Мадам Бовари. Луксозно издание

Поредица Клуб класика Хермес Времетраене: 0:58 мин. Гюстав Флобер Времетраене: 1:16 мин. Минали години Каро Клеър Бърк Времетраене: 1:06 мин. София се завръща у дома Нарине Абгарян Времетраене: 0:52 мин. Дом на щастието Мануела Инуса Времетраене: 1:01 мин. Как да надхитрим собствената си паникатака? Виктор Илиев Времетраене: 1:05 мин. Какво да очаквате, когато умрете Робърт Гарланд Времетраене: 1:15 мин. Орденът на Портокаловото дърво Саманта Шанън Времетраене: 1:01 мин. Не на мене тия Харлан Коубън Времетраене: 1:11 мин. Сладка и опасна Джон Юдкин Времетраене: 1:01 мин. Небесни балончета Къци Вапцаров Времетраене: 0:55 мин. Коучинг на педагогически екипи Лъчезар Африканов Времетраене: 1:26 мин.

Ема прекарва детството си в манастир, където чете сантиментални романи, събуждащи у нея желанието за един по-вълнуващ и изискан живот. Когато Шарл Бовари иска ръката ѝ, младата жена храни големи надежди, че той ще ѝ предложи страстта и охолството, за които копнее. Но Шарл е скучен провинциален лекар, а животът на село е много различен от романтичните ѝ въжделения. Скоро разочарованието и рутината я тласкат в обятията на обигран съблазнител.

Ема създава свой собствен фантазен свят, така далечен от реалния, и бавно потъва в него до лудост. Междувременно съпругът ѝ остава сляп за неминуемата катастрофа.

Книгата е част от поредицата Клуб Класика на издателство Хермес.

"Понякога ѝ минаваше мисълта, че все пак това са най-прекрасните дни в живота ѝ - както ги наричаха, меденият месец. Но за да почувстват сладостта му, навярно трябваше да се отправят към онези страни с мелодични имена, където времето след сватбения ден тъне в особено пленителна леност! Да изкачват стръмни пътища с пощенска карета със сини копринени завески и да слушат песента на кочияша, която планинското ехо преповтаря с хлопки на кози и с глух шум на водопад. При залез-слънце да вдишват аромата на лимонови дръвчета на брега на някой залив; вечер на терасата на вилата, само двамата, преплели пръсти, да гледат звездите и да правят планове за бъдещето. Струваше ѝ се, че на земята съществуват специални места и щастието може да цъфти само там - като растение, свързано с определена почва, което не вирее добре на друго място. Да можеше да се облегне на балкона на швейцарска хижа или да затвори тъгата си в шотландски котидж, а с нея да е съпруг, облечен с черен кадифен фрак с дълги поли, обут в меки ботуши, с островърха шапка и маншети!

Може би изпитваше потребност да излее пред някого душата си за всичко това. Но как да намери думи за такава трудно доловима тревожност, изменчива като облаците, стихийна като вятъра? Липсваха ѝ думи, липсваше ѝ повод, не ѝ стигаше и смелост. При все това, струваше ѝ се, че ако Шарл бе поискал, ако се беше досетил, ако погледът му поне веднъж бе откликнал на мислите ѝ, сърцето ѝ изведнъж щеше да се излее в щедро изобилие, както се изсипват плодовете на овощните дръвчета, когато човек ги тръсне с ръка. Но макар че близостта в съвместния им живот ставаше все по-силна, в себе си тя все повече усещаше някакво вътрешно отчуждение, което я отдалечаваше от него.

Когато Шарл разговаряше, изказванията му бяха плоски като уличен тротоар, по който се точат банални мисли в обикновени одежди, небудещи нито вълнение, нито смях или мечтание. Сам разказваше, че докато живеел в Руан, нито веднъж не проявил любопитство да отиде на театър, за да гледа парижките актьори. Не умееше нито да плува, нито да се фехтува, нито да стреля с револвер, а един ден не можа да ѝ обясни някаква дума, свързана с конната езда, която бе срещнала в един роман. А нима един мъж не трябваше да знае всичко, да е на висота във всякакви умения, да разкрива на жената могъщата сила на страстта, тънкостите на живота, всички тайнства на битието? Този мъж не учеше на нищо, не знаеше нищо, не желаеше нищо. Мислеше, че Ема е щастлива; а тя се дразнеше на това негово непоклатимо спокойствие, на безгрижната му непохватност, дори на това, че го правеше щастлив.

Понякога тя рисуваше; за Шарл беше истинско удоволствие да застане отстрани и да я гледа как седи наведена над картонения лист, как примижава, за да вижда по-добре творението си, или търкаля върху палеца си все по-големи топчета от средината на хляб. А когато засвиреше на пиано, колкото по-бързо пръстите ѝ пробягваха по него, толкова по- голямо беше възхищението му. Тя удряше по клавишите уверено и преминаваше през цялата клавиатура, наляво и надясно, без прекъсване. Когато прозорецът беше отворен, разтърсваният изпод ръцете ѝ стар инструмент със силно вибриращи струни се чуваше чак в края на селото и често писарят на съдебния пристав, гологлав и по чехли, когато минаваше по главния път, се спираше да я послуша, без да изпуска хартиения лист от ръцете си.

От друга страна, Ема умееше да ръководи домакинството. Изпращаше на пациентите сметките за прегледите, но в писмата използваше изискани фрази, които с нищо не напомняха търговска фактура. В неделя, когато канеха някой съсед на обяд, тя намираше как да поднесе ястието изискано, едрите сливи ренклоди умело подреждаше в пирамиди върху лозови листа, сладкото сервираше, като изсипваше бурканчето в чинийка, и дори възнамеряваше да закупи съдче с ароматизирана вода за изплакване на устата и пръстите след десерта. Всичко това придаваше на Бовари още по-голяма тежест. В края на краищата Шарл започна повече да уважава себе си, задето притежава такава жена. Той с гордост показваше на гостите в дневната две нейни малки скици с молив, които бе поръчал да сложат в много широки рамки и бе окачил на дълги зелени шнурове върху тапетите на стената в дневната. На връщане от неделната литургия хората го виждаха как стои пред вратата на къщата, обул красиви бродирани пантофи.

Прибираше се късно вечерта, в десет, понякога в полунощ. Тогава поискваше да вечеря, но понеже прислужницата вече си беше легнала, сервираше му Ема. За да му е по-удобно, събличаше палтото си за езда. Разказваше подробно за всички хора, с които се бе срещнал през деня, без да пропуска никого, за селата, в които бе ходил, за рецептите, които бе написал, и доволен от себе си, изяждаше остатъците от печеното с лук и сланина, обелваше си парче сирене, изгризваше една ябълка, изпразваше обичайната гарафа с вино, после отиваше да си легне, изтягаше се по гръб и захъркваше. Понеже дълго време беше спал с памучна нощна шапчица, сегашната копринена кърпа не се задържаше на ушите му; затова сутрин косата му беше разрошена върху лицето му и цялата в пух от възглавницата, чиито връзки се развързваха през нощта. Зиме и лете носеше грубовати ботуши, които при свивката на стъпалото бяха образували две дебели гънки, извити към глезените, а останалата част от ботуша продължаваше нагоре в права линия, изпъната като дървен крак. Казваше, че тези ботуши били тъкмо като за село.

Майка му го подкрепяше в старанието му да прави икономии. Както и по-рано, тя му идваше на гости всеки път, когато между нея и мъжа ѝ избухваше някоя по-бурна препирня. Само че старата госпожа Бовари изглеждаше предубедена към снаха си. Намираше, че била с твърде широки пръсти, предвид имотното им състояние: дървата, захарта и свещите се харчели като в богаташка къща, а в кухнята отивало такова количество жар, което щяло да стигне за двадесет и пет порции! Лично тя подреждаше бельото в гардеробите и учеше Ема как да държи под око месаря, когато им носеше месото. Ема изслушваше тези наставления, госпожа Бовари не ги пестеше, и обръщенията дъще и майко по цял ден не Слизаха от устите им, съпроводени от леко потрепване на устните, понеже всяка от тях изричаше милите слова с глас, треперещ от гняв.

По времето на госпожа Дюбюк възрастната жена усещаше, че привързаността на сина ѝ към нея все още е по-голяма, отколкото към съпругата му; любовта на Шарл към Ема сега ѝ изглеждаше като отказ от синовната му нежност, като посегателство над нещо, което ѝ принадлежи по право; и тя наблюдаваше щастието на сина си в скръбно мълчание - като разорен човек, който гледа през прозореца хора, които са се настанили на трапезата в някогашния му дом. Разказваше му спомени за миналото, но само за да му припомни своите страдания и жертви, и като ги сравняваше с пренебрежителността на Ема, заключаваше, че той няма никакви разумни основания да я обожава така, сякаш тя е нещо изключително."
Из книгата

Гюстав Флобер е френски писател, един от водещите представители на литературния реализъм във Франция. Той се нарежда сред най-големите европейски автори на XIX век, а романът му "Мадам Боаври" се превръща във вечна класика, която е актуална и до днес.

Гюстав Флобер се ражда на 12 декември 1821 година в Руан, северна Франция в семейството на известен хирург. Детството и юношеството си прекарва около болницата, където е разположен домът на баща му. Още от ранна детска възраст момчето знае, че му е отредено различно поприще от това на баща му, но започва да пише чак в тийнейджърска възраст. Образованието си получава в "Lycée Pierre Corneille" в Руан, където показва интерес към историята и голяма любов към литературата. Той чете не само актуалните за времето романтици, но обръща внимание и на Сервантес и Шекспир. През 1840 година заминава за Париж, за да следва право. Там се запознава с Виктор Юго, с когото впоследствие се сприятеляват. Три години след това му откриват нервно заболяване, сходно с епилепсията, той прекъсва следването си, напуска Париж и по съвет на докторите започва да води по улегнал начин на живот. През 1845 година след смъртта на баща си Флобер се връща в Руан, за да се грижи за майка си и започва да се занимава основно с литература. От 1846 година той има любовна връзка с поетесата Луиз Коле, като писмата му до нея, които разискват главно литературни проблеми, са в основата на прословутия му роман "Писма до Луиз Коле".

През целия си живот Флобер се опитва да потисне лирично-романтичното начало в себе си, заради максимално обективното изображение на ежедневната реалност. Започнал да пише от рано, той скоро осъзнава конфликта в себе си между поставената цел и склонностите на характера му. Първата му публикувана книга "Мадам Бовари" (1857 г.) се явява повратна точка в развитието на съвременния роман. При написването на творбата той работи старателно над всяко едно изречение в търсене на "най-правилните думи". Главната тема в романа е вечният конфликт между илюзия и реалност, между измисления живот и автентичния. За разкриването на тази тема писателят използва не героичните пориви на благородната личност, а жалките мечти на обикновената еснафка. Макар успехът и признанието да идват по-късно, творбата се смята за най-известното произведение на Флобер, която през годините е екранизирана многократно. През 1858 година писателят пътува до Картаген, Африка, като това пътуване му носи не само опит и впечатления, но се превръща и в основа за втория му роман "Саламбо", който е завършен през 1862 година след четиригодишен труд. Последният завършен роман на Флобер "Възпитание на чувствата" е публикуван през 1869 година, като за написването му са били необходими седем години. Романът се превръща в една от най-брилянтните книги на френската проза на XIX век. През 1877 година пише книгата "Три разказа", в която са включени историите: "Обикновено сърце", "Легенда за свети Юлиан Гостоприемец" и "Иродиада". След публикуването им той прекарва остатъка от живота си, работейки върху незавършения си роман "Бувар и Пекюше", който е отпечатан посмъртно през 1881 година.

Смъртта споходжа Гюстав Флобер на 8 май 1880 година, докато замисля новия си исторически роман.

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com