Какво не знаем за Българското средновековие

Какво не знаем за Българското средновековие е книга, която се отличава. Тя среща читателя с шест от най-авторитетните имена в българската медиевистика и отправя към тях предизвикателството да представят на широката аудитория често разисквани и полемични теми.

От съдбата на синовете на кан Кубрат през бита и образованието на средновековните българи, различните религиозни течения и ереси, промените в държавните граници през годините, та до падането под османска власт - няма значим епизод от Първото или Второто българско царство, който авторите да не засягат. За всеки от текстовете е използвано голямо количество изворова база - както български, така и чуждестранни изследвания по съответната проблематика.

Разгръщайки книгата, читателите ще се потопят в атмосферата на една отдавна отминала епоха и ще разполагат със задълбочено научно изследване, което да задоволи техните очаквания.

"Появата на Дунавска България
Доц. д-р Никола Дюлгеров

В средата на VII в. Стара Велика България, заемаща обширни територии в Северното Причерноморие и Приазовието, се изправя срещу много силен противник, появил се от изток - хазарите. Докато е жив, кан Кубрат устоява на натиска им, но след смъртта му (през 60-те години на същия век) неговите синове разделят народа помежду си и тръгват в различни посоки, в търсене на по-добра съдба. Новото прабългарско преселение съвпада с усилването на хазарската експанзия, която в крайна сметка довежда до унищожението на българската власт в региона и покоряване на първородния Кубратов наследник Батбаян (Баян), останал с управляваните от него племена в бащините земи.

От съвременна гледна точка най-голямо значение за историята има миграцията на третия брат - Аспарух. Той оглавява прабългарите уногундури (оногундури), едно от основните племена, участвало в създаването на Стара Велика България, и потегля на югозапад, следвайки крайбрежието на Черно море.

Ето какво пише византийският автор Теофан Изповедник за движението му: "...Най-сетне третият от тях [братята], наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ." За допълнителна защита прабългарите изграждат укрепление с ров и землен насип, достатъчно голямо, за да побере и техните стада.

Локализацията на Онгъла (Оглос) отдавна е обект на многобройни изследвания и научни спорове и досега няма постигнат консенсус между учените по този въпрос. Византийските автори твърдят, че българското укрепление се намира в близост до р. Дунав, но на север от нея, а в Арменска география на Анания Ширакаци от VII в. се казва, че кан Аспарух се заселва на остров Певки (Пюки) в самата Дунавска делта.

В делтата или на север от нея настаняването на Аспаруховите българи в този район предизвиква ответна реакция от страна на Византия. Тя е породена от факта, че новодошлите започват да нападат и опустошават земите на юг от р. Дунав, т.е. ромейските територии. Контрамерките на василевса обаче се забавят, тъй като империята е ангажирана в поредната война срещу арабите, а в самия край на 70-те години ѝ се налага да се справя дори и с обсада на столицата Константинопол, предприета от войските на халифа.

Едва през 680 г., след преодоляването на заплахата от изток, Константин IV (668 - 685) се заема с опасността от север. Той организира мащабна военна експедиция по суша и море, насочена срещу настанилите се в Онгъла племена. Войските, събрани не само от балканските, но и от малоазийските теми, тръгват срещу българите по крайбрежния път, а флотът се насочва към делтата на Дунав.

През 680 г., в края на лятото, византийските кораби и армията достигат до земите, в които се установяват прабългарите. Нейната многочисленост, изглежда, изненадва Аспарух и воините му. Изправен пред значителните сили на василевса, канът преценява, че е твърде рисковано да започне открит бой срещу тях, и затова заповядва на хората си да се приберат зад укреплението. От своя страна византийците не се решават да щурмуват веднага заради блатистата местност и неудобния терен. Така в продължение на три-четири дни двете войски стоят една срещу друга, без да започнат сражение. Теофан Изповедник и патриарх Никифор пишат, че колебанието и пасивността на ромеите вдъхват кураж на българите и те стават по-смели. Думите на византийските автори дават основание да се предположи, че български отряди, оставени извън укрепения лагер, предприемат кратки изненадващи атаки над отделни ромейски части с цел да ги изтощят и отслабят.

Колко дълго щяла да продължи обсадата, никой не знае, но на нея слага край самият император. Той се качва заедно с антуража си на пет кораба и потегля на юг, оставяйки войската си в Онгъла. Преди това василевсът нарежда на стратезите си да водят сражения с цел да измъкнат българите извън укреплението или, ако не успеят да сторят това, да продължат обсадата.

Някои изследователи приемат твърдението на византийските хронисти, че причината за оттеглянето е подаграта, която измъчва императора. Те смятат, че именно болките в крака го карат да се качи на кораб за Месемврия (дн. Несебър), за да се лекува в намиращите се наблизо кални бани. Решителността и мащабността в предишните действия на василевса и твърдото му намерение да сложи край на българската опасност карат мнозинството от учените да се съмняват в тази информация. Те смятат, че болестта не е толкова сериозна причина, че да напусне полесражението, преди да е станал ясен изходът от битката. Затова търсят друг, по-основателен мотив за действията на императора и го намират в желанието му да участва в заседанията на VI Вселенски събор в столицата, предвиден за началото на ноември 680 г. Не липсват и изследователи, които открито се съмняват в информацията на византийските хронисти. Те предполагат, че тя има за цел да омаловажи удържаната от Аспаруховите българи победа и да бъде свалена отговорността от императора за претърпяната загуба. Според тях Константин IV изоставя войската си, тъй като осъзнава, че изходът от похода няма да е успешен за империята. Затова използва здравословното си състояние и/или необходимостта да присъства на събора като оправдание за оттеглянето си от кампанията."
Из книгата

БИ 93 ООД
София 1799
жк. Младост 2, бл. 260, ет.3
office@bulgarianhistory.shop

Предговор
Българската диаспора през VII в. и синовете на кан Кубрат
Появата на Дунавска България
Съдбата на Куберовите българи
Проблемът с владетелската титла
Царството е отечество и нация (За числеността на Аспаруховите българи и завареното славянско население)
Йерархия на властта в ранносредновековната българска държава (VІІ - ХІ в.)
Християнство и християни сред траки, славяни и българи преди покръстването в средновековна България през 864 - 866 г.
Върховният бог на българите преди християнизацията
Законите преди и след управлението на кан Крум
Йоан Кукузел - ангелогласният певец
Училища, учители и ученици. Образование и знания в средновековна България
Бит на средновековния българин
Популярността на богомилството и други ереси сред населението
Морските граници на средновековната българска държава
Въстания срещу Византия
Сепаратизмът в Българското царство от края на ХІІ до средата на ХІІІ в.
Децентрализацията на Българското царство (от средата на ХІІІ в. до края на ХІV в.)
Падане под османска власт - причини и датиране
Дипломацията на средновековна България
Знаковите войни и битки
Библиография
За авторите