Колелото на времето - книга 10: Кръстопътища по здрач

Бягайки от Ебу Дар с похитената Щерка на Деветте луни, Мат Каутон разбира, че не може нито да я задържи, нито да я остави, че както Сянката, така и цялата мощ на империята Сеанчан са се впуснали в смъртоносна гонитба. Перин Айбара иска да освободи жена си Файле, пленена от Шайдо, но единствената му надежда може да се окаже съюза с враговете. Може ли да остане верен на своя приятел Ранд и на себе си? Заради любовта си към Файле, Перин е готов да предаде душата си. При Тар Валон Егвийн ал-Вийр младата Амирлин на въстаналите Айез Седай налага обсада на ядрото на силата на Айез Седай, но трябва да спечели бързо и с колкото може по-малко кръвопролитие, защото, ако Айез Седай не се обединят отново, в защита на света срещу Тъмния ще останат само ашаманите. В Андор, Елейн Траканд се бори за Лъвския трон, който е неин по право, но е обкръжена от врагове и Мраколюбци, плетящи заговор за нейното унищожение. Ако се провали, Андор ще падне под властта на Сянката, а с него - и Прероденият дракон...

След публикуването на Окото на света, Колелото на времето на Робърт Джордан се превърна в световен бестселър № 1 и в един от най-популярните фантастични епоси на всички времена. Сега Колелото на времето отново се завърта и забележителното сказание, омагьосало цяло поколение читатели продължава.

"С Колелото на времето Джордан наложи господството си в света, който Толкин започна да разкрива."
Ню Йорк Таймс

Десета книга от поредицата Колелото на времето на издателство Бард.

"Пролог
Отблясъци на Шарката

Родел Итуралд мразеше изчакването, макар много добре да знаеше, че това е основата на войнишкия занаят. Да изчакаш следващата битка, да изчакаш противника да се задвижи, да допусне грешка. Наблюдаваше зимния лес неподвижен, като дърветата. Слънцето се бе издигнало наполовина до най-високата си точка, но не топлеше. Дъхът му се сбираше на бяла пара пред лицето и заскрежаваше грижливо подстриганите мустаци и обшивката на качулката от черна лисича кожа. Радваше се, че поне е окачил шлема на седлото. Металният нагръдник задържаше студа и го излъчваше през палтото и всичките пластове вълна, коприна и лен отдолу. Дори седлото на Стрела беше студено на допир, сякаш белият кон бе от замръзнало мляко. Шлемът само щеше да размъти мозъка му.

В Арад Доман зимата беше настъпила късно, много късно, но отмъстително. От летния пек, задържал се неестествено дълго през есента, до разгара на зимата - за по-малко от месец. Листата, оцелели от лятната суша, бяха замръзнали преди да успеят да сменят цвета си и сега лъщяха на утринното слънце като странни, покрити с лед смарагди. Конете на двайсетимата ратници около него тъпчеха с копита в дълбокия до коляно сняг. Ездата дотук бе дълга, а ги чакаше още път, според това дали този ден щеше да свърши добре, или зле. На север се трупаха тъмни облаци. И без своя времегадател можеше да се досети, че още преди да се мръкне температурата ще падне рязко. Дотогава трябваше да намерят подслон.

– Не е такъв студ като по-миналата зима, а, милорд? - кротко подхвърли Джаалам. Високият млад офицер умееше да чете мислите на Итуралд, а гласът му беше леко креслив, тъй че да го чуят останалите. – Все пак смятам, че някои си мечтаят сега за греяно винце. Не и нашите мъжаги, разбира се. Страшни въздържатели са. Бас слагам, че всички пият само чай. Студен чай. Ако имаха малко брезови клонки, всички щяха да се съблекат и да си направят снежна баня.
– Засега ще трябва да останат облечени - отвърна сухо Итуралд, – но ако извадят късмет, довечера може да пийнат малко чай. - Това предизвика тих кикот. Много тих. Беше подбрал хората си грижливо и всички знаеха какво значи да вдигнеш шум в неподходящ момент.

Той самият щеше да мине с една димяща чаша вино с люти подправки - без чай. Търговците отдавна не носеха чай в Арад Доман. От много време нито един търговец не дръзваше да пристъпи по-далече от границата със Салдеа. Когато последните вести от външния свят стигаха до него, бяха станали баяти като едномесечен хляб. Стига да не бяха празна мълва. Ако Бялата кула наистина се беше разцепила, или мъжете, можещи да преливат, бяха привикани в Кемлин... какво пък, светът щеше да се оправи и без Родел Итуралд, докато Арад Доман не стане отново цяла. Целостта на Арад Доман засега беше повече от достатъчен проблем за всеки здравомислещ човек.

Той премисли отново заповедите, които бе разпратил с най-бързите си ездачи до всеки благородник, останал верен на краля. Колкото и да ги разделяха стари кръвни вражди, това поне ги обединяваше. Щяха да сберат войските си и да тръгнат, щом стигнеха до тях заповедите на Вълка; поне докато той разчиташе на кралското благоволение. Щяха дори да се изпокрият в планините и да чакат заповедта му. О, щяха да нервничат, а някои щяха да го проклинат, но щяха да се подчинят. Знаеха те, че Вълка печели битки. Нещо повече - знаеха, че печели войни. Вълчето, така го наричаха, когато мислеха, че не може да ги чуе, а на него му беше все едно дали обръщат внимание на ръста му - е, почти все едно - стига да тръгват, когато той каже.

Скоро щяха да препуснат здраво, за да поставят капана, който нямаше да щракне няколко месеца. Дълъг бе рискът, който поемаше. Сложните планове могат да се разпаднат по много начини, а този план съдържаше пластове в други пластове. А ако не успееше да осигури стръвта, всичко можеше да се съсипе. Или ако някой пренебрегнеше заповедта му да избягва кралските вестоносци. Всички обаче знаеха какви са основанията му и ги споделяха дори и най-твърдоглавите, въпреки че малцина изпитваха охота да говорят за това на глас. Той самият се беше движил като дух, понесен от буря, откакто получи последната заповед на Алсалам. Беше в ръкава му - сгънатият лист беше затъкнат над бялата дантела, падаща върху черната стоманена ръкавица. Оставаше им един последен шанс, много малък шанс да спасят Арад Доман. Може би дори да спасят Алсалам от самия него, преди Съветът на търговците да реши да поставят друг на трона. Над двайсет години се бе доказал като добър владетел. Светлината дано даде да бъде отново.

Откъм юг нещо силно изпука и ръката на Итуралд посегна към дръжката на дългия меч. Другите мъже разхлабиха оръжията в ножниците, чу се тихо изскърцване на кожа в метал и отново се възцари тишина. Гората се беше смълчала като замръзнала гробница. Само клон, скършил се под тежестта на снега. След малко той се отпусна... доколкото можеше да се отпусне след приказките, дошли на север, че в небето на Фалме се появил Преродения Дракон. Човекът може би наистина беше Преродения Дракон, може би наистина се бе появил в небето, но каквато и да беше истината, тези приказки подпалиха пожара в Арад Доман.

Итуралд беше убеден, че може да потуши пожара, стига ръцете му да бяха свободни. И това не беше празна хвалба. Знаеше си възможностите и в битка, и в кампания, и във война. Но откакто Съветът бе решил, че за краля ще е по-безопасно, ако тайно го измъкнат от Бандар Еваан, Алсалам сякаш си беше втълпил, че е прероденият Артур Ястребовото крило. Оттогава подписът и печатът му бяха белязали купища и купища бойни заповеди, които се изливаха на порой оттам, където го бяха скрили. Всяка жена на Съвета, пред която се изправеше, извърташе очи и се измъкваше, щом се споменеше за краля. Още малко и щеше да повярва, че и те не знаят къде се намира Алсалам. Глупава мисъл, разбира се. Съветът зорко държеше краля под око. Итуралд винаги беше смятал, че търговските Къщи прекаляват с намесата си, но сега предпочиташе да се намесят. Защо си мълчаха беше загадка, след като нито един крал, навредил на търговията, не оставаше дълго на трона.

Беше верен на клетвите си, а освен това Алсалам му беше приятел, но ако заповедите, които изпращаше кралят, се пишеха само за да предизвикат хаос, едва ли щяха да се измислят по-добре. Нито можеше да се пренебрегнат. Алсалам беше кралят. Но той бе заповядал на Итуралд да тръгне колкото може по-бързо на север срещу някакво голямо струпване на Вречени в Дракона, за които кралят уж разбрал от тайни шпиони, а сетне, десет дни по-късно, след като жив Вречен в Дракона не се появи, отново дойде заповед да тръгне на юг, пак колкото може по-бързо, срещу някакво друго струпване, което пак така и не се появи. Бяха му заповядвали да съсредоточи силите си за отбраната на Бандар Еваан, след като една трипосочна атака щеше да сложи край на всичко, и да ги раздробява, когато един челен удар щеше да свърши същата работа, да преравя терен, за който знаеше, че Вречените в Дракона са напуснали, и да отдръпва войската си от места, където знаеше, че имат станове. Още по-лошо, заповедите на Алсалам често стигаха направо до могъщите благородници, които трябваше уж да се подчиняват на Итуралд, като отпращаха Мачир в тая посока, Теакал - в оная, а Рахман - в трета. Четири пъти се бяха разгоряли люти битки между части на войската, набутали се едни в други нощем, докато се придвижват по изричната заповед на краля и не очакват пред себе си нищо друго освен врагове. А през цялото време Вречените в Дракона трупаха сили и самочувствие. Итуралд си имаше своите победи - при Соланджи и Масийн, при езерото Сомал и Канделмар - Владетелите на Катар си бяха получили урока друг път да не продават стоката от своите рудници и ковачници на враговете на Арад Доман, - но заповедите на Алсалам все обезсмисляха победите му.

Последната му заповед обаче беше друга работа. Преди всичко един Сив беше убил лейди Тува, за да не стигне тя до него. Защо Сянката ще се бои точно от тази заповед повече, отколкото от всяка друга, си оставаше загадка, но така или иначе беше сериозно основание да се задейства бързо. Преди Алсалам да го е стигнал с друга депеша. Тази заповед отваряше много възможности и той ги бе обмислил от първата до последната. Но всички добри започваха точно тук, днес. Когато са ти останали само малки шансове за успех, трябва да се вкопчиш в тях.

В далечината отекна крясък на снежна сойка, повтори и потрети. Итуралд сви ръце пред устата си и потвори трите пронизителни крясъка. След няколко мига от дърветата се появи рунтав светлокафяв кон, ездачът бе загърнат в бяло наметало с черни ивици. Ако стояха неподвижно, мъжът и конят трудно щяха да се забележат между дърветата. Конникът спря до Итуралд. Набит мъж, въоръжен само с меч с късо острие; лъкът и колчанът му бяха окачени на седлото.

– Май всички са дошли, милорд - рече той с неизменно дрезгавия си глас и смъкна гуглата от главата си. Някой се бе опитал да обеси Донджел на младини, но причината за това беше забравена с годините. Това, което бе останало от косата му, беше стоманеносиво. Тъмната кожена кръпка, покриваща кухината на дясното му око, беше останка от друга младежка лудория. Но едноок или не, той беше най-добрият съгледвач, който Итуралд бе виждал. – Повечето, във всеки случай - продължи той. – Поставят около заслона два кръга часови. Човек може да ги види от цяла миля, но никой не може да ги приближи, без в заслона да са чули навреме, за да се измъкнат. Ако се съди по дирите, не са взели повече хора, отколкото им казахте, един-двама повече най-много. Разбира се - сухо добави той, – в бройката ги надвишавате доста."
Из книгата