Касапина и орехчето

Ню Орлиънс, Луизиана. Полицията открива поредната жертва на серийния убиец Джеръми, когото пресата нарича Касапина от блатата. Той примамва млади жени, след това ги упоява и отвежда в дома си, където се впуска в психологическа игра на котка и мишка, която завършва с мъчителната им смърт. Джеръми набелязва следващата си жертва по време на лекции в колежа, в който се записва под фалшиво име. Емили е млада, амбициозна и силна и ще му отправи предизвикателството, за което отдавна копнее. Пред очите ѝ умират двама от другите пленници на психопата, но тя е готова на всичко, за да оцелее.

Съдебната лекарка Рен Мълър притежава енциклопедични знания за престъпленията в региона и богат опит в моргата. Тя помага на детектив Леру, който разследва поредното жестоко убийство. Случаите се трупат лавинообразно, но детективът не може да разгадае значението на оставените от убиеца улики. Благодарение на бързата мисъл и силна интуиция на Рен обаче откриват следващата жертва, която е погребана жива. Тя е парализирана от кръста надолу, което навява спомени за брутални престъпления отпреди седем години. Възможно ли е Касапина от блатата да се е завърнал, по-дързък от всякога, за да довърши започнатото?

Касапинът и орехчето е психологически трилър, подходящ за почитателите на Томас Харис и Патриша Корнуел. Авторката работи като помощник-патоанатом и е водещ на популярен подкаст за престъпления.

"Джеръми чуваше писъците през вентилационната система. Не реагира по никакъв начин. Вечерната му рутина бе от особена важност за него. Обикновените ежедневни задачи го караха да се чувства повече себе си. Простичкото пускане на водата на стария смесител на подредената мивка го успокояваше. Вечерта му обикновено приключваше тук, пред огледалото. Току-що си бе взел душ, който често бе последван от лениво, но гладко бръснене. Обичаше да си ляга с чисти тяло и съзнание. Гледаше да не пропуска вечерния си ритуал независимо от външните фактори.

Тази вечер обаче силното пищене го извади от рутината му. Джеръми се погледна в огледалото, докато гневът увиваше пипала около сетивата му. Усещаше го как плъзва като гнилоч. Не можеше да мисли, докато писъците се носеха някак ритмично от мазето. Мразеше силните звуци. Като дете имаше чувството, че заобикалящият го свят ще го смаже като менгеме, когато излезеше на някое оживено място. Сега копнееше само за музиката от блатото. Симфонията на блатните създания му действаше успокоително като топло одеяло. Природата създаваше най-доброто музикално оформление.

Джеръми се опита да не обръща внимание на писъците. Рутината му бе свещена. Въздъхна, прибра един паднал на челото му рус кичур и включи радиото до мивката. Слушането на музика бе второто нещо, в което намираше утеха. За съжаление, такава не му се предостави, защото от тонколоните зазвуча Hotline Bling на Drake и той веднага изключи радиото. Понякога имаше чувството, че се е родил в грешното поколение.

Джеръми бавно изми кръвта и мръсотията от ръцете си, като се опитваше да не мисли за приглушените и агонизиращи стонове, които се разнасяха от вентилационната система. Погледна лицето си в огледалото. Имаше чувството, че с всяка година скулите му леко се повдигаха и изпъкваха. Това бе странен, но задоволителен страничен ефект от остаряването и се чувстваше благословен заради него. Много уважавани хора се възхищаваха на подобни лица. Повечето от тях дори не осъзнаваха колко примитивно зловеща е подобна фиксация. По-голямата част от хората не искаха да видят дивашката страна на човешката душа, оформена преди милиони години от бруталната нужда на предците ни да оцелеят. Заради това еволюцията се счита за полезна. Просто хората са прекалено глупави да разберат, че собствените им пристрастия произлизат от генофонд, създаден от жестокостта.

Джеръми не приличаше на покварен човек. Той изглеждаше напълно безвреден, дори благоразумен. Затова всичко сработваше. Има едно цвете на име Amorphophallus titanum, което разговорно се нарича „трупно цвете“. То е голямо, красиво и по нищо не личи, че е опасно. Но когато цъфти на всеки десетина години, изпуска миризма, подобна на гниеща плът. Ала продължава да живее. И да процъфтява. Джеръми не бе по-различен от трупното цвете. Хората се възхищаваха на това необичайно растение въпреки недостатъците му.

Утре бе четвъртък. Четвъртъците бяха неговият петък, макар да ненавиждаше подобни клишета. Въпреки това се наслаждаваше на лукса да не ходи на работа в петъците, откакто започна втората си година в Тюлейнския медицински университет. Не че нямаше лекции, но от петък започваше неговият уикенд. През уикендите вършеше по-голямата част от работата. Много се вълнуваше, защото имаше планове за гостите си този уикенд. Разбира се, пълното изпълнение на тези планове зависеше от способността му да доведе още един гост в групата."
Из книгата