беше платил в аванс за цяла седмица, беше ми благодарил учтиво за закуската и дори само заради тези две неща заслужаваше професионалната ми снизходителност.
– Аз... хм... ще ви оставя да продължите работата си - каза той, чинно постави ножа и вилицата в чинията си и стана от масата. – Много ви благодаря, госпожице Мостин.
– Катлийн.
– Катлийн.
Без повече да го мисля, се заех да разтребя масата."
Из книгата

Издателска къща Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com