Роден съм на 8 януари 1952 година в София. С брат ми Владимир израснахме в малък апартамент на булевард Константин Величков в Коньовица между улица Татарли, дето и досега си живеят роми, и носталгичната уличка Найчо Цанов, дето сега е магистрално шосе, фрашкано с автомобили. Тогава рядко минаваше по някой трабант или москвич, а по-често минаваха писани каруци, натоварени с чеиз за сватбите. Ние имахме вартбург - много престижна кола, почти като ферари.
Наблизо беше кръчмата Сивия кон. Всеки ден ходех на училище по улица Жданов (сега, и по-преди Пиротска). Тази улица е запечатана в душата ми с ниските килнати къщички и с мазните тайнствени шкембеджийници. Летата прекарвахме при баба Тотка (Танята) и дядо поп Стефан (Онуфрий) в Ловеч, на река Осъм. А също в Горна Оряховица, на брега на Янтра, на следния адрес: гара Горна Оряховица, квартал Калтинец, улица Влагалищна 2.
Къщата на баба Пенка и дядо Кольо беше единствената на тази приказна кална улица, накрая на Сточна гара. Там имаше склад, разтоварваха вагони. На входа на склада имаше голяма табела: Влагалище. Баща ми Цветан и майка ми Марина бяха лекари-преподаватели. Тя беше психиатър, разбира се. Той свиреше на цигулка концерти от Паганини, а тя си падаше по литературата. Вкъщи беше сборище от умни глави.
С брат ми Владимир сме живели в Източна Германия, където по едно време работеше Бащата, и в Алжир, Африка, където по едно време работеше Майката (в писмата я наричахме Мила моя майно льо, а тя се подписваше Ваш'та мама!). Завърших Френската гимназия, после медицина. Още тогава пописвах стихове и фейлетони, то си е някаква болест. В България работих като психиатър около десет години. Започнах в Карлуково, а после - в Медицинската академия, София. Работих в Етиопия четири години като психиатър, но се налагаше да се занимавам с малария, сифилис, коремен тиф и какво ли не още. Четях един дебел учебник по тропическа медицина и действах. Не загубих нито един пациент. Не, един загина, защото прескочи оградата, без да знае, влезе в минното поле и стъпи на една мина. В началото бях сам, а после дойде с децата жена ми Светлана, и тя психиатър. С нея докарахме от България на собствени разноски инжекции нивалин - да лекуваме болни от полиомиелит. Тогава бяхме заедно.
Вършех благотворителна работа за Червения кръст, италианската Техническа помощ, научих италиански (Еритрея е бивша италианска колония). Бях консултант в болницата за прокажени в Масауа, на брега на Червено море - официално най-горещото място на Земята! Болницата беше построена от моите големи италиански приятели Карло и Франка Травалино. Работих и в частна италианска болница за богати хора - да изкарам някой лев. (Там левът се наричаше бър. Без бър - кахър!) Някой ме наклевети на българския консул в Адис Абеба, а консулът беше, разбира се, от КДС. Той обичаше да казва: "Абе, да хване човек всичките доктори, па да ги върне в България през Москва!". (През Москва беше наказателно пътуване.) Имах доста възрастни пациенти мюсюлмани, които идваха тихо и тайно, а в кесиите им звънтяха сребърни меджидиета. Те ми шепнеха на ухо, че наскоро си взели трета или четвърта жена и искали да се представят добре. Но нали знаеш... Използвах инжекция по собствена рецепта. Тя върши добра работа, ако човек вярва в нея.
След време, кой знае защо, работих една година в Либия, този път на другия край на Сахара. Беше много опасно, едва се измъкнах.
През 1993 година заминах за Англия - уж за малко, по покана на един професор в Лондон, и година след година пълзях нагоре по стълбицата. Намерих си майстора! Приключенията в Африка и купоните в България се замениха от сивота, вечен дъжд, социална изолация и денонощна работа за по-голяма заплата, която (има си хас!) все не стига. Това е то! Няма нищо славно в живота ми тук. Работя в Шотландия, на един малък остров в Атлантическия океан, бурите са страшни... Уж за малко.
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
