Сумрак

Сумрак Пенелъпи Дъглас Времетраене: 0:55 мин. Силите на тъмнината Джон Конъли Времетраене: 0:57 мин. Последно писмо от Гърция Ема Коуел Времетраене: 0:54 мин. Песента на светулките Кристин Хана Времетраене: 0:55 мин. На крилете на песента Мария Русева, Нона Кръстникова Времетраене: 0:57 мин. Светлинки за сладки сънища: Лека нощ! Стефани Камписи Времетраене: 0:48 мин. Завинаги и още един ден Антъни Хоровиц Времетраене: 1:05 мин. Западният вятър Александрия Уоруик Времетраене: 1:06 мин. Бандитът и близначките Матакин Ориол Каноса Времетраене: 1:06 мин. Книги от поредицата Да поговорим за... Джоузеф Барнс Времетраене: 0:48 мин. Плувкинята Лорет Ан Уайт Времетраене: 0:58 мин.

Те са петима. Тя е една. И няма как да избяга.

"Емъри

Блекчърч е слух. Заплаха за разглезени отрочета - изолирано имение, където богаташи и политици затварят синовете си, когато се провинят. Привилегировани наследници като Уил Грейсън, който винаги е бил див, безразсъден и непочтителен спрямо порядките на доброто общество. А семейството му, начело с дядо му - сенатора, не може да си позволи още публични скандали.

Не че последното му провинение беше изцяло по негова вина. Никой дори не подозираше, че златното момче на клана Грейсън може да има нещо общо с тихо и кротко момиче като мен. Ала той обичаше да ме закача, когато никой не гледа - а аз знаех, че сърцето му е нежно. И че може да ме защити от всичко.

Всъщност той има пълно право да ме мрази. Всичко отиде по дяволите заради мен. Онази Нощ на Дявола. Записите. Арестите. Затвора. Всичко. И не съжалявам за нищо.

Уил

Затворът не може да ми стори нищо. Когато те заключат в клетка, всъщност ти дават свободата да се държиш като животното, за което те мислят. И да използваш заблудите им в своя полза. Не в липсата на самоконтрол е проблемът ми. Мога да седя в Блекчърч без достъп до интернет, телевизия, алкохол или момичета, но знам, че ще изляза от това място и враговете ми ще си получат заслуженото.

Чакам. Планирам. А с новата глутница вълци на моя страна отмъщението е въпрос на време. Това, което не очаквах и не планирах, беше появата ѝ. Не знам кой я e довел в Блекчърч и защо са я зарязали с нас, но мога да усетя присъствието ѝ навсякъде. Емъри, най-големият ми враг, е тук.

Затворена с мен и още четири опасни звяра. Аз съм само един от проблемите ѝ. Но мога да бъда и спасение... Ако коленичи в сумрака и ми се помоли."
Из книгата

Книга четвърта от поредицата Devil's Night от Пенелъпи Дъглас.

"Емъри
В наши дни

Беше тихо, но я чух. Вода. Сякаш се бях скрила зад водопад в дълбините на някаква пещера. Какво е това, по дяволите? Примигнах и се събудих от най-дълбокия сън, който някога съм имала. Божичко, бях толкова уморена. Главата ми лежеше на най-меката възглавница, а ръката ми докосваше разкошна, хладна бяла завивка. Опипах лицето си, но очилата ми ги нямаше. Огледах се наоколо и с всяка секунда ме завладяваше все по-голямо объркване, защото осъзнах, че съм разположена удобно в огромно легло и тялото ми стои насред него като бонбонче M&M в празна кутия. Това не беше моето легло. Огледах се наоколо из пищно обзаведената спалня – цялата в бяло, злато, кристали и огледала, потънала във великолепен разкош, какъвто никога не бях виждала на живо – дишането ми се ускори и изведнъж ме обзе ужас. Това не беше моята стая. Сънувах ли? Надигнах се и болка прониза главата ми, а мускулите ми бяха напрегнати, сякаш бях спала цяла седмица. Сведох поглед и забелязах, че очилата ми бяха сгънати и оставени на нощната масичка. Взех ги, сложих ги и веднага се заех да огледам тялото си. Лежах на леглото и все още бях напълно облечена в същите прилепнали черни панталони и бял пуловер от сутринта.

Ако изобщо все още беше същият ден. Обувките ми ги нямаше, но по навик надникнах от леглото и видях, че маратонките ми стояха старателно наместени върху луксозния бял килим със златен филигран. Оглеждах се из непознатата спалня, докато се опитвах да разбера какво, по дяволите, става, по кожата ми изби студена пот. Къде се намирах? Измъкнах се от леглото и стъпих на земята с разтреперени крака. Последно бях във фирмата. Работех по проекта за музея ДеУит. Байрън и Елиз си бяха поръчали обяд, а аз излязох и – стиснах основата на носа си, а главата ми пулсираше – и тогава... Ох, не знам. Какво стана? Пред себе си забелязах врата и дори не си направих труда да огледам останалата част от стаята и да проверя накъде водеха другите две врати. Грабнах обувките си и се втурнах напред, смятах, че изходът трябва да е натам, и се озовах в някакъв коридор, а хладният мраморен под освежи босите ми крака.

Не спирах да проигравам случилото се. Не бях пила. Не бях видяла никакви подозрителни хора. Не бях получавала необичайни обаждания или пратки. Не бях... Опитах се да преглътна няколко пъти и накрая успях да събера достатъчно слюнка. Божичко, бях ужасно жадна. Болка прониза стомаха ми – бях и много гладна. Колко време съм била в безсъзнание?
– Ехо? – повиках тихо и веднага съжалих. Стига да не бях получила аневризма или пристъп на селективна амнезия, то най-вероятно не бях пристигнала на това място доброволно. Но ако бях отвлечена и пленена, нямаше ли вратата ми да е заключена? В гърлото ми се надигна горчилка и всички филми на ужасите, които някога бях гледала, започнаха да се въртят в главата ми. Моля те, само да не са канибали. Моля те, само да не са канибали.
– Здравей – обади се нечий тих и колеблив глас. Обърнах се по посока на звука и надникнах към парапета в другия край на коридора, където беше разположен отделен салон със стаи. В тъмния коридор се спотайваше някаква фигура и пристъпваше бавно към площадката на стълбището.
– Кой е там? – Приближих се само на сантиметър, като още премигвах, за да прогоня съня от очите си. Реших, че срещу мен стоеше мъж. Носеше риза и имаше къса коса.
– Тейлър – обади се накрая той. – Тейлър Динеску. Динеску? Като нефтена корпорация Динеску? Сигурно беше само съвпадение. Облизах устни и отново преглътнах. Наистина се нуждаех от вода.
– Защо не съм заключен в стаята си? – попита ме той, като излезе от тъмнината и пристъпи към слабата лунна светлина, която се процеждаше през прозорците. Той накриви глава и забелязах, че косата му беше разрошена и задната част на намачканата му риза висеше отвън.

– Не ни е позволено да се навъртаме около жените – поясни той и ми се стори не по-малко объркан от мен самата. – С доктора ли дойде? Той тук ли е? За какво говореше, по дяволите? Не ни е позволено да се навъртаме около жените. Правилно ли го чух? Звучеше странно, сякаш беше надрусан или е прекарал последните петнайсет години заключен в килия.
– Къде съм? – настоях да разбера аз. Мъжът направи крачка към мен, а аз отстъпих и побързах да се обуя, подскачайки на един крак. Той затвори очи и си пое дъх, докато се приближаваше бавно към мен.
– Мили боже – възкликна задъхано той. – Отдавна не съм усещал този аромат. За какво говореше? Динеску отвори очи и забелязах, че те бяха пронизващо сини, а махагоновата му коса им придаваше особено впечатляващ вид.
– Кой си ти? Къде съм? – излаях. Не познавах този мъж. Той се плъзна към мен с почти животински движения, а лицето му прие хищническо изражение, което накара космите на ръцете ми да настръхнат. Внезапно застана нащрек. По дяволите. Огледах се наоколо за някакво оръжие.
– Местата се променят – заговори той, а аз отстъпвах по веднъж при всяка негова стъпка напред. – Но името остава същото. Блекчърч."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525