"– Как беше? – прошепна Фалън, докато джипът подскачаше по чакъления път. В гласа ѝ се долавяше благоговение, все едно говореше за Бог или за някое страхотно произведение на изкуството, окачено на стената на музей.
Но със сигурност не говорехме за това. Не можех да сваля широката, глуповата усмивка от лицето си, докато майката на Фалън ни возеше през нощта, хвърляйки ни от време на време по някой друг поглед в огледалото за обратно виждане, типично за майките. Стомахът ми се обръщаше, все едно бях на някой от онези увеселителни атракциони, които се въртят и въртят, залепяйки те за облегалката. Тогава усмивката ми стана още по-широка.
– Нали знаеш как ти се преобръща стомахът, когато си на скоростно влакче?
Леко накъдрените кичури на косата на Фалън се разлюляха покрай лицето ѝ, когато тя кимна, а очите ѝ заблестяха.
– Така беше. – Отпуснах се на задната седалка на джипа с въздишка.
Фалън сви колене към гърдите си и постави брадичката си върху тях.
– Знаех си, че Феликс те харесва. Знаех си – проговори тихо, но не знам дали за да попречи на майка си да я чуе или просто защото така си говореше.
Не успях да спра кикота, изтръгнал се от устните ми, докато стомахът ми се обръщаше наново. Надявах се да ме харесва. Но това, което наистина исках, беше да ме покани на среща. Може би щяхме да отидем на кино. Или да се разходим в града, държейки се за ръце. Все още можех да усетя натиска от устните му върху моите за една, две, три секунди в тъмния дрешник на мазето на Оуен. Имахме седем минути в този дрешник. През повечето време си говорехме – за пътуването на Феликс по време на пролетната ваканция до крайбрежието и за моето до Ню Йорк. Но след това той се умълча, наведе се и...
– Той използва ли си езика? – прошепна Фалън в тъмнината на джипа.
– Не – изпищях и се изправих рязко на мястото си.
Очите ни се срещнаха и двете избухнахме в смях. Погледът на госпожа Колсън за кратко се отдели от пътя, местейки се върху огледалото за обратно виждане.
– Какво ви е прихванало вас двете?
Въпросът ѝ само ни разсмя още повече. Отпуснах се върху Фалън, докато продължавахме да се смеем, без дори да сме сигурни за причината за това. Двете с Фалън си говорехме на изцяло наш език. Дори смехът ни звучеше по особен, само наш си начин. На този етап семействата ни бяха толкова близки, че я чувствах повече като сестра, отколкото като най-добра приятелка. А фактът, че семейството ми нямаше други роднини в Спароу Фолс, само правеше Колсънови още по-важни. Сближихме се, създавайки разнородна група, която беше нашето избрано семейство, с което прекарвахме Деня на благодарността и коледите. С по-малката ми сестра не бяхме доволни, когато преди шест години с родителите ни се преместихме от Ню Йорк в Спароу Фолс. Бяхме се устроили в града. Имахме си приятели, училище. Последното, което искахме, беше да се преместим в град с население от 3000 души насред нищото в Орегон. Но лека-полека се влюбих в това място. Основната причина за това беше Фалън. Лесно се сприятелихме, въпреки срамежливостта ѝ, благодарение на естествената ѝ широка усмивка и начина, по който приветстваше всички – дори новото дете от Ню Йорк, на което останалите гледаха с лека насмешка. Тя беше най-хубавото нещо в Спароу Фолс.
Но Феликс Ернандес можеше и да ѝ се превърне в конкуренция с неговата тъмнокестенява коса, загоряла кожа и дълбоките си кехлибарени очи. Само при мисълта за него кожата ми пламваше, все едно току-що бях излязла навън в горещ летен ден.
– С братя като моите най-вероятно никога няма да имам първа целувка – въздъхна Фалън с копнеж.
Усмихнах ѝ се съчувствено, без да споря. Фалън имаше трима по-големи братя. Коупланд ѝ беше биологичен брат. Шепърд беше осиновен. А Трейс ѝ беше приемен брат. Майка ѝ и баба ѝ Лоли винаги прибираха деца, които имаха нужда от дом. Повечето идваха и си отиваха, някои оставаха само за няколко дни. Но Коуп, Шеп и Трейс бяха константи, обграждащи Фалън с прекалено много закрила в живота ѝ.
– Има ли някого, когото искаш да целунеш? – попитах. През повечето време Фалън задържаше този тип чувства за себе си. И заради срамежливостта си не разговаряше с много от момчетата от класа ни.
– Предполагам, че не. – Дори в тъмното видях, че бузите ѝ почервеняха. – Повечето от момчетата от випуска ни са идиоти.
– Имаш право. – От мен се надигна смях. Май бях хванала единствения свестен.
Госпожа Колсън спря, паркира джипа и се обърна към нас.
– Първа спирка за кикотещата се бригада. – По лицето ѝ се разля топлина, когато погледът ѝ се спря на мен. – Радвам се, че се забавлявахте.
През последните няколко години майката на Фалън се беше превърнала във втора майка за мен и можех да се закълна, че знаеше, че нещо се беше случило на партито. Майчин радар. Усетих, че бузите ми пламват и едва се сдържах да не наведа глава. Фалън захапа долната си устна, потискайки нов изблик на кикот, и се наведе към мен.
– Обади ми се утре. Може да отидем до реката и ще ми разкажеш всичко.
– Веднага след закуска. – Баща ми имаше особено отношение към неделната закуска. Обикновено отрупваше масата с пухкави палачинки, гофрети или ако беше в настроение за нещо по-специално – правеше дори френски палачинки. Не бяха позволени никакви телефони или други прекъсвания. Беше време за семейството.
Това бе и една от причините, поради които той беше решил да се преместим в Спароу Фолс. Въпреки че вече имаше добра работа като финансов консултант на много влиятелни бизнесмени, той не искаше да бъдем погълнати от този свят, така че ни премести тук. И най-накрая, вече не бях ядосана за това. Фалън обви ръцете си около мен в голяма прегръдка, стискайки силно.
– Не знам как ще заспиш.
– Най-вероятно няма – за пореден път в мен се надигна смях.
Откопчах колана си и се подадох извън колата.
– Благодаря, че ме докарахте до вкъщи, госпожо Колсън.
– Винаги, Роудс – каза тя, докато входната врата на къщата ми се отваряше.
– Благодаря, Нора – провикна се мама от прага.
Госпожа Колсън помаха на мама и ѝ се усмихна. Двете вече бяха свикнали с постоянното взимане и оставяне на деца, предвид всичкото време, което с Фалън прекарвахме заедно.
– Искаш ли да отидем на йога утре следобед?
– Само ако след това се отбием до пекарната – отвърна мама.
Госпожа Колсън се засмя.
– Винаги имаш най-добрите идеи.
Сандалите ми се удариха в чакъла, когато скочих от стъпалото на колата. Пълната луна се отразяваше в къщата, придавайки ѝ сребрист отблясък. Мама се беше влюбила в средновековната викторианска сграда по време на пътуване насам с татко. А той, разбира се, беше намерил начин да я направи нейна.
Структурата на къщата още от началото ме беше притеснила – с отделна къща за гости и поне 20 акра земя, а най-близките съседи почти не се виждаха. Беше по-различна от останалите къщи в Спароу Фолс. В центъра на градчето беше пълно с очарователни малки постройки в занаятчийски стил. Извън пределите на града пък можеха да се открият просторни ранчота. Докато почти подскачах по алеята към нея обаче, не можех да отрека, че къщата беше красива. С кулите и островърхите им покриви изглеждаше като излязла от приказка. Но въпреки изкусната ѝ красота, никога не беше излъчвала студенина. За това отчасти допринасяха обширните градини, върху чиято поддръжка майка ми работеше неуморно. Най-голяма заслуга обаче имаше любовта, която се усещаше вътре. Мама ме придърпа в обятията си в мига, в който бях достатъчно близо до нея. Стисна ме силно и ме залюля напред-назад.
– Мамо – запротестирах, но гласът ми беше приглушен от гърдите ѝ.
– Позволи ми да се насладя на този момент – възрази тя. – Бебчето ми отиде на първото си парти с момичета и момчета. Не след дълго ще караш кола, ще пиеш и ще се изнесеш от къщи.
– На тринайсет съм, не на трийсет – изпъшках."
Из книгата
Книги 
