"Осъзнавах, че трябва да направя нещо. Но какво? Всичко беше спряло, не исках и не се осмелявах да променя каквото и да било, затова трябваше да направя нещо. А бе невъзможно. Всичко беше погрешно, но и правилно, и не разбирах кое е важно. Думите бяха лишени от смисъл, започваше да ме обзема неувереност, не бях свикнала да се колебая, дори не бях способна на това. Мислех, че ще ми се отрази добре да замина, да ми дойдат други мисли. Да видя нещата от разстояние и от нова перспектива, както казват по радиото и в туристическите списания - човек започва да гледа света с нови очи, когато отиде на друго място, всичко изглежда различно, когато си далече. Как така различно, нещо отива ли си? Един читател на библиотеката, в която работех, върна пътеводител на Куба и каза, че е прекарал добре там, че на острова е спокойно. Затова заех книгата, толкова случайно стана всичко.
Резервирах пътуването един ден, когато в четири часа следобед есенният мрак беше непрогледен, а чашата вино не прогони меланхолията. Котката, която идваше всяка вечер, за да ѝ дам мляко, не се появи и ми липсваше. Имах пари. Родителите ми бяха починали, къщата - продадена, синът ми се бе преместил в Стокхолм, за да следва, а аз не бях обвързана. Свобода, от която трябваше да се възползвам, както ми казваха малкото хора, с които общувах."
Из книгата