Колелото на времето - книга 13: Среднощни кули

Поредица Колелото на времето Робърт Джордан Времетраене: 1:52 мин.

Слънцето е започнало да гасне над Третия век.

Последната битка е започнала. Печатите на затвора на Тъмния се трошат. Самата Шарка се разплита, а безбройни пълчища на Сянката извират от Погибелта.

Призраци от миналото дебнат Перин Айбара: Бели плащове, убиец на вълци, картини в ума му, а и отговорностите на водачеството не му дават мира. Невидим враг бавно затяга клуп около врата му. За да надделее, Перин трябва да потърси отговори в Света на сънищата и най-сетне да намери начин да овладее вълка в себе си. Иначе е изгубен завинаги.

Довье’анди се товя сагайн. Време е да хвърлим зара.

Тринайсета книга от поредицата Колелото на времето на Робърт Джордан и Брандън Сандърсън.

"Ябълките първо

Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои и Век отдавна отминал, над обвитите в мъгла върхове на Имфарал се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

Вятърът затанцува над вцепенената от слана планинска трева. Сланата се бе задържала след първата слънчева светлина, забулена от вездесъщите облаци, надвиснали отгоре като смъртна маска. Вече от няколко недели се трупаха облаците и унилата спаружена трева го показваше. Вятърът разбърка утринната мъгла и продължи на юг, като смрази малко стадо торми. Бяха се изтегнали на плоска, зацапана с лишей гранитна скала и чакаха да се погреят на утринната светлина, която така и нямаше да дойде. Вятърът се изсипа над скалата, втурна се надолу по склон, обрасъл с унили мури с възлеста кора и зелени туфи гъсти, подобни на игли листа по върховете.

В подножието на хълмовете вятърът обърна на изток през открита равнина, оголена от дървета и храсти от войнишката брадва. Мъртвото поле обкръжаваше тринайсет крепости, високи и изваяни от неизлъскан черен мрамор: блоковете бяха изсечени грубо, за да придадат първичното усещане за сурова сила. Бяха кули, предназначени за война. По традиция бяха необитавани. Колко дълго щеше да продължи това - колко дълго самата традиция щеше да се помни на един континент, потънал в хаос - тепърва щеше да се разбере.

Вятърът продължи на изток и се запровира през мачтите на опожарените кораби по кейовете на Такисром. Извън Спящия залив подмина нападателите: огромни кораби с платна, боядисани в кървавочервено. Плаваха на юг, след като бяха свършили мръсната си работа. Вятърът отново задуха над суша, през димящи градчета и села, открити равнини, пълни с войници и пристани, задръстени с бойни кораби. Дим, бойни викове и знамена се вееха над излиняла трева и под небе, навъсено като началник на пристанище.

Хората на шепнеха, че това може би е краят на времето. Ревяха го. Полята на мира бяха в пламъци, Кулите на Гарваните бяха рухнали, тъй както бе предречено, и в Сеандар открито властваше убиец. Беше време човек да вдигне меча си и да избере страна, а сетне да лее кръв, за да даде последен цвят на умиращата земя.

Вятърът нададе вой на изток над прочутите Смарагдови скали и се понесе над океана. Отзад, сякаш над целия континент на Сеанчан, се вдигаше дим. Часове наред духаше вятърът, като онова, което в друг Век щяха да нарекат търговски ветрове, и извиваше между бели гребени и тъмни загадъчни вълни. По някое време се натъкна на друг континент, затихнал като човек, затаил дъха си, преди да се стовари брадвата на палача. Докато стигне до огромния връх, познат с името Драконова планина, вятърът беше изгубил много от силата си. Мина покрай подножието на планината, после през ябълкова градина, огряна от слънчевата светлина на ранен следобед. Зелените доскоро листа бяха повехнали до жълто.

Вятърът мина покрай ниска дървена ограда, стегната на свръзките с ивици потъмнял лен. Двама души стояха там: младеж и навъсен застаряващ мъж. Мъжът бе с протрити кафяви панталони и широка бяла риза с дървени копчета. Лицето му бе така набраздено от бръчки, че наподобяваше кората на дърветата. Алмен Бънт не разбираше много от овощни градини. Е, посадил бе няколко дървета във фермата си в Андор. Кой ли си няма някоя и друга овошка, та да има какво да сложи на трапезата ѝ. Беше засадил и два ореха в деня, в който се ожени за Адрин. Хубаво бе да вижда дърветата ѝ през прозореца, след като тя се спомина. Виж, поддържането на овощна градина беше съвсем друга работа. В градината имаше близо триста дървета. Беше на сестра му. Гостуваше ѝ, докато синовете му се грижеха за фермата му близо до Карисфорд.

В джоба на ризата си Алмен носеше писмо от синовете си. Отчаяно писмо с молба за помощ, но не можеше да иде при тях. Нужен беше тук. Освен това беше подходящ момент да е извън Андор. Беше човек на кралицата. Напоследък времената бяха такива, че да си човек на кралицата означаваше да си докараш толкова беля на главата, колкото ако имаш прекалено много крави в пасището си.
– Какво да правим, Алмен? - попита Адим. – Тия дървета... Ами, не трябваше да става така.

Момчето бе на тринайсет и имаше златистата коса на бащиния си род. Алмен потърка брадичката си, почеса се по четината отстрана, която бръсначът бе пропуснал. Хан, по-големият брат на Адим, се приближи към тях. Момъкът бе измайсторил на Алмен комплект дървени зъби като подарък за пристигането му по-рано тая пролет. Чудесни бяха, крепяха се един за друг с телчета и имаха дупки за малкото останали му зъби. Но ако дъвчеше много силно, се разкриваха. Дървета бяха изпънати в прави редици, и на равно разстояние едно от друго. Грегер, зетят на Алмен, беше винаги изряден. Но беше умрял, та затова Алмен бе дошъл. Спретнатите редици продължаваха на разтези и разтези, грижливо подкастрени, окопани и наторени. И поливани, разбира се. А тази нощ плодът беше окапал. Малки ябълчици, големи колкото мъжки нокът. Хиляди. Бяха се спаружили и окапали. Цялата реколта бе отишла.
– Не знам какво да кажа, момчета - призна Алмен.
– Думите ли ти липсват? - рече Хан. Беше тъмнокос като майка си и висок за петнайсетте си години. – Вуйчо, ти обикновено си приказлив като веселчун, карал на бренди половината нощ! - Хан обичаше да поддържа здрав фронт заради брат си, след като вече бе мъжът в семейството. Но пък понякога е добре човек да е притеснен.

А Алмен беше притеснен. Много притеснен.
– Имаме останало зърно едва за една неделя - каза Адим. – А и каквото имаме, взели сме го срещу обещания от реколтата. Никой нищо няма да ни даде сега. Никой няма нищо.

Овощната градина бе един от най-големите производители в района. Половината мъже в селото работеха на нея в един или друг етап. Зависеха от нея. Трябваше им. А сега, когато храната се разваляше и запасите бяха свършили през неестествената зима... А и онова нещастие, което беше убило Грегер. Завил на ъгъла при моста Негин и изчезнал. Когато отидоха да огледат, намериха само едно криво голо дърво със сиво-бял дънер, който миришеше на сяра. Драконовият зъб бе издраскан на няколко врати оная нощ. Хората ставаха все по-боязливи и изнервени. Някога Алмен щеше да ги нарече всичките глупци - да се плашат от сенки и да виждат проклети тролоци под всяка каменна плоча на улицата. Сега... е, сега не беше толкова сигурен. Погледна на изток, към Тар Валон. Можеше ли вещиците да са виновни за пропадналата реколта? Мразеше да е толкова близо до гнездото им, но Ализа имаше нужда от помощ. Бяха отсекли онова дърво и го изгориха. На площада още миришеше на сяра."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg