Акварелни импресии. Разкази

"Много сме, ама сме пръснати

Всяко лято ние, студентите, които бяхме членове на Морския клуб към Художествената академия, прекарвахме повече от месец на морски лагер в село Варвара. След основаването си в началото на 70-те години на миналия век, първоначално Морският клуб се помещаваше в селското училище. На черната дъска в стаята, където спяхме, някой беше написал с тебешир: "Много сме, ама сме пръснати". Този лаф се превърна в наш девиз. По-късно лагерът се премести на една поляна на баира в края на селото.

Денонощните купони, които се точеха във Варвара, бяха невероятни. Девойките се обличаха в собственоръчно изрисувани от тях самите одежди от тюл и танцуваха неуморно върху масите в ритъма на неизменния Челентано. Всички спяхме на тревата, под открито небе. До изгрев разговаряхме тихо в наредени в кръг спални чували (както ги наричахме тогава „мамутарници”) на музикалния фон на щурците. А над нас беше безкрайното звездно небе на Варвара, каквото никъде другаде не може да се види. Денем ходехме на плаж на варварските скали, къпехме се неуморно, хранехме се на обяд с консерви копърка, пастет, сирене и лютеница. Беше невероятно! Нощем купонясвахме до зори. Бяхме си направили бар от подръчни средства, където барманът продаваше без надценка закупените през деня от магазина питиета. Събирахме пари за всичко, пазарувахме, готвехме, миехме съдовете, чистехме. Правеше се график, който спазвахме без отклонение.

Случките, които все още помня, бяха много. Ще разкажа само три, колкото да илюстрирам атмосферата на прекараните в село Варвара лета в онези далечни години. Двама от членовете на клуба решили да пропътуват разстоянието от София до Варвара на велосипеди. Тогава магистрали още нямаше и пътят към морето беше тесен и опасен. Въпреки това те предприеха героичното си начинание, но не приличаха на себе си, когато пристигнаха в лагера: отслабнали, с посивели, измъчени лица. Трябваха им няколко дни и подсилващи храни, за да се съвземат. В същото време някой майтапчия качи велосипеда на единия от тях на покрива на бунгалото, така че по никакъв начин да не се вижда отдолу. Той, бедният, дълго го търси и беше много ядосан, когато разбра за погодения му номер."
Из книгата