"Мет'ки Айм (Погромът на Гнилия цвят), Тридесет и трета Джагътска война.
298 665 години преди Съня на Бърн.
Лястовици прелитаха през облаците комари, танцуващи над блатясалите низини. Небето над тресавището си оставаше сиво, но бе изгубило зимната си лъскавина на живак и топлият вятър, въздишащ из въздуха над опустошената земя, лъхаше на изцеление. Нявгашното вътрешно пресноводно море, наричано от Имасс Джагра Тил - породило се от разбитите джагътски ледове, - вече също преживяваше предсмъртните си гърчове. Небесната сивота се отразяваше в стапящите се езерца и калните, дълбоки до коляното водни огледала, докъдето стигаше погледът, но все едно, отскоро появилата се суша доминираше над околния пейзаж. Съкрушаването на магията, предизвикала ледения век, бе върнало на областта старите естествени сезони, ала спомените за високия като планина лед си оставаха. Оголената скална твърд на север беше издълбана на широки жлебове и раздрана, скалните корита бяха пълни с каменни отломки. Дебелите наноси на някогашното вътрешно море още кипяха от изригващите от земните недра газове, а земята, вече от осем години облекчена от огромната тежест на движещите се ледници, продължаваше бавно да се надига. Кратък бе животът на Джагра Тил, но наносите, улегнали на дъното му, бяха дебели. И коварни.
Пран Чоул, Гадателят на кости от клана на Каниг Тол на Крон Имасс, седеше неподвижен върху един почти заровен балван край ивицата на древния бряг. Склонът под него представляваше мешавица от жилава ниска трева и плавеи. На двайсетина крачки по-нататък земята леко пропадаше и се изопваше чак до хоризонта в огромно кално корито. Три ранаги се бяха заклещили в мочурливата яма на двайсет крачки навътре в коритото. Едрият мъжкар, самката му и теленцето, в жалък защитен кръг, затънали в тинята и уязвими, лесна плячка за докопалата се до тях глутница ай. Коритото на пресъхналото море беше измамно. Едрите вълци на тундрата се бяха примирили със същата съдба като ранагите. Пран Чоул преброи шест ай, сред тях и едно вълче годиначе. Следите показваха, че друго младо зверче е обиколило ямата десетина пъти, преди да се отправи на запад, обречено несъмнено да умре в самота.
Преди колко време бе започнала тази драма? Нямаше как да се разбере. Калта се беше втвърдила по ранагите и по ай, покрити бяха със спечена, напукана глина. Тук-там се мяркаха зелени петна - където донесените от вятъра семена бяха покълнали и напомняха на Гадателя на кости видения от миговете му като Бродник на духа - гъмжило дребни подробности, заплетени в нещо нереално. За зверовете борбата бе станала безкрайна: ловци и плячка, приковани за вечни времена.
Някой тихо пристъпи и седна до него. Светлокафявите очи на Пран Чоул останаха приковани в замръзналата гледка. Ритъмът на стъпките бездруго подсказа на Гадателя името на спътника му, а топлокръвните миризми бяха толкова ясен знак, колкото ако очите му се бяха извърнали, за да се спрат на лицето на мъжа. Каниг Тол проговори:
- Какво лежи под глината, Хвърлячо на кости?
- Онова, от което се е оформила самата глина, Водачо на клан.
- Никаква поличба ли не виждаш в тези зверове?
Пран Чоул се усмихна.
- А ти?
Каниг Тол помисли малко и отвърна:
- Ранагите са се махнали от тези земи. Също и ай. Виждаме пред себе си древна битка. В тези думи има дълбочина, защото безпокоят душата ми.
- И моята - съгласи се Гадателят на кости.
- Избивахме ранагите, докато не изчезнаха, а това донесе глад на ай, защото избивахме и тенагите, докато и те свършиха. Анкърите, които вървят с бедерините, не делят плячка с ай и тундрата вече е празна. От това заключавам, че сме били разхитители и неразумни в лова си.
- Но нуждата да отхраним младите си...
- Нуждата от още млади беше голяма.
- И още си е така, Водачо на клан.
- Джагътите бяха силни по тези земи, Гадателю на кости - изсумтя Каниг Тол. - Не побягнаха - поне в началото. Знаеш каква бе цената в кръв на Имасс.
- А земята щедро поднесе даровете си в отплата за тази цена.
- В служба на нашата бран.
- И дълбините се размърдаха.
Водачът на клана кимна.
Пран Чоул изчака. Споделените дотук слова все още пълзяха по кожата на нещата. Тепърва предстоеше да се оголи плът и кокал. Ала Каниг Тол не беше глупак и чакането не продължи дълго.
- Ние сме тези зверове.
Очите на Хвърляча на кости се отместиха към хоризонта на юг и се присвиха.
Каниг Тол продължи:
- Ние сме глината, а безкрайната ни война срещу Джагът е борещият се под нея обречен звяр. Повърхността е оформена от онова, което лежи под нея. - Махна с ръка. - А ето че още преди нас в тези същества, които бавно стават на камък, се съдържа проклятието на вечността.
Не беше свършил и Пран Чоул не каза нищо.
- Ранаги и ай - подхвана отново Каниг Тол. - Вече почти са напуснали владението на смъртните. Ловците, както и плячката.
- До костите - прошепна Гадателят на кости.
- Де да беше видял някаква поличба - промърмори Водачът на клана и се надигна.
Пран Чоул също се изправи.
- Де да бях - съгласи се с тон, съвсем бегло повторил язвителните нотки в думите на Каниг Тол.
- Близо ли сме вече, Хвърлячо на кости?
Пран Чоул бавно сведе очи към сянката му, изгледа замислено увенчания с еленови рога силует, смътно очертаното късо опърпано кожено наметало. Заради косия ъгъл на слънчевите лъчи изглеждаше висок - почти колкото Джагът.
- Утре. Отслабват. Нощният преход ще ги изтощи още повече.
- Добре. Тогава кланът може да пренощува тук.
Гадателят на кости се вслуша в стъпките на Каниг Тол, който закрачи обратно към стана. Щом дойдеше мракът, Пран Чоул щеше отново да странства духом. Навътре в шепнещата земя, за да дири събратята си по раса. Макар врагът им да отслабваше, кланът на Каниг Тол все още беше по-слаб. Само дузина възрастни бяха останали. Когато гониш Джагът, различието между ловец и жертва е почти без значение. Вдигна глава и подуши мъгливия въздух. Друг Хвърляч на кости беше бродил по тази земя. Следата не можеше да се сбърка. Зачуди се кой ли е, защо се е заскитал сам, лишен от клан и род. И като знаеше, че другият усеща присъствието му също както той - неговото, се зачуди защо все още не ги е подирил. Тя се надигна от тинята, измъкна се бавно на песъчливия бряг и дъхът ѝ заизлиза на тежки, мъчителни хрипове. Синът ѝ и дъщеря ѝ се изтръгнаха от натежалата ѝ като олово прегръдка и изпълзяха на ниския склон на острова. Майката сведе глава и опря чело в хладния влажен пясък. Песъчинките задраскаха изопнатата над костите кожа. Изгарянията бяха съвсем отскорошни и все още не бяха зараснали, едва ли щяха да се изцерят - беше победена, но смъртта трябваше да изчака, докато дойдат преследвачите ѝ. Поне бяха опитни и краят ѝ щеше да е милостив. Тези Имасс не се интересуваха от изтезания. Само един бърз, убийствен удар. За нея. А после - и за децата ѝ. А с тях - с това окаяно, разбито семейство - и последният джаг щеше да изчезне от този континент. Различни можеха да са лицата на милостта. Ако не се бяха съюзили, за да оковат Раест, сега всички те - Имасс, както и Джагът - щяха да са коленичили пред Тирана. Временен съюз, породен от целесъобразността. Проявила бе достатъчно благоразумие, за да побегне веднага след оковаването; още тогава бе разбрала, че Имасс ще подновят гонитбата. Не изпитваше горчивина, ала това не намаляваше отчаянието ѝ.
Долови нечие чуждо присъствие на малкия остров и вдигна рязко глава. Двете ѝ деца бяха замръзнали и гледаха с ужас застаналата пред тях жена Имасс. Сивите очи на майката се присвиха.
- Умно, Хвърлячко на кости. Сетивата ми бяха насочени само към онези зад нас. Е, добре. Нека се свърши.
Младата чернокоса жена се усмихна.
- Няма ли да предложиш сделка този път, Джагът? Вие винаги търсите сделка, за да спасите живота на децата си. Да не би вече да си прекъснала родствените връзки с тези двамата? Твърде млади ми се струват за това.
- Сделките са безсмислени. Вашият вид никога не ги приема.
- Да, но вашият все пак ги опитва.
- Няма да го направя. Хайде, убий ни. Бързо.
Имасс беше загърната с кожа от пантера. Имаше черни очи, които сякаш блещукаха на гаснещата светлина като черната козина по тялото ѝ. Изглеждаше охранена; големите ѝ издути гърди издаваха, че е родила наскоро. Майката Джагът не можеше да разгадае изражението ѝ - ала ѝ липсваше онази усмихната самоувереност, която тя често свързваше със странните закръглени лица на Имасс. Гадателката на кости заговори:
- Достатъчно джагътска кръв имам по ръцете си. Оставям ви на клана Крон, които ще ви намерят утре.
- За мен - изръмжа майката - е все едно кой от вас ще ни убие. Важното е, че ни убивате.
Пълните устни на жената се свиха.
- Разбирам те.
Майката Джагът беше грохнала от умора, ала успя да се надигне, седна и попита:
- Какво искаш?
- Да ти предложа сделка.
Майката затаи дъх, взря се в тъмните очи на Гадателката на кости, но не съзря там и намек от подигравка. После погледът ѝ за много кратък миг пробяга към сина и дъщеря ѝ, върна се и се задържа върху очите на жената. Имасс кимна бавно.
Преди много време земята се беше пропукала - толкова дълбока рана, че изригналото от нея топило бе образувало широка река, простираща се от хоризонт до хоризонт. Огромна и черна, реката от камък и пепел се бе проточила на югозапад, към далечното море. Само най-дребните растения бяха успели да устоят и покълнат, и стъпките на Гадателката на кости - с по едно джагътско дете под всяка мишница - вдигаха облачета прах, които увисваха във въздуха. Момченцето, според нея, беше може би петгодишно; сестричката му вероятно бе на около четири. И двете сякаш не разбираха много какво става и явно не бяха разбрали майка си, когато ги прегърна за сбогом. Дългото бягство по Л'амат и през Джагра Тил съвсем ги беше изтощило, а ужасната смърт на баща им явно само бе влошила нещата. Бяха се впили в нея с малките си мръсни ръчички - мрачен спомен за чедото, която тя самата наскоро бе изгубила. Скоро двечките започнаха отчаяно да сучат от гърдите ѝ, примрели от глад. Малко след това заспаха.
Щом приближи морския бряг, потокът от лава изтъня. Вдясно от нея се извиси веригата на далечни хълмове. Право напред се простираше плоска като тепсия низина, а зад нея на около половин левга се издигаше планински масив. Макар да не можеше да види, тя знаеше, че отвъд възвишенията земята се смъква надолу в морето. Низината беше осеяна с гладки изпъкналости и Гадателката на кости спря, за да ги огледа. Могилите бяха подредени в концентрични кръгове, а в центъра се издигаше голям купол - целият покрит с мантия от лава и пепел. В самия край на равнината, в подножието на първата верига хълмове, като прояден зъб се издигаха руините на кула. Самите хълмове, беше забелязала тя при първото си идване по тези места, изглеждаха твърде равномерно подредени, за да са естествени. Гадателката на кости вдигна глава. Смесицата от миризми не можеше да се сбърка: едната - древна и мъртва, другата... не толкова. Момченцето се размърда под мишницата ѝ, но не се събуди.
- Аха - промърмори тя. - И ти го усети.
Тръгна през равнината към черната кула."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.80 / 5 гласа 
