Записки от Шато Лакрот

Записки от Шато Лакрот Времетраене: 0:50 мин. Джералд Даръл Времетраене: 0:56 мин. Моето семейство и други животни Джералд Даръл Времетраене: 0:52 мин. Живот в скалите Мария Лалева Времетраене: 0:55 мин. Жажда Захари Карабашлиев Времетраене: 1:16 мин. Георги Господинов Времетраене: 1:53 мин. Времеубежище Георги Господинов Времетраене: 0:50 мин. Задругата - книга 2: Заветът Добри Божилов Времетраене: 0:54 мин. Глина Виктория Бешлийска Времетраене: 1:34 мин. Тайните на експертите. Практически наръчник Ръсел Брънсън Времетраене: 0:52 мин. Загадки Виктор Ескандел Времетраене: 0:59 мин. Плажен дом Рейчъл Хана Времетраене: 1:04 мин. Под магнолиите Т. А. Лоу Времетраене: 1:00 мин. Дъхът на Дракона Шанън Лий, Фонда Лий Времетраене: 0:55 мин. Как да заобичаме средната възраст? Чип Конли Времетраене: 1:01 мин. Приказки за сладък сън Времетраене: 0:50 мин. Сицилианска рецепта за щастие Ро Корадин Времетраене: 1:07 мин. Недискретно Ви Кийланд Времетраене: 1:00 мин. Съживена Бейли Хана Времетраене: 0:55 мин.

Българката Калина е омъжена за французина Дидие. Едно цяло лято семейството трябва да прекара с родителите на Дидие - мадам Жонвиен и мосю Жан-Батист дьо Лакрот - в имението им във френската провинция. Къде очаквано, къде не толкова, в красивия семеен замък ще се появят още сума интересни герои - инатливите деца на Калина от първия ѝ брак, артистичният ѝ брат, роднините от село Злокучане, лигавите френски племенници, непоносимата зълва и... кой ли още не. На всички им предстои едно незабравимо лято, в което френската изисканост и парижки стил се срещат челно с българската непосредственост и шопски инат. А от емоционалния им сблъсък се раждат куп непредвидени и смешни ситуации, които... е най-добре да преживеете лично между страниците на тази забавна история.

"Не знам дали има нещо като професионален подреждач на багаж в тесни пространства, но ако няма, воала, аз съм - г-жа Калина, по баща Гъндева, по мъж Дьо Лакрот - международна шампионка в тази дисциплина! Нямаше да имате никакви съмнения в това, ако бяхте видели как успях да складирам целия важен предметен израз на последните десет-петнайсет години от живота си в мизерното автомобилно телце на "Фиат Чинкуеченто". Сещате ли се за кой писък на автомобилостроенето говоря? Да, за онази италианска количица с размери на селски плетен терлик, която изглежда толкова романтично на пощенски картички от Тоскана! Особено ако е червена, с артистично забодени на покрива ретро куфар, кръгла кутия за шапки и букет лавандула примерно... Е, хайде опитайте да натъпчете в същото това мизерно автомобилче целия български свят на трийсет и девет годишна, суетна, работеща, предвидлива и подготвена винаги и за всичко жена като мен! След това намерете място и за силно редуцирания багаж на френския ѝ съпруг мосю Дидие дьо Лакрот и неговата безсмислена колекция от никому ненужни видеокасети от тийнейджърските му години, с която е предупредил, че само смъртта ще го раздели. Справихте ли се? Окей, но не се радвайте - тъкмо започваме!

Сега, след като багажникът на чинкуечентото е натъпкан като пълнена чушка, а връз покрива му лежерно се лашка видеотеката, трябва някак да сместим две кучета, една котка и съответния им багаж във вид на легълца, купички, вода, играчки и поне три пакета с кучешка и котешка храна. Изтощих се, докато ви го описвам, представете си как е със самото натикване! При това с все пак хуманната задача животните да стигнат до дома на свекър ми и свекърва ми във Франция, закъдето сме се запътили, живи, здрави и в 3D вариант.

– Ме, Калина - изумено ме поглежда мъжът ми, когато съзира в каква вавилонска кула съм превърнала любимата му миниатюрна градска кола, – това не е възможно, ъъъ, как ну ще вояже така авек де кучето и котка навсякъде в кола?!
– Диди, виж сега - отговарям аз, – само не се шашкай! Но те шаш па! Животните ще са на задната седалка. Зад облегалките набутвам храната им, отгоре са купичките, после бутилките с вода. Като спрем на бензиностанция, аз излизам първа, бутам седалката напред, ти държиш кучетата да не изскочат, аз хващам котката за врата и после... после някак ще го видим на място.
– А къде ще сложи наши неща за воаяж – малко вода, плод, ту са...?
Значи, тия французи, като се затюхкат за някакви такива неща, направо ме умиляват с наивността си! Къде съм щяла да ги сложа?! Еми на врата ти ще висят бе, Дидие, викам си на акъла, на врата ти, мон амур!
– Не го мисли това, Диди - казвам мило, – нашите неща са в моите крака.
– Ама така няма удобно за туа?! Ме, Калинааа... – продължава да каканиже мойто.
– Стига си ме калиносвал сега бе, Диди, ще се оправя, аз съм българка - всичко съм видяла!

Да ви кажа, това, че съм българка, наистина много ми помага. През всичко съм минала, без дори да съм разбрала как е станало. Мъжът ми Дидие живя с мен три години и половина в България и казва, че е като да минеш специален лагер по оцеляване при всякакви обстоятелства. Преминал той! Ама не знае как да оптимизира пространството на италиански маломерен фиат!

Както и да е, натъпках всичко. В крайна сметка лабрадорът Наполеон, френският булдог Дизел и котката Гертруда са разположени на задната седалка, която е с размери на детска люлчица. Под тях съм локализирала трите им легла във вакуумиран пакет. Отвън изглежда сякаш дребният добитък, с който пътуваме, виси в безтегловност над седалката. Наоколо всичко е минирано с пакети храна и пластмасови бутилки с вода. Във всяка случайно появила се ниша в багажа има втъкнат чифт обувки в пликче - мисля, че успях да пласирам над двайсет пликчета. Облегалката на моята седалка е закачалка за три якета. В краката ми има малка хладилна чанта с напитки и плодове, а във вратичките на така наречената кола съм натикала носни и мокри кърпи, салфетки, руло тоалетна хартия и лейкопласт за дребни ранички. Всичките ни документи са в малка чантичка, преметната по диагонал през тялото ми.

– Диди, дай да преговорим пак! Колекцията ти е на покрива, сакът с дрехите е в багажника. Дизел, Наполеон и Гертруда са в колата, хладилната чанта... Сложи ли онова розе, дето го изстудявахме цяла нощ?
– Как може без розе, Калинааа, мон амур, биенсюр, че е в хладна чанта...
– Хладилна се казва, мон пти шу! Добре, добре, паспортът ти, моите неща, зарядните за телефоните? Леле, взехме ли зарядните?
– Уи, уиии, мамооон... ъъъ, пардон, Калинааа, ле зарядни сон в ла жабата. (Тук е мястото да отбележа, че мъжът ми редовно ме нарича "мамо". От първия ден, в който заживяхме заедно. Побърква ме с това "мамоннн" - с френското ннн, нали – мамон това, мамон онова... И това ако не е едипов комплекс...)
– Жаба?! Ма каква жаба, бе? – Жаба с кола, ме, Калинааа...
– А, да, бе, уиии - викам, – "жабката на колата" се казва, жаба с кола е нещо съвсем друго!

Поправям го, ама като съм станала френска снаха и отивам при неговите мамон и папа, ще трябва аз на дърти години да си подобря училищния френски. За трите години, откакто сме женени с Дидие, така и не намерихме време да отидем до Франция да се запозная с техните. Не говорят друг език освен френски. Казват, че не им е трябвало. На няколко пъти съм ги виждала по скайп, разменяли сме по някоя и друга тъпа шега от типа "Слуша ли ви моят син, мадам" (те ми викат мадам и ми говорят на "вие", френска му работа) или "Има ли нормални неща за ядене в България, или да ви пратим фоа гра“. Сякаш у нас масово се храним с клюнчета на новородени щъркелчета и токущо отрязана пъпна връв! Диди като казал на мадам и мосю Лакрот, че ще се жени за мен, те двамата в един глас възкликнали: "Ме, Дидие, толкова ли свършиха нормалните френски жени на планетата, че ще се жениш за жена от Източна Европа?". "Явно за мен са свършили" - отговорил. С това поредното обсъждане на екстравагантните му идеи приключило."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg