"Аз съм котарак. Още нямам име... Чувал съм, че тези думи са били произнесени от един знаменит котарак, който, доколкото разбрах, също е живял в нашата страна. Нямам представа колко знаменит е бил той, но що се отнася до имената, аз имам предимство. Дали обаче харесвам името си, е друг въпрос, тъй като то очевидно не пасва на пола ми. Кръстиха ме преди пет години, когато се превърнах от котенце в котарак и достигнах пълнолетие. Между другото, има различни начини за изчисляване на котешките години спрямо човешките, но обикновено, ако котката е на една година, значи е на близо двайсет човешки. Така поне съм чувал.
По онова време си бях харесал един сребрист миниван, чийто собственик го оставяше на паркинга на голяма жилищна сграда. Не ще и питане, аз обожавах да си подремвам на капака му. А защо точно там? Ами защото никой не ме гонеше и не ми подвикваше унизително: Пст, пст... марш оттук!. Хората доста самовлюбено си въобразяват, че са голяма работа, макар че всъщност са едни големи маймуни, които са се научили да ходят изправени на два крака. Те спокойно си оставят колата под дъжда или снега, но щом видят следи от котешки лапи по нея... ооо, какъв вой само надават!... А всъщност котките могат да се разхождат където си поискат - това е законът на висшата справедливост. Ала изцапаш ли им капака, тези двуноги изпадат в ярост и обезателно се втурват да те гонят. Така или иначе, онзи сребрист миниван стана любимото ми местенце за спане. Спомням си, когато посрещнах първата си зима, слънцето го напичаше толкова приятно, че на капака се чувствах, сякаш си бях включил най-сполучливото подово отопление на света, и дневните ми дремки се превърнаха в безценен дар.
Най-накрая дойде пролетта, което значеше, че аз успешно бях преживял цяла една година. За бездомната котка да се роди през пролетта, е невероятен късмет. Любовните периоди за повечето котки са пролетта и есента, но за съжаление, котенцата, родени през есента, рядко изкарват зимата. И така веднъж, както сладко си подремвах свит на кълбо върху топлия капак, в миг почувствах върху себе си поглед, който направо ме изгаряше. Отворих съвсем леко едното си око и... Пред мен стоеше върлинест младеж. Той ме наблюдаваше като омагьосан с леко присвити от умиление очи.
- Ааа... ти винаги ли спиш тук?
- Да речем. Нещо против ли имаш?
- Ама ти си красавец!
- Даа. Често ми го казват.
- Може ли да те погаля?
- А, не, благодаря! Вдигнах заплашително предната си лапа и изсъсках.
Младежът разочаровано сви устни. Интересно, а на теб щеше ли да ти хареса да те събудят, че и отгоре на всичко да те опипат от главата до опашката?
- Ясно, значи не може да те галят просто така. О, ама ти бързо съобразяваш! Не върви да идваш и да нарушаваш сладкия ми сън без нищо в замяна. Не... така няма да стане. Чух шумолене и рязко вдигнах глава - младежът ровеше в някакъв плик, който ми заприлича на купен от близкото конбини.
- Виж, тази храна не става много за котки... За мен всичко става! Бездомните котки не подбират. Онова къдраво гребенче на мидата, ммм... не изглежда никак зле. Започнах да душа опаковката, подаваща се от пакета. Но младежът ме чукна леко с пръст по челото. Един вид: не бързай, приятелю.
- Това е вредно за котки. Много е пикантно. Вредно ли? На уличния котарак, който не знае какво ще му донесе утрешният ден, не му пука много за здравето! Къде-къде по-важно е да си напълниш тумбака, и то веднага. Накрая младежът извади парчето шницел от сандвича, махна хрупкавата коричка, сложи го върху дланта си и я протегна към мен. Искаш да ям направо от ръката ти?! Смяташ, че може така лесно да ме примамиш? Ама пък, от друга страна... не им попада на котараците толкова често истинско месце... ах, колко е апетитно! Е, добре, съгласих се, нека да бъде от ръката ти. Докато лакомо поглъщах месото, младежът внимателно ме чешеше с върховете на пръстите си, започвайки от гушката и плъзгайки ги към основата на ушите. Правеше го със свободната си ръка... и беше толкова нежно. По принцип разрешавам на всеки, който ми даде храна, да ме погали за съвсем кратко, но този младеж определено го биваше. Ако ми предложиш още едно парченце, може да ме погъделичкаш под брадичката, от мен да мине. Не съм толкова несговорчив. Потрих муцуна в ръката му.
- Ето, дръж! Съжалявам, но имам само сандвич с шницел и зеле... Младежът с усмивка извади второто парче месо от сандвича, махна коричката и ми го подаде. Ама защо махаш хрупкавата коричка? Аз нямам нищо против нея. Даже е по-засищащо. Позволих му още да ме гали от благодарност за почерпката... Но всяко нещо си има граници. Тъкмо се канех да вдигна заплашително лапа и да го изгоня, когато сам отдръпна ръката си и си тръгна. На раздяла небрежно ми подхвърли:
- Пак ще се видим! Наблюдавах го как се качва по стълбите към вратата на дома си. Какъв невероятен усет за правилния момент, в който да си тръгне, без да ми досади. Впечатляващо! Така протече първата ни среща. По-късно именно той ми даде име. Но това вече е друга история."
Из книгата
