Колелото на времето - книга 14: Спомен за светлина

Поредица Колелото на времето Робърт Джордан Времетраене: 1:52 мин. Домът Марион Дж. Ел Времетраене: 1:03 мин. Проклятието на Живкови Времетраене: 0:57 мин. Укрепващи практики за свръхсензитивните хора Бертолд Кайнар Времетраене: 1:05 мин. Влюбена в живота Мария Конакчиева Времетраене: 1:08 мин. Мусаши Йошикава Ейджи Времетраене: 0:53 мин. Източни тайни за запазване на силата и младостта Ки Шенг Ю Времетраене: 1:05 мин. Неочакваният дар на травмата Едит Широ Времетраене: 0:54 мин. Магология Времетраене: 0:50 мин. Затъмнение Навеса Алън Времетраене: 1:01 мин. Добро момиче Сара Кейт Времетраене: 0:55 мин.

Последната битка! Краят на един невероятен, несравним епос!

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Спомен за светлина е Последната битка, Тармон Гай-дон, в целия ѝ блясък и страховито великолепие. Светът е на косъм от унищожението и се крепи на избора на един-единствен човек: Ранд ал-Тор, Преродения Дракон.

Откакто поредицата Колелото на Времето се появява за първи път с гръм и трясък на световната сцена през 1990 г., феновете ѝ, запленени от Окото на света, с нетърпение очакват последната част на тази невероятна сага, преведена на повече от трийсет езика и продадена в невероятен тираж от четиридесет милион копия.

След кончината на Робърт Джордан през 2007г., много от почитателите бяха обзети от притеснения, че последната част на поредицата така и няма да бъде завършена. За щастие набиращият все по-голяма популярност фентъзи автор Брандън Сандърсън се нагърбва с нелеката задача да довърши шедьовъра на Джордан, воден от бележки, оставени предсмъртно от автора. С Буря се надига и Среднощни кули зад гърба си (дванадесета и тринадесета книга от поредицата, и двете бестселър номер едно на Ню Йорк Таймс), Сандърсън пресъздава последната част от джордановия епос така, както самият Джордан си я е представял.

Редактирана от съпругата на покойния автор, Спомен за светлина ще заплени и възхити, омагьоса и очарова хилядите читатели на поредицата.

"Бойните сцени излъчват секваща дъха автентичност. Злото, вплетено в силите на доброто, опасностите, затаени във всяко обещано спасение, усещането за съдбовност и непредсказуемостта на събитията носят белезите на американския национален опит през послените три десетилетия, също както опитът от Първата световна война и последствията от нея дадоха своя отпечатък върху творбите на Дж. Р. Р. Толкин."
Ню Йорк Таймс за Колелото на Времето

"На изток вятърът задуха

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над Мъгливите планини се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало. На изток задуха вятърът, спуснал се от стръмните планини надолу през запустели хълмове. Навлезе в тъй наречения Западен лес, място изобилствало някога с бор и кожолист. Тук вятърът намери гъсто сплетени трънаци и само тук-таме по някой висок дъб. Дървесата изглеждаха поразени от болест, с унило провиснали клони и белеща се кора. Другаде иглички бяха нападали от боровете и бяха загърнали земята с кафява завивка. Не напъпваха млади филизи по голите като скелети клони на Западния лес.

На североизток задуха вятърът, през храсталаци, които пращяха и пукаха, щом ги разтърсеше. Беше нощ и мършави лисици ровеха в гниещата горска пръст в напразно дирене на плячка или леш. Не ехтеше зов на пролетни птици и – най-поразителното – вълчият вой бе замлъкнал над земята. Вятърът задуха и над Таренов сал. Над онова, което бе останало от него. Градчето бе чудесно някога, според местните мерки. Тъмни сгради на основи от червен камък, калдъръмена улица, градче, вдигнато при излаза към земята, позната като Две реки. Димът отдавна бе престанал да се вдига от изгорелите сгради, но малко бе останало от градчето за пресъграждане. Подивели псета ровеха из смет­та. Вдигнаха прегладнели очи нагоре, докато вятърът подминаваше. Вятърът прехвърли реката на изток. Тук купища бегълци, понесли запалени факли, вървяха по дългия път от Бейрлон към Бели мост въпреки късния час. Бяха окаяни хора, с наведени глави и изгърбени рамене. Някои имаха смуглата кожа на доманци, протритото им облекло издаваше несгодите в прехвърлянето на планините. Други идваха от още по-далече. Тарабонци с изнурени очи над мръсни була. Селяни с жените им от Северен Геалдан. Всички бяха чули мълвата, че в Андор има храна. Че в Андор има надежда.

Дотук все още не бяха намерили ни едното, ни другото. На изток задуха вятърът, покрай реката, която лъкатушеше между селски ниви без жита. Ливади без трева. Овощни градини без плодове. Изоставени села. Дървета като кокали, с оглозгана плът. Гарвани, накацали в клоните им. Измършавели зайци и по-едър дивеч ровеха тук-там в изсъхналата трева. Над всичко това вездесъщите облаци затискаха земята. Понякога от тази облачна пелена бе трудно да се разбере ден ли е, или нощ. Щом доближи величавия град Кемлин, вятърът свърна на север, далече от горящия град – оранжев, червен и яростен огън, който бълваше черен дим към гладните облаци горе. Войната бе стигнала Андор в безмълвната нощ. Прииждащите бежанци скоро щяха да разберат, че вървят към гибел. Не беше изненадващо. Опасността дебнеше във всички посоки. Единственият начин да избегнат приближаването си към нея бе да останат на място. На север задуха вятърът, над насядали край пътищата хора, сами или на малки групи, с изпълнени с безнадеждност очи. Някои лежаха по земята прегладнели, загледани в ръмжащите кипнали облаци горе. Други се тътреха напред, макар да не знаеха към какво. Последната битка, на север, каквото и да означаваше това. Последната битка не беше надежда. Последната битка беше смърт. Но беше място, където трябва да си, където трябва да идеш.

Във вечерния сумрак вятърът достигна голяма войска далече на север от Кемлин. Поле сред осеяната с гори околност, сега обрасло с палатки като гъби по гнил дънер. Десетки хиляди войници чакаха край лагерните огньове. Вятърът задуха на пориви и захвърля дим от огньовете в лицата на войниците. Хората тук не показваха същото чувство на безнадеждност като бежанците, но на лицата им се четеше страх. Виждаха залинялата от болест земя. Усещаха облаците горе. Знаеха. Светът умираше. Войниците се взираха в пламъците и гледаха как поглъщат дървото. Въглен след въглен онова, което бе живо доскоро, ставаше на прах. Отряд мъже оглеждаха броня, започнала да ръждясва, въпреки че беше добре смазана. Айилци с бели халати носеха вода – воини, които бяха отказали да вземат отново оръжия, въпреки че бяха отслужили своя тох. Наплашени слуги, сигурни, че утрешният ден ще донесе война между Бялата кула и Преродения Дракон, подреждаха припаси в разтърсвани от вятъра палатки.

Мъже и жени шепнеха истината в нощта. Краят е дошъл. Краят е дошъл. Светът ще пропадне. Краят е дошъл. Смях накъса въздуха. Топла светлина се изливаше от една голяма палатка близо до центъра на лагера, изригваше навън покрай входното платнище и изпод платнените стени. Вътре в тази палатка Ранд ал-Тор – Прероденият Дракон – се смееше, отметнал глава.
– Та какво направи тя? – попита Ранд, след като спря да се смее. Наля си чаша червено вино, а после друга за Перин, който се изчерви.
„Станал е по-корав – помисли Ранд, – но някак си не е изгубил невинността си. Не напълно“. За Ранд това изглеждаше удивително. Чудо, като бисер, намерен в риба. Перин беше силен, но силата му не го беше прекършила.
– Е – заговори Перин, – знаеш каква е Марин. Успява понякога даже на Кен да гледа като на дете, което има нужда от майка. Когато ни намери с Файле легнали там на пода като двама глупави млади... ами, мисля, че се разкъсваше между желанието да ни се изсмее или да ни прати в кухнята да мием паници. Та да не направим някоя беля.

Ранд се усмихна, докато се опитваше да си го представи. Перин – якият Перин – толкова слаб, че едва можеше да върви. Образът беше нелеп. Искаше му се да допусне, че приятелят му преувеличава, но Перин нямаше и косъм нечестност на главата си. Странно колко много у един човек може да се промени, докато сърцевината му си остава съвсем същата.
– Та както и да е – каза Перин, след като отпи от виното си, – Файле ме вдигна от пода, качи ме на коня ми и двамата се перчехме и се правехме на важни. Аз не направих много. Боят бе спечелен от другите... нямаше да мога и чаша да вдигна до устните си. – Замълча и златните му очи заблестяха унесено. – Трябва да си горд с тях, Ранд. Без Данил, баща ти и бащата на Мат, без всички тях нямаше да постигна и половината. Не, десетина нямаше да постигна.
– Вярвам го. – Ранд погледна виното си. Луз Терин беше обичал вино. Част от него – онази далечна част, спомените на един мъж, който е бил някога – бе недоволна от качеството. Малко вина в днешния свят можеше да се сравнят с прочутите сортове от Приказния век. Поне нито едно от тези, които бе опитвал.

Отпи малка глътка и остави чашата. Мин все още спеше в друга част на палатката, отделена със завеска. Събития в сънищата му го бяха събудили. Беше се зарадвал от идването на Перин, отвлякло ума му от онова, което бе видял.
„Миерин...“ Не. Нямаше да позволи онази жена да го разсее. Може би това беше смисълът на видяното в съня.
– Ела с мен – каза Ранд. – Трябва да проверя някои неща за утре.

Излязоха в нощта. Няколко Деви тръгнаха след тях, щом Ранд се запъти към Себбан Балвер, чиито услуги Перин му беше заел. Нещо, което напълно устройваше Балвер, склонен да гравитира към хората с най-голяма власт.
– Ранд? – попита Перин, закрачил до него с ръка на Мах’алейнир. – Вече ти разказах за всичко това. За обсадата на Две реки, за боя... Защо отново ме разпитваш?
– Питах те за събитията, Перин. Питах за случилото се, но не те питах за хората, на които се е случило. – Погледна го и направи кълбо светлина, за да могат да виждат в нощта. – Трябва да помня хората. Да забравям за тях е грешка, която твърде често допусках в миналото."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg

Карти
Пролог: По милост и с паднали пряпорци
На изток вятърът задуха
Изборът на Аджа
Опасно място
Предимствата на една връзка
Да поискаш дар
Усет
В същината
Онзи тлеещ град
Добра смърт
Да използваш дракони
Просто един наемник
Късче миг
Какво трябва да се направи
Дози вилняк
Вратът ти на въже
Тишина като писък
По-стар, по-загрубял
Да се чувстваш прахосан
Превръзка за око
В Такан'дар
Нито грешка пренебрегната
Вайлд
На ръба на времето
Да пренебрегнеш поличбите
Бързи откъслеци
Съображения
Приятелски огън
Твърде много мъже
Загуба на хълм
Като хищника
Водна стихия
Паяк жълто цвете
Принцовият табак
По течението
Заучена усмивка
Непроменими неща
Последната битка
Мястото, което не беше
Онези, които се борят
Вълчи брат
Усмивка
Невъзможности
Поле от стъкло
Двама занаятчии
Вейки мъгла
Да се пробудиш
Виж как тръпне потокът
Бляскава пика
Светлина и сянка
Епилог: Да разбереш отговора
За автора