"Няма да ви кажа името си: трудно е за произнасяне, а и след пет минути ще сте го забравили. Предпочитам да ви дам писателското си име, псевдонима, предназначен за криминалетата, с които си изкарвам прехраната: Тимъти Фишер. Фишер звучи добре и лесно се помни, да не говорим, че дава отлична представа за моя занаят, който се свежда до това да пиша романи и следователно да ходя на риболов за творчески идеи. Няма да се спирам и на външността си. Тя е толкова банална, че не би помогнало дори подробно описание на моя среден ръст, обикновен силует, кестенява коса и кафяви очи: в следващия час не бихте ме познали, ако ме срещнете на улицата.
Умът ми също се вписва в обикновените граници. Впрочем имах среден успех в средното училище на един среден американски град. И днес романите, които пиша, се радват на среден успех, макар самият аз да съм напълно убеден в техните качества. Няма никакво съмнение, че за да успее, човек трябва да има късмета да бъде личност, която излиза извън рамките на обикновеното: да бъде красив или поне да притежава външност, която привлича вниманието, да бъде, както се казва, забележителен и запомнящ се: да умее да говори така, че да поражда у хората желание да го слушат, или да има чувство за хумор, с което да сее около себе си добро настроение.
Не бих казал, че съм напълно лишен от тези качества, но у мен те се проявяват на средно, на обикновено равнище. От друга страна, не бих нарекъл обикновено случилото се с мен неотдавна: едно преживяване, способно да опровергае всички онези, които смятат собственото си битие за банално и невзрачно, и да ги убеди, че светът крие неподозирани изненади, неща, способни да изпъкнат на фона на всекидневието ни, подобно на изображенията върху фотохартията, потопена в пълната с проявител сребърна вана; неща, благодарение на които ще открием живота такъв, какъвто е в действителност, с една дума - необикновен.
Чикаго, Илинойс
Нощният вятър изпълваше пространството между небостъргачите и макар неуловим и невидим, бе твърде осезаем заради хладните му повеи само няколко дни преди настъпването на пролетта. Малцина клиенти бяха избрали терасата на Китчън Американ Бистро; другите предпочитаха на чаша аперитив да изчакат вечерята във вътрешния салон. Само няколко заклети пушачи нехаеха за студа и както всяка вечер, бяха окупирали широката тераса откъм канала в самия център на града, срещу гората от ярко осветени многоетажни сгради. Предишната вечер хиляди любопитни изпълваха кейовете, привлечени от гледката на речната вода, която градската управа беше боядисала във фосфоресциращо зелено за Свети Патрик, празника на ирландците.
Един мъж, седнал сам на маса, не пушеше. Не посягаше и към чашата, която сервитьорът му бе поднесъл половин час преди това. С прибрани отзад в неголяма опашка коси, с нахлупена ниско над веждите бейзболна шапка и тъмни очила с бежови рамки, които скриваха погледа му, той седеше пред отворен компютър, но вниманието му беше изцяло погълнато от разиграващата се на отсрещния бряг сцена. Там полицията беше блокирала всички улици и от мегафоните се разнасяха команди за евакуация, прекъсвани на моменти от пронизителния вой на сирените. Мощни прожектори метяха с ярки снопове фасадите от стомана и стъкло на небостъргачите, за да предупредят глухонемите, ако имаше такива, които цялата тази врява не бе успяла да разтревожи. По обезлюдените улици тичаха служители, останали в офисите след края на работното време, които само гневните викове на полицаите бяха успели да откъснат от бюрата. Някои размахваха ръце, други просто бързаха да се отдалечат.
– Погледнете! Дим! - провикна се един от клиентите на терасата.
– Боже мой - прошепна жената до него.
Мъжът натисна няколко клавиша, изчака, след което бавно затвори компютъра и го прибра в калъфа, без да отмести поглед от случващото се. Сега от един небостъргач вляво, на отсрещния бряг, излизаше гъст дим. Отвън все още не се забелязваха пламъци. Пожарникарите бяха определили възлови точки, откъдето насочваха към сградата дълги струи вода.
От всички страни се дочуха възбудени гласове. Клиенти започнаха да излизат на терасата и да надават възклицания, докато други ги викаха отвътре да се приберат обратно. Мъжът остана на мястото си. Ненадейно се разнесе глух тътен, отначало едва доловим, сетне все по-силен, който като че ли излизаше от недрата на земята. Кулата сякаш леко потрепери. Това треперене постепенно се засили и подобно на злотворна вълна се разпространи нагоре по етажите.
Нощта се изпълни с далечни крясъци, подети от онези, които се намираха в близост. Изведнъж стотици хора хукнаха с викове в опит да избягат колкото се може по-далече от сградата. Клиентите на терасата отначало замръзнаха по местата си, сетне на свой ред се развикаха. Небостъргачът се свлече безшумно, всмукан сякаш от основите, и примирено изчезна от погледите. Тогава от земята изригна облак гъст дим, който се издигна към небето като атомна гъба, след което се разпростря във всички посоки над околните квартали. Клиентите на терасата се изправиха едновременно с вкаменени от ужас лица. Облакът с пълна скорост приближаваше право към тях, подобен на гибелна сянка, спускаше се над града, който потъна в непрогледен мрак...
Тогава започна всеобщо бягство. Изплашени, хората крещяха и бързаха да подирят спасение. Отнякъде се появи грамаден плъх, който тичаше насам-натам като пиле с откъсната глава.
Мъжът спокойно проследи тази сцена и едва когато гъстият облак го обгърна в тежката си прегръдка и лютива миризма изпълни ноздрите, гърлото и очите му, той извади от джоба си портфейл и с мъка успя да подбере четири долара и петнайсет цента, които остави на масата, за да плати питието. След това изчезна сред кафявите талази, покрили сполетения от бедствие град."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас
