Ако първата издадена в България книга на Андрей Букурещлиев - "Поглед към Шопен", е сред по-малко известните негови творби, то "Шуман" е книгата, която му донася признание, надхвърлящо пределите на Франция. По това време, когато я пише - 1955 година, той е известен главно като пианист - в същата година изнася рецитал в парижката зала "Гаво" - и едва ли самият той е подозирал, че успехът на тази книга ще го провокира да откликне на писателската дарба у себе си и тя да го съпътства до края. Този период е изпълнен с много по-сериозни и дълбоки трансформационни енергии, които го тласкат към съвсем различни от предначертаните още от софийските си години, пътища на пианист с голямо бъдеще. Той изживява по свой начин драмата на пианиста, у когото надделява волята за създаване на музика над тази, да интерпретира написаната преди него / Съдба, която "сполетява" неговият идеал за музикант - Ив Нат. Смъртта на Валтер Гизекинг през 1956 година - големият немски пианист, когото Андрей среща на майсторски клас в Саарбрюкен, и който не позволява на Андре да изостави пианото, както и смъртта на Ив Нат, като че ли го тласкат към избора на собственото решение да продължи с композиция. По това време се среща с музикалния философ Борис де Шлозер, разговорите с когото го насочват в нови посоки, всъщност неговите истински. В този смисъл "Шуман" е книга, с която Андрей Букурещлиев ясно вижда очертанията на съвсем нов житейски период, без да е в състояние обаче да подмине само с прекрасен спомен в себе си това, което му е носила дотогава Шумановата музика, (засвидетелствана от съществуващ запис на Фантазия оп. 17 със самия Букурещлиев). А и какъв по-недвусмислен подарък за сватбата му с Жанн Букурещлиев през 1954 година от това да й посвети своя вдъхновен, но далеч от всякаква патетика, разказ за Шуман и неговата любов към Клара Вийк. Същевременно, да се пише за автор "отвъд Рейн", както Букурещлиев обича да нарича немските композитори, в толкова снобска и в края на краищата традиционна атмосфера, каквато е тази в Париж, е недвусмислен белег за разграничаване, намиране собствения остров на свобода, която му е още по-ценна, когато става въпрос за стиловите му и музикантски възгледи, и за която той е готов да жертва всичко.
