"Като дете във Фицджералд, Джорджия, далеч назад в средата на миналия век (звучи архаично), бях омагьосана от дивата природа. Усещах първичната сила под черните си обувки Мери Джейн (лъснати с вазелин). Плаващите пясъци можеха да всмучат куче. Торнадото можеше да отнесе всяка каравана и барака в небето. Свличащите се варовикови пластове можеха да погълнат цяла къща и в образувалата се внезапно бездна да стърчи единствено наклоненият настрани комин. Когато реката прииждаше и излизаше от бреговете си, можеше да повлече някоя барака - с нещастното семейство, качено на покрива ѝ. Маранята, която се образуваше над напечените асфалтови пътища, превръщаше колите, които се движеха по тях, в трептящи миражи. Светкавиците проблясваха като ленти от станиол. Тръпчивата сладост на сливите край селските пътища, наситеният аромат на памуковите ниви след дъжд, огнените залези, мокасиновите водни змии, дебели колкото крака ми, бълбукащите ледени извори и хиляди други неща, в които усещах вътрешната енергия на мястото и интуитивно се отъждествявах с нашето кътче земя. Южняшкият инстинкт за принадлежност към определено място е ясен като очертанията на цветовете на магнолията.
После идва ред на местните писатели. Марджъри Кинан Ролингс - никога няма да забравя Сърничката и любимата ѝ ферма с крекерска къща сред портокаловите горички на Северна Флорида. На дванайсетгодишна възраст, докато седях в леглото, подпряна на възглавниците, и четях Отнесени от вихъра, вместо от сюжета, от Гражданската война, от Скарлет и от Рет бях впечатлена най-вече от емблематичната Тара. Попих посланието: домът е по-важен от всичко. После открих Фланъри О'Конър, здраво свързана със земята, елегичния и лиричен Томас Улф, израснал в пансион в Ашвил, Едгар Алан По, толкова страшен и тъжен, Карсън Маккълърс, която има смелостта да започне една от книгите си с думите: "В града имаше двама глухонеми и те винаги бяха заедно". Зора Нийл Хърстън, която изследва магьосничеството, заклинанията и фолклора, и нейната философия "твърде съм заета да си точа ножа за стриди, за да ме занимава онова, което другите смятат, че трябва да ме занимава". Франк Йърби! Библиотекарят не одобряваше ненаситното ми желание да чета книги, в които се разказваше за предаване на ключове на любовници за тайните им срещи и за изпълнени със страст връзки. Препрочитах книгите на Юдора Уелти, тази земна писателка, живееща със своята майка; обожавах нейната домашна магия и огромния ѝ талант.
Джеймс Ейджи, моята сродна душа. Усетът му да види красота във всяка пукнатина в скалите, трагичната му любов към родния край и дарбата да ни отведе в него. И извисяващият се над всички нас с ръст метър и шейсет и три - прекръстете се, докато произнасяте името му - Уилям Фокнър, епически родоначалник и самотен домосед. Вече носех усещането в себе си, но когато тези писатели дойдоха в живота ми в гимназията и колежа, те му дадоха име и ме приковаха към страниците на книгите си. Дом. Място под слънцето. Дом, увенчан с тръни, обитаван от Христос, от живи и мъртви. Място, което ме е подслонило.
Домът: нечие тяло, живеещо под друга форма. Доморасъл. Идеята се запечатва в гънките на мозъка ми. Роден дом. До ден днешен мога да докосна всеки сантиметър от къщата, в която съм израснала - с мраволъвите, които се крият под хортензиите, жълтите купи на майка ми, разнищените въжета за отваряне на прозорците, катерещите се по предната веранда стъбла на сладкия грах, желязната вратичка от външната страна на комина, през която се сипеше пепел, двете бели дървени легла в стаята ми с розовите ленени покривки с фестонирани ръбове, кутиите с патрони и ловните пушки в задната част на дрешника. Тези спомени са свързани с представите ми за онова далечно време и може да изглеждат съмнителни, ако бъдат погледнати през дългофокусен обектив, особено от хората, които са предубедени към Юга. Никой не е по-наясно с последствията от расовото напрежение в миналото от здравомислещите южняци.
За хората, които оспорват обективността на спомените, ще цитирам
Федерико Гарсия Лорка: "До всяка цифра в статистиката има капка патешка кръв". Където и да живея, усещам къщата като живо същество. Дори докато подготвях магистратурата си - бях омъжена отскоро и ми липсваше опит като домакиня - започнах да купувам антики на търговете и си представях романтичното ателие в предоставения ни от университета апартамент. Стремежът на майка ми да открие идеалната къща, макар че нямаше никакъв шанс да живее в нея, се беше настанил трайно в съзнанието ми.
След това, пораснала и женена, живях в къщата солница в Масачусетс, селската къща от 1743 г. в Ню Йорк, ниската L-образна къща в Пало Алто с японските мушмули и портокаловите дървета, чиито клони се допираха до стъклата на прозорците. Източното крайбрежие, Западното крайбрежие - първо заради образованието ми, след това заради работата и начина ни на живот. Местенето противоречеше на инстинкта за вкореняване, който се предава на следващото поколение, но ние се местехме. Съпротивлявах се. Примирявах се. И отново се местехме. Заради работата на съпруга ми. През тези бурни и вълнуващи скитнически години, докато дъщеря ми беше малка, пишех стихове. Боядисвах и лепях тапети, сменях тапетите и пребоядисвах стените. Готвех. Обичах да готвя - всъщност нямах друг избор, защото се прехранвахме със стипендиите си на магистранти - и по този начин задоволявах потребността си да бъда свързана с дома, която бях наследила от Юга.
След като се установявахме, обиквах Ню Йорк, Бостън, Сан Франциско и всяко място, където живеехме, но това, което разширяваше кръгозора ми, бе пътуването. Лондон, Париж, Рим, Венеция. Влюбих се в Централна Америка и Мексико. Тъй като се бях откъснала от Юга, си въобразявах, че във всяка страна бих могла да променя живота си и да остана завинаги в нея. Написах шест книги с поезия и учебника за студенти Откриването на поезията. Когато бракът ми с великолепния ми приятел от университета приключи, с няколко мои приятели наехме през юли една къща в Тоскана. Бях омагьосана от живота сред древните хълмове. След като прекарах още няколко лета в окъпани от слънцето села, похарчих всичките си спестявания за покупката на една отдавна изоставена къща. Животът, който започнах да водя, наподобяваше тектонично разместване в личен план. Мястото със сигурност е формирало обитателите като в приказките за сътворението, според които хората са били изваяни от кал. Бях запленена от италианското време - дългите синусоиди на художниците, фермите, историята, площадите, лозята, кухнята - но това, което харесвах най-много, бе силната връзка на хората с мястото. Прекрасно завръщане у дома.
В Италия, докато изучавах езика и се потапях в живота на площадите, докато ремонтирах къщата и се срещах с хора от цял свят, поезията ми отказваше да се оформи в редове и всяка stanza придоби прякото си значение - стая. Купих си голяма тетрадка. Концепцията ми за времето се разшири и стана кубическа. Фатализмът ми се усмири. Преминах към мемоарите, когато усетих, че мястото беше започнало да ме променя. Щастието, което изпълваше дните ми в Тоскана, движеше писалката. Исках да уловя с мрежата си крехкото, изплъзващото се щастие и да го превъплътя в образи. Бях си у дома в Тоскана. У дома и свободна. Докато мислех върху това, се впуснах в пътешественически мемоари, които смятах да озаглавя - У дома в света. Когато разбрах, че вече има книга с това заглавие, го промених на Една година в света. Изследвах живота в други страни. Някои от тях не познавах, а други ме бяха очаровали по време на предишните ми посещения - Франция, Англия, Уелс, Гърция, Португалия, Испания, Мароко, Турция.
Пътуването се превърна в избор на живот по нов модел. Научих се да виждам мястото отвътре навън, а не като човек, който минава покрай него. Наемането на къщи, апартаменти, дори на лодка пораждаше въпроса: какво е домът тук? Какви са тези хора и по какъв начин мястото ги е направило такива, каквито са? Прости истини. Открих, че бих могла да се чувствам добре в арабския квартал в Лисабон, в бившата училищна сграда в Котсуолдс и във варосаната къща на остров Крит с бугенвилии, чийто аромат изпълваше вестибюла, когато входната врата беше отворена.
Въпреки че моите корени ме караха да мисля за дома като за установено място, той се превърна в преносима емоция. Възможно ли е това да е генетично? Вложено в ДНК като миграционния инстинкт при птиците? Или не. Карсън Маккълърс пише: Носталгията е странно чувство. При американците това е национална черта, толкова характерна, колкото са влакчето на ужасите и джубоксът. Носталгията не е просто копнеж по родния град или родната страна. Чувството е като двуликия Янус: ние се разкъсваме между носталгията по познатото и стремежа към чуждото и странното. В повечето случаи изпитваме носталгия по местата, които не познаваме.
Поетът Пабло Неруда твърди, че има само единайсет теми, за които си заслужава да се пише. Той не казва кои са, но вероятно една от тях, най-трудната, е щастието. Друга тема вероятно е домът. И двете теми са трудни за следване; често търсенията се преплитат. Щастието: как да напиша книга, в която липсва напрегнатият сюжет, непредвидимата развръзка и дори мотивът за оцеляването? Когато започнах да пиша за Италия, реших да тръгна срещу течението. Престанах да се тревожа за изискванията по отношение на разрешаването на конфликтите и развитието на образите. Ще се опитам, казах си, просто да пресъздам мястото с осезаеми, емоционални думи. Писането беше спонтанно. Когато си влюбен, всичко е осветено отвътре. Когато си влюбен, си ненаситен и щедър, разпростираш неутолимия си копнеж върху всичко, което срещаш.
След като написах Всеки ден в Тоскана, третата ми мемоарна книга, реших да напусна дома си в Сан Франциско и да се върна към корените си - Юга. (Семейството ми твърди, че съм се качила на първия самолет, който е излетял от пистата, забравяйки, че тогава нямаше писта. Имах инстинктивното усещане, че като жена винаги мога да бъда спряна от някого, който се промъква отстрани с думите: "Може ли да почерпя дамата с едно питие?" или от някое от добрите стари момчета, изпълнени с добри намерения, които се нуждаят от украшение до себе си в клуба.) Съпругът ми Ед беше въодушевен от идеята за преместването. Той беше завършил магистратура във Вирджиния и усещаше силна връзка с меките сезони на Юга. Харесваше му и по-голямата близост до Италия.
В Северна Каролина не намерихме веднага подходящо жилище. В началото живеехме в къща с колони и красива гледка към едно игрище за голф. Не без ирония нарекохме къщата Магнолия Хол. Веднъж приятелката ми, с която се разхождах, ми показа една ферма край река Ино и ми каза, че собствениците ѝ възнамеряват да я продадат. Казах на шега:
– Ще я купя.
След няколко месеца приятелката ми се обади:
– Те се местят в Калифорния.
Двамата с Ед обиколихме района и останахме очаровани. Купихме старата ферма с огромната градина в Хилсбъро. Мислех си, че вече остарявам и е добре да разполагам със свой свят, който няма да ми се налага да напускам, ако съдбата ми е подготвила неприятни изненади. (Дом за почивка.) Брокерът наричаше фермата постоянен дом, което ме караше да се чувствам като прибрано от улицата куче. Селската къща започна да поглъща любовта, времето и усилията ми. Разбрах, че ще ѝ принадлежа (вместо тя да ми принадлежи).
Как бихме могли да си обясним тази честа смяна на кожата? "Презадомяване", каква странна дума. Какво представлява домът? Живяла съм в осем американски щата, в Италия и временно на безброй места. В безсънните нощи минавам през всички шестнайсет къщи. (Да ги разтребя?) Всяка от тях е истински дом и е свързана с някаква промяна. (Мястото, където е домът ти и където протича голяма част от живота ти.) Домът, който напускаш. (Разрушаване на дома.) Най-тежкото изпитание. Там, където се вписваш. (Домашна обстановка.) Домът като място за преобразяване.
В пролетните нощи, преди да са се появили комарите, аз изнасям чашата си с вино в задния двор и гледам нагоре към звездите. Спомнете си какво ни казва Земята: Вие сте пътешественици. Гледайте нагоре известно време и ще разберете.
Ние се носим върху нашето синьо кълбо към светлината, а после се отдалечаваме от нея. Нашият напредък няма имена, няма гари по пътя, само сезонните маркери на Земята - преминаване от пролет към лято, от лято към есен и от есен към зима. Дните се удължават, нощите се скъсяват; следва обръщане. Това е удивително - ние не осъзнаваме необикновеното пътешествие, в което участваме във всеки момент от живота си. Излезте навън някоя майска нощ и гледайте нагоре към небето достатъчно дълго, за да можете да видите промяната в някое от съзвездията. Уловете блясъка на звезда, паднала преди векове - дъгата от светлина достига до очите ви. Опрели гръб във влажната трева, вие се носите към неизвестното. Колкото да е странно, вие се чувствате у дома си."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
