Колелото на времето - книга 9: Сърцето на зимата

Сърцето на Зимата е триумф на епичното повествование и великолепно продължение на една от най-забележителните поредици в жанра фентъзи.

Колелото на Времето от Робърт Джордан се превърна в международен бестселър № 1 и в един от най-популярните фантастични епоси на всички времена. Сега Колелото на Времето се завърта отново и забележителното сказание завладяло умовете на цяло поколение читатели, продължава.

"Могъща панорама на добро и зло!"
Орсън Скот Кард

"Колелото на Времето се върти и Вековете идват и си отиват, оставяйки спомени, които се превръщат в легенди. Легендите заглъхват в мит и дори митът отдавна е забравен, когато породилият го Век се върне отново. В един Век, наричан от някои Третия век, Век, чието идване предстои, и Век отдавна отминал, над Аритския океан се надигна вятър. Вятърът не беше началото. Няма начала, нито краища при въртенето на Колелото на Времето. Но беше някакво начало.

На изток задуха вятърът, над студените сиво-зелени океански вълни и към Тарабон, където корабите, вече разтоварени или чакащи реда си да влязат в залива на Танчико, се поклащаха на котва край ниския бряг. Други кораби, малки и големи, изпълваха огромния залив, и баржи, превозващи хора и товар, защото нямаше празно място по нито един от градските кейове. Жителите на Танчико се бяха наплашили, след като градът им падна в ръцете на новите господари, с техните странни порядки и още по-странни същества, и жени, можещи да преливат, които държаха окаишени. Още повече се наплашиха, когато пристигна тази флота, зашеметяваща въображението с размерите си, и започна да сипе не само войници, но и търговци с остри погледи, занаятчии с невиждани сечива и дори цели домочадия с фургони, пълни със земеделски сечива и странни растения. Но имаше нов крал и нова панархеса и макар кралят и панархесата да дължаха васална вярност на някаква далечна императрица, макар сеанчанските благородници да обитаваха повечето палати и да изискваха повече покорство от всеки тарабонски владетел или владетелка, животът за повечето хора не се беше променил много, а доколкото се беше променил, бе към по-добро.

Сеанчанската Кръв рядко влизаше в досег с простия народ, а с необичайните порядки се свикваше. Безвластието, опустошило страната, вече бе само спомен, а с него - и гладът. Бунтовниците, разбойниците и Заклетите в Дракона, които бяха опустошавали земята, бяха изловени или изтласкани към Равнината на Алмот и търговията отново се задвижи. Ордите изнемощели от глад бежанци, струпани по улиците на града, се бяха върнали по селата и фермите си. А новопристигащите не се задържаха в Танчико толкова дълго, че градът да не може да ги издържи. Въпреки снеговете войници, търговци, занаятчии и селяни се развръщаха навътре в страната на пълчища от десетки хиляди, но леденият вятър кротко замиташе Танчико и след толкова сурови премеждия хората дори изпитваха доволство от съдбата си.

На левги на изток задуха вятърът, усилваше се и затихваше, разделяше се, но не секваше, на изток и след това възви на юг, през гори и равнини, загърнати от зимата, с оголени клони и изсъхнала трева, докато накрая не прекоси някогашната граница между Тарабон и Амадиция. Все още си беше граница, но само на думи. Нямаше ги обичайните митнически постове, нито стражите. На изток и юг, покрай южните подножия на Мъгливите планини, и се завихри покрай високите стени на Амадор. Завладеният Амадор. Знамето на върха на масивната Крепост на Светлината заплющя под напора на вятъра и златният ястреб на него сякаш наистина полетя, стиснал в ноктите си мълнии. Малцина от местните жители напускаха домовете си освен при крайна нужда, а и тези малцина бързаха по замръзналите улици, плътно загърнати в дебелите си наметала и свели очи към земята. Свели очи не само за да гледат къде стъпват по хлъзгавата каменна настилка, но и за да не виждат някой случайно минаващ сеанчанец, яхнал звяр, подобен на котка, само че с бронзови люспи и голям като кон, или тарабонците с железни була, пазещи на групи някогашни Чеда на Светлината, сега оковани във вериги и подложени на животински труд - да теглят фургоните със смет извън града. Едва от месец и половина в прегръдката на Сеанчан, хората в престолния град на Амадиция усещаха хапещия вятър като бич и онези от тях, които не проклинаха съдбата, разсъждаваха напусто какви ли грехове са им донесли това наказание.

На изток продължи воят на вятъра, над опустошена земя, където имаше толкова изпепелени села и порутени ферми, колкото и все още обитавани от хора. Снегът покриваше обгорели греди и изоставени обори и смекчаваше с белотата си грозната гледка, макар да добавяше към смъртния глад смъртен студ. А и все още се срещаха там мечове, секири и копия, готови да сеят още смърт. Още на изток продължи и застена с погребалната си песен над незащитената от крепостни стени Абила. Над стражевите кули на този град не се вееха знамена, защото тук бе Пророкът на лорд Дракона, а Пророкът нямаше нужда от друго знаме освен от името си. В Абила хората тръпнеха повече от името на Пророка, отколкото от вятъра. Впрочем хората навсякъде тръпнеха от неговото име."
Из книгата