Хора, домове и вещи от три епохи. Разкази

Хора, домове и вещи от три епохи е сборник с разкази и разказоиди от българския писател Божидар Богданов. Книгата предлага истории, свързани с човешки съдби, преминали през различни исторически периоди.

"Монахът

Стоях на една голяма гара и чаках експреса за София. На перона беше пълно с хора, багажи и глъч. Един електрокар сновеше по плочките напред-назад, натоварен с кубове и паралелепипеди, върху които със сезал или тиксо изпращачите бяха стегнали укрепващи кръстове.

В далечината се чу свирка, релсите на интервали донасяха телеграфически потракването на приближаващата композиция. Навалицата се сгъсти, потрепери в очакване, люшна се напред към ръба на бордюра, а после по инстинкт се върна обратно. Влакът с грохот влетя в гаровото поле, скърцайки със спирачки. Тълпата отново се раздвижи, залута се по перона, скупчвайки се около вратите на още неспрелите вагони. Когато влакът притихна окончателно, захлопаха едновременно или една по една десетки врати. Поток от пътници, слизащи на гарата, проби шпалира на изпращани и изпращачи и в тънки нишки, по две от всеки вагон, се насочи към чакалнята и отвъд.

Не се поддадох на стадното чувство, стоях търпеливо и нямайки какво да правя, наблюдавах внимателно слизащите. Погледът ми подминаваше фолклорните лели, мъкнещи тежки кошници с грозде, плодове или зарзавати, безинтересните униформи на военни и железничари, пъпчивите младежи. От време на време някой дамски анфас привличаше вниманието ми, мимолетно мярнал се прасец или част от изваяно бедро. После всичко се сливаше в общата маса, изчезвайки завинаги от съзнанието ми. Изчаках и обратното движение на качващите се, досадителното бутане с лакти, лумващите варварски нотки на два-три гласа, докато перонът опустя и шумотевицата заглъхна в купетата. До потеглянето на експреса оставаше не повече от минута. Тогава понечих да се кача, но в този момент забелязах, че някой отвътре иска да слезе. На края на платформата, гледайки от долу на горе, мярнах черна чанта, а зад нея се подаде расото на свещенослужител. Останал в положение за качване, продължих с интерес да гледам нагоре.

Бавно, с отмерени движения заслиза черноризецът. Първо се открои расото му, ярко черно и необичайно чисто, широко, с плохи, като вечерен тоалет на знатна дама. После заслизаха копчетата, едно подир друго - деликатни, в симетрично извезани илици. Такова расо не бях виждал никога. Сравнено с кирливите одежди на поповете, вмирисани на тамян и тютюн, на яхния и вкиснато, лекедосани от свинска мас и восък, това иначе канонично облекло се открояваше ярко и недвусмислено от всичко наоколо.

И тогава, едва зърнал лицето, слабо, но нехарактерно, видях очилата с рогови рамки. Огромни диоптри, зад които очите добиваха сюрреалистични пропорции, вдадени дълбоко навътре във виолетовите кръгове на подочието, а от разширените орбити ме гледаха две огромни тъмни очи, от които не успявах да доловя подробности, защото оптиката на лупите ме фиксираше в общия план. Цялото лице оставаше в сянката на очилата, а очилата изчезваха зад диоптрите. Едни огромни, непропорционални очи гледаха с утайката на дълбоки кладенци, идещи от неизвестна и непонятна дълбочина. Какъв беше този човек - обикновен свещеник, монах, за което говореше черният кръстовиден калпак, или високопоставен в йерархията клирик, не успях да отгатна. Подробностите на облеклото му загубиха първоначалното си значение, интересуваха ме само очите му, които сякаш ме придърпваха към себе си."
Из книгата

Факел
София 1000
ул. Братя Миладинови № 28
fakel.bg@gmail.com