Босият стрелец. Сатиричен роман

Трима приятели дават клетва да бъдат братя завинаги – но животът ги превръща в преследвач, жертва и свидетел. Един човек е обсаден в дома си, защото пише писма срещу властта и е обявен за луд, макар никога да не е стрелял с трите си пушки. Когато властта търси слава, а корупцията пише присъдите, приятелството и предателството стават по-силни от закона.

Някои истории изглеждат толкова абсурдни, че звучат като измислица. Само че са истина. „Босият стрелец“ от Мари Димитри е сатиричен роман, вдъхновен от действителни събития, който проследява съдбата на човек, превърнат от системата в „опасен престъпник“, защото отказва да мълчи. Романът съчетава социална сатира, психологическо напрежение и черен хумор, за да изгради болезнено разпознаваем портрет на общество, в което истината често звучи като безумие. С жив, експресивен език и ярки персонажи Мари Димитри изгражда повествование, което едновременно разсмива и тревожи. Зад гротеската прозират страхът, самотата и невъзможността на малкия човек да бъде чут. „Босият стрелец“ е книга за системата, която се страхува от думите повече, отколкото от оръжията..

"Две неща са нужни, за да напишеш добър сатиричен роман – смелост и чувство за хумор. Мари Димитри притежава и двете, в резултат на което се радваме на новата ѝ книга, наречена „Босият стрелец“. Ценното в този текст е фактът, че той продължава традициите на Алеко Константинов в българската литература, но със съвременни средства, метафори и реалии. Смешното тук се крие в неподправената пародийност на отделните случки и откровено забавното изграждане на образите. А страшното между тези страници е това, че романът е създаден по истински случай и отразява безмилостно всички недъзи на съвременното общество и времето, в което живеем. Пародиен портрет на българската действителност и едновременно с това книга за истината и търсенето на справедливост за малкия човек. Честен смях през сълзи, такава е „Босият стрелец“. Прочетете я!"
Ива Спиридонова, редактор

"Босият стрелец превръща абсурда в огледало. Под сатиричния пласт на романа пулсира болезнено разпознаваема действителност – свят, в който малкият човек трябва да доказва собствената си нормалност пред система, изгубила човешкия си образ. Това е книга едновременно яростна и тъжна, гротескна и истинска."
Симеон Илиев Аспарухов

"– Раз-два. Раз-два...
Паско правеше упражнения на терасата всяка вечер след залез слънце. Стягаше тялото си, за да не се отпусне. Мина година, откакто не бе излизал от вкъщи. Майка му ходеше на пазар и се връщаше оттам с клюки за него. Който и човек да срещнеше, всички я питаха за едно – защо стоят полицейски коли пред дома им? Какво ровеха да открият? Петрана отговаряше, че личната карта на сина ѝ е с изтекъл срок. Страхувал се да излезе, за да си извади нова. Щели да го вкарат в лудницата. „Няма да мръдна от вкъщи, майко, ще ме задържат“ – разказваше какво е рекъл синът ѝ. Полицаите ѝ казвали, когато я виждали на улицата: „Чакаме да го арестуваме“. „Защо?“ – питала ги тя. А те ѝ отвръщали: „Не се подчинява на заповедта да се предаде“. „Че какво е сторил?“ – чудела се тя. Тя заявяваше на съгражданите си, че ни най-малко не ѝ трепва окото от полицейските коли, които дебнат сина ѝ да излезе навън.
– Защо да се притеснявам? Обвиняват го, че писал писма, а в тях той казва истината. Не е ли истина, че тези, които живеят над нас, са престъпници? Не описа ли той на властта какви незаконни дейности вършат, без да искат съгласието ни? Ха да видим на кое ще стане – на тяхното или на нашето!

И си тръгваше с високо вдигната глава, оставяйки хората да цъкат с език и да си подшушват: „Мани, мани, какви работи стават, не е за вярване...“. Нищо не се случи – не за една, а за цели три години. Полицейските коли пристигаха сутрин в седем и се закотвяха на улицата срещу апартамента на Паско. Полицаите играеха на криеница с него. Той знаеше, че те са там, а те – че той е вътре. Нищо не се променяше, дори на милиметър. Законните служители на реда изпълняваха чинно дълга си да дебнат Престъпника. Стояха облегнати на колите си, пушеха цигари и си разказваха вицове. Дори забравяха да погледнат към входа на блока – толкова им бе обръгнало да клечат на това проклето място. Вместо да получат бакшиши от разни престъпили закона граждани, висяха като прани гащи там, откъдето не капеше нищо, както, да речем, от трафик на хора, откъдето вадеха пачки пари и ги криеха в чекмеджето до револвера си. Нехаеха. Убягваше им кой влиза и излиза от поверения им обект. Не обръщаха внимание на Петрана, когато преминаваше край тях – толкова бяха свикнали с нея. Дори не забелязваха, че през тези години тя се бе променила. Нямаше я онази хубава жена. Опадали ѝ бяха зъбите. От едната страна гушата ѝ бе набъбнала от доброкачествен тумор, който растеше, но тя не му обръщаше внимание. Не нея, него им бяха наредили да пазят – Опасният престъпник, когото трябваше да заловят като риба в мрежа.

Съдиите и прокурорите, увлечени в своите сделки, забравиха за Паско. Полицаите ръмжаха под мустак:
– Какво става? Тук ли ще ни държат цяла вечност? Ами ако Ненормалникът се крие още и още години, докато не се превърне в изкуфял дъртофелник? Каква ще е файдата, че висим пред дома му от сутрин до вечер?
– Бре, майка му стара... Запече се работата. Намирисва на нещо – казваха си още служителите на реда и се почесваха по тила. – Ама нещо сакато ще да е...
В държавата убийства и престъпления не липсваха. Посред бял ден някой от някоя банда разбиваше мутрата на някого от друга банда. На следващия ден ролите се сменяха. Тези от втората банда пръсваха черепа на някого от първата. Кражбите по висшите етажи на властта бяха най-нормалното нещо, което можеше да съществува. Като да бръкнеш в меда и да не си оближеш пръстите. Да изчезнат няколко милиарда лева бе толкова естествено, че не си заслужаваше органите на реда да се занимават с това. Притежателите на тези милиарди забягвяха зад граница – в съседна държава или арабско емирство. Вдигаше се пушилка за ден-два и толкоз. „Куче влачи, диря няма“. Покрай онзи, който стои на върха на пирамидата, има други, които са по-надолу или малко по-встрани. Та всички, завързани като свински черва, бъркаха в меда и си облизваха пръстите. Най-удобно беше, когато отплесваха вниманието на обществото и тръбяха за нов опасен вирус или за нещо друго, значимо колкото вируса – и изобщо, когато демокрацията я нямаше никак. Риба се ловеше в мътна вода.

Тогава си изпащаше многознайкото журналист, дето се е хванал да оправя света. Пребили го с метални тръби, надробили му костите за по едно хиляда лева – уж футболни запалянковци били, ама „казвам ти, дъще – сещай се, снахо...“. Ха да посмее да квака журналистчето извън блатото! Втори негов колега го помела кола – уж някой си дрогиран – пак щото плямпал много. На самия министър-председател се репчел, осмелявал се да го критикува за неизпълнени обещания. Журналистите се свиваха. Най-напред тях почваха да изтребват като пилци. А що се касаеше до обикновените хора – то те не смееха да вдигнат глави. Трепереха да не им се случи случка – например, солена глоба, която да не могат да изплатят, защото е в пъти по-висока от заплатата им. Да не говорим за пенсионерите, които не припарваха където бе нажежено. Но държавата стоеше на мястото си. Структурите – също. В омагьосан кръг..."
Из книгата

Библиотека България 2022 ООД
София, 1345
ж.к. Захарна фабрика, ул. Кукуш бл. 33
biblioteka@biblioteka-bulgaria.bg