"Легенда за пеперудата
Едно време във Франция, сега забулено в сънищата, когато Луи Орлеански бил крал и цяла Европа треперела пред него, млад мъж от Бургундия извършил тежко престъпление.
Някои казват, че обезумял от пиене, мъжът продал съпругата и малката си дъщеричка на цигани от панаир пред Флавини. Други твърдят, че той убил детето, обзет от пиянска ярост, а майката била толкова сломена от мъка, че се удавила в река Серен. Каквато и да е истината, младият мъж бил принуден да избяга от дома си в красивото село Ноайер. Оттогава насетне носел тежък товар и знаел, че никога няма да намери прошка.
Скитал се месеци наред, съвсем сам, търсел утеха сред природата и богатата, разнообразна красота на Бургундия. От полите на хълмовете Морван, той следвал река Йон през Шиньон, Кламенси, Оксер и Жоани, избягвал хората и доколкото било възможно избирал неутъпкани пътеки и пътища. Ловял зайци в гората Солио, спял върху легло от борови иглички под одеяло от безжалостни звезди. Дал тържествено клетва никога повече да не близва алкохол и никога да не споменава ужасното нещо, което бил сторил. Всяка вечер молел Господ за прошка и милост. Въпреки разкаянието, изглежда нищо не било в състояние да сложи край на мъката му.
Една сутрин, в далечна горичка извън Везеле, младият мъж се събудил и видял великолепна бледожълта пеперуда да трепка с крилца на сантиметри над лицето му. Когато седнал, пеперудата се отдръпнала малко, след това продължила да се рее на място. Била там, той бил сигурен в това, заради него. Тя била знак от Господ, чудото, за което се молел.
Изправил се на крака и последвал пеперудата извън горичката, излязъл на една поляна. Цели шест километра я следвал упорито, докато тя най-сетне не го отвела до малко селце със скромни къщи, сгушени в долина. Над селцето, на върха на хълм, младият мъж зърнал каменна къща. Край нея имало изящни арки, била заобиколена от всички страни с лозя, по-зелени и разлистени, отколкото бил виждал някога. Фигури в роби се движели между сградата и лозята също като безмълвни призраци. В мига, в който видял това, пеперудата изчезнала.
– Как се казва това място? - попитал младият мъж преминаващ селянин.
– Света Мадлен - отвърнал човекът.
– Ами сградата на хълма?
– Това е абатството.
Убеден, че Господ го е повикал тук, младият мъж се качил по хълма. Отблизо абатството се оказало дори по-красиво отколкото от долината. Катерливи рози скривали сивите бургундски камъни, на горните етажи се виждали кули и прозорци с колони, които допринасяли към общото усещане за магия, също като замък от вълшебна приказка.
Младият мъж приближил към един от монасите и помолил за среща с абата.
Абатът се оказал стар, мъдър човек. Той изслушал историята на младия мъж за ужасния грях, който бил извършил, за дългото му пътуване и за пеперудата, която го била довела до Света Мадлен. Когато абатът го попитал какъв точно бил грехът му, младият отказал да отговори.
– Грехът ми е твърде голям, отче. Заклел съм се никога да не говоря за него. Дори пред теб.
– Нито един грях не е толкова голям, че Господ да не може да прости - казал му абатът. Той обаче уважил клетвата на новодошлия и му позволил да остане и да работи в лозето на абатството. – Виното, което произвеждаме, е най-хубавото в цяла Бургундия. Достатъчно е не само за нас, ами за цялото село. Господ е благословил Света Мадлен с плодородна почва и благоприятен климат. Ние просто трябва да се отплатим за благословията му с труда си.
В продължения на три години младият мъж работел усърдно в лозето, садял и кастрел лозите, копаел почвата, берял зрялото грозде, когато дойдело време да се събира реколтата. Работата била трудна, но младият мъж ѝ се наслаждавал, вярвал, че това е изкуплението му, пътят към спасението, бил убеден, че пеперудата, която го довела тук, е била пратеник от Господа.
Годините минавали и реколтите започнали да стават по-слаби. Завалели проливни дъждове, придошли ята бръмбари, каквито досега нямало в тези части на Йон. Летата станали нетърпимо жарки, земята се напукала и някога налетите плодове се съсухрили, превърнали се в черни стафиди, които окапвали от лозите преди да бъдат обрани. Зимите станали толкова студени, че почвата замръзвала.
Някои от монасите започнали да шушукат, че идването на младия мъж в Света Мадлен е причината за тези катастрофи. Те се оплакали на абата.
– Откакто той дойде, Господ ни прокле. Всички ние страдаме заради неговия грях. Скоро цялото село ще започне да гладува.
Първоначално абатът отхвърлил оплакванията им, но след четвъртата провалена реколта, той повикал младия мъж.
– Дете мое - казал той. – Трябва да признаеш какъв грях си извършил. Нашият Господ Бог вече знае всичко, но иска да признаем на глас деянията си. Едва тогава ще бъдем опростени.
– Разбирам - казал младият мъж и се върнал в килията.
На следващата сутрин монасите се събудили и съзрели чудо. Пред удивените им очи, жълт облак се спуснал от небето и се настанил над съсипаните им лозя. Когато монасите приближили, те видели, че "облакът" бил от пеперуди, стотици пеперуди, каквито не били виждали досега, крилцата им бледи и нежни, сякаш изтъкани от златни нишки. След няколко минути пеперудите изчезнали като една в небето и оставили след себе си зряло грозде, по-месесто и налято, отколкото монасите някога били виждали.
Преизпълнени с радост, те хукнали при абата.
– Реколтата е спасена! Господ отново ни благослови.
Абатът забързал да сподели добрата новина с младежа. Когато отишъл в килията му, тя се оказала празна. Младият мъж си бил отишъл.
Монасите от Света Мадлен благодарили на Господ и издялали красиви пеперуди по каменните стени на абатството, за да се помни чудото, с което Господ ги благословил. От този ден насетне лозята на Света Мадлен започнали да дават най-добрата реколта червено бургундско в цяла Бургундия, година, след година, след година. Реколтата никога повече не била лоша.
Няколко дни след като пеперудите дошли, тялото на младежа било открито провиснало от дърво в гората край Везеле.
Грехът му бил умрял с него, неизречен.
Той така и не потъпкал клетвата си.
Бъдни вечер, 1923 г.
– Изобщо не е честно! - изписка седемгодишната Елиз Салиняк, когато снежната топка я удари отзад по главата и се пръсна на множество ледени кристалчета. Тя се завъртя, тръсна гневно русите си къдрици и сви нацупено красивите си устни. – Не бях готова.
– Тогава се подготви, pleurnicheuse1 - подразни я брат ѝ Алекс. – Това е бой със снежни топки! Няма правила.
Трите деца на семейство Салиняк, дванайсетгодишният Дидие, единайсетгодишният Александър и малката Елиз, играеха на голямата поляна на Света Мадлен, очарователно имение в Бургундия, дом на фамилията от поколения. Първоначално засадено от бенедиктински монаси през четиринайсети век, когато Света Мадлен била далечно и непознато абатство, лозята на семейство Салиняк отдавна вече произвеждаха най-хубавото гран крю в района. Къщата, самото шато, беше сърцето на имението, на което децата от семейство Салиняк бяха отдали силната си обич.
Към старата средновековна сграда имаше множество пристройки, вдигнати през годините, така че сегашното шато представляваше смес от различни архитектурни стилове. То обаче бе съхранило семпла, духовна красота, тишина и покой, които се усещаха навсякъде, от арковидните прозорци, по grand couloir3, до каменните подове, белязани от вековете, до огромните камини, толкова високи, че човек можеше да застане вътре прав, дори без да навежда глава. Имаше кули и прозорци с колони, древни дъбови врати, украсени с железни нитове. За децата мястото представляваше личната им крепост. Днес това усещане се подсилваше още повече от дебелия килим прясно навалял сняг, който сякаш приглушаваше коледния звън на камбаните в селската църква в долината в ниското.
– Наведи се, Елиз! - провикна се предупредително Дидие, когато поредното ледено оръжие на Алекс полетя към тях. Той обаче закъсня. Този път топката попадна право в гърба на Елиз под яката на любимото ѝ червено зимно палто и одраска болезнено кожата ѝ преди да се разтопи в леденостудена вода.
Момиченцето присви гневно очи, коленичи и загреба шепа сняг, опита се да го притисне в твърда топка също като момчетата. Само че не се получаваше, колкото и да се стараеше. Снегът си оставаше пухкав, рехав, мокреше плетените вълнени ръкавици и върховете на пръстите ѝ измръзваха.
– По-внимателно с нея - прошепна Дидие на Алекс, докато наблюдаваше как малката му сестра трескаво загребва и потупва снега, макар да не се получаваше. – Тя е едва на седем.
– Тя искаше да играе - опита се да се защити Алекс, докато оформяше без всякакво усилие следващата топка.
– Само защото иска да е с теб - скара му се Дидие. – Не е нужно да се състезаваш с нея.
Ако някой видеше двете момчета на семейство Салиняк застанали едно до друго, нямаше дори да предположи, че са братя. Алекс беше силен и атлетичен, приличаше на майка си, със сламеноруса коса и небесносини очи. Непознати често бъркаха, че Дидие, макар по-висок и по-голям, е по-малкият от двамата. Той беше слаб, с бледо като на болен лице, подчертано от тъмни очи, които издаваха крехка душа, едновременно гальовна и будеща притеснение, също като новородено жребче.
Алекс остави топката и пристъпи към Елиз.
– Не така - каза мило той и перна разтопения сняг от ръцете ѝ с шала си. – Трябва да притиснеш бързо. Ето така.
Забравила разочарованието си, Елиз внимаваше много. Беше твърдо решена да се справи, не само заради себе си, но и за да достави удоволствие на Алекс. Елиз Салиняк живееше единствено и само за две неща: да научи всичко за лозята - беше решила някой ден да поеме Света Мадлен и нямаше да позволи незначителната спънка каквато представляваше пола ѝ да ѝ попречи - и да накара брат си Алекс да се гордее с нея.
Не че не обичаше Дидие. Миличкият Дидс бе толкова мил и срамежлив, толкова добродушен, че как да не го обича човек? Само че Алекс бе нейният герой и тя го обожаваше. Самоувереният, красив, очарователен Алекс, когото Елиз следваше като робиня, като кутре и правеше всичко по силите си, за да го впечатли.
– Май разбрах.
Възхитена, тя показа първата си кръгла топка за одобрение.
– Да, точно така! - усмихна се Алекс. – Върви сега да удариш Дидие.
Елиз радостно запокити топката над замръзналата ливада. За нея Коледа бе дошла по-рано. За това бе нужна само една усмивка на Алекс.
Докато наблюдаваше децата си от топлия голям салон на шатото, Терез Салиняк усети прилив на обич, последван от познатото безпокойство. Дидие не трябваше да е навън в този студ. Не и толкова дълго, вече се стъмваше. Гърдите му нямаше да понесат това.
Тя дрънна със звънчето. На Бролио, възрастната бавачка, която все повече се сковаваше от артрит, ѝ трябваше цяла минута, докато се покаже на вратата.
– Да, госпожо?
С отпуснати кокалести рамене и сбръчкано лице, с тъмни очи, хлътнали като две стафиди, притиснати в джинджифилова сладка, Бролио беше част от Света Мадлен също като стените и подовете на шатото. Истинското ѝ име беше мадам Обрио, но тя бе Бролио за семейство Салиняк откакто се помнеха. Луи Салиняк, съпругът на Терез, обичаше да повтаря, че корените на бавачката в Света Мадлен са дълбоки също като на лозята. Това, в известен смисъл бе вярно за всички тях.
– А, Бролио, ето те и теб. - Терез се обърна облекчено към нея. – Би ли повикала децата да влязат, ако обичаш? И заведи мосю Дидие веднага да се накисне в гореща вана.
– Bien sыr, мадам.
– Накарай Алиса да запали камините горе, ако все още не го е направила.
Бролио се затътри да изпълни задачите, а Терез се отдръпна от прозореца и се върна на самотното си място на креслото близо до камината. Взе книгата си, религиозен текст от поетесата Мари Дьо Франс, и се опита да си върне спокойствието, което бе изпитала по-рано, но така и не се получи. Не успя да се съсредоточи.
Луи не си беше у дома. Все още го нямаше. А беше Бъдни вечер.
Мисълта да отиде на среднощна служба в селото без него, изпълни Терез със страх и ужас. Как ще влезе сама с децата в малката църква? Как ще заемат местата си на предните редове, запазени за семейство Салиняк, където да ги видят всички наематели и работници с техните семейства, след като знаеше какво ще приказват? Също така знаеше, че ще бъдат прави. Не можеше да понесе подобно унижение.
Налага се да изтърпя, помисли си Терез и погледна елегантния хол, в който бе прекарала толкова много дълги зимни дни. Вдигна поглед към стените, на които бяха окачени семейни портрети в златни рамки и безценни белгийски гоблени, заобиколени от всички страни с наследствени вещи, антики и какви ли не предмети на изкуството, и сърцето ѝ се сви, макар да бе заобиколена от истинска прелест. Коледната елха в ъгъла бе богато украсена от Елиз и от момчетата с емайлирани пеперуди с какви ли не форми и цветове и гледката единствено задълбочи депресията ѝ.
Хваната съм в капан, помисли си тя. В капан съм, в капан, в капан, също като пеперуда в мрежа.
И мога да виня единствено себе си."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас
