"Когато канарено-жълтият диамант отсреща улови светлината, пръстите на Колет Марсо я засърбяха, както винаги преди акция. Търпение, напомни си тя. Спокойно, момиче. Тя беше почти на деветдесет години, за бога, беше твърде стара за такива неща, твърде мъдра. Но с възрастта идваха и някои предимства. Да, щеше да ѝ е по-трудно да избяга бързо с тези болки в гърба, а артритът, който с годините беше започнал да вкочанява пръстите ѝ, затрудняваше разкопчаването на сложни закопчалки. Но ако я хванеха, щеше да е лесно да се оправдае с годините си. В края на краищата, винаги можеше да каже, че изобщо не е осъзнавала какво прави, докато е смъквала часовника „Ролекс“ от китката на някой мъж или пък облекчавала някоя жена от тежестта на диамантените ѝ обеци.
– Дами и господа, моля за вниманието ви. – Гласът на водещия на вечерта, Джон Ниърлинг, сенаторът за щата Масачузетс, прогърмя от високоговорителите в предната част на елегантната бална зала „Чери Блосъм“.
Над главите им блестяха кристални полилеи, но те не можеха да се мерят с предмета, заради който Колет беше тук – пръстен с жълт диамант, 8,07 карата, тип „възглавница“ на стойност 90 000 долара.
– Бих искал да ви представя моята дългогодишна приятелка и колежка – продължи Ниърлинг. Разговорите в залата затихнаха и всички погледи се обърнаха към подиума. – Моля, посрещнете Линда Клайборн, президент на Бостънския консорциум за оркестрово образование.
Стотината присъстващи, всички до един спонсори на оркестъра, облечени в най-изисканите си дрехи, стискаха чаши вино в ръцете си, които им пречеха да аплодират. Все пак се чуха няколко опита за ръкопляскане. В резултат от това качването на Линда Клайборн на подиума бе придружено с неловка сдържаност от страна на аудиторията. Самата тя се полюшваше леко на токчетата си, които бяха твърде тънки за широките ѝ бедра. Косата ѝ беше боядисана в доста неудачен за кожата ѝ рус нюанс, въпреки че със сигурност имаше достъп до най-добрите фризьори в Бостън.
Това бяха неща, които Колет забеляза без дори да полага усилия. Имаше нещо специфично в начина, по който дори най-богатите хора често не се вписваха в социалните кръгове, към които се стремяха. Тези, които принадлежаха към фамилии със стари пари, бяха родени с нужните маниери, походка, движения, облекло и говор, които идваха някак естествено с наследството на семейството. Тези, които бяха работили упорито и благодарение на това бяха постигнали успех, често се отличаваха с тих нрав и скромност. Но на тези, които бяха драпали по пътя към богатството, често им липсваше финес, както на необработен диамант му липсва блясък.
– Сърдечно благодаря, приятели – каза Линда, като това „с“ бе изречено с почти недоловимо заваляне.
Колет усети, че ъглите на устните ѝ потръпват. Колкото повече пиеше тази жена, толкова по-лесно щеше да бъде да изплъзне бледожълтия диамант от пръста ѝ. Пръстените бяха коварно нещо. Всъщност, въпреки че Колет се занимаваше с… отнемане на бижута от неприятни хора още от десетгодишната си възраст, беше доста неуверена при работата с пръстени, докато не навърши почти тридесет.
Гривните бяха лесни – Колет можеше да откопчае закопчалката с категорично, но много нежно движение на палеца си, докато минаваше край някой неподозиращ спонсор. Колиетата също често падаха лесно благодарение на грациозно движение, което Колет беше започнала да нарича синкопирано chassé. Можеше да откопчае и най-сложните закопчалки с едно движение на дясната си китка, докато се обръщаше и докосваше мишената си, като предлагаше извинението си със сведен в притворна срамежливост поглед, докато бижуто падаше в лявата ѝ ръка. Мъжките часовници бяха най-лесни за крадене. Закопчалката на един „Патек Филип“ с двойно закопчаване не беше по-голямо предизвикателство от тази на един „Пиаже“– най-обикновена класическа катарама с езиче. Все пак ѝ бяха необходими безброй часове тренировки, за да успее да ги свали, без да докосва китката на собственика.
Пръстените обаче бяха съвсем друга история. Можеше да ги открадне само когато бяха видимо хлабави, което елиминираше доста голям брой възможности. Освен това беше невъзможно да откраднеш пръстен без значителен физически контакт. Затова ключовият елемент беше отвличането на вниманието. Любимият ѝ подход при жената беше да изчака, докато в близост се появи някой видимо пиян мъж или поне някой по-арогантен. Колет протягаше ръка и силно ощипваше жертвата си по дупето с дясната си ръка, докато с лявата хващаше ръката ѝ, като се преструваше, че ѝ помага да не изгуби равновесие, и същевременно изразяваше бурно възмущение от наглеца. В милисекундата, в която ръцете им се допираха и жертвата беше разсеяна, тя протягаше дясната си ръка и изхлузваше пръстена – похват, който Колет беше усъвършенствала с години практика.
Жената винаги побесняваше, че някой се бе осмелил да я ощипе и беше толкова заета да търси виновника, че не усещаше как пръстенът ѝ си отива. По-късно, когато съобщаваше в полицията за загубата на бижуто си, почти неизменно споменаваше ощипването, но никога не споменаваше за дребната жена, която ѝ беше помогнала, преди да изчезне като дим в тълпата. В повечето случаи жертвите изобщо не виждаха лицето на Колет. На подиума Линда изреждаше благодарности към дълъг списък от милионери за тяхната подкрепа. Никой никога не благодареше на нископлатената асистентка, която движеше нещата зад кулисите, нито пък на учителката от трети клас, която някога им беше казала, че могат да бъдат всичко, което пожелаят. Никой никога не изказваше благодарност към човека, който свиреше втори фагот, към дубльора в пиесата, към сценичните работници или към хората, които продаваха билети.
Ако някой нарушеше протокола и, например, се обърнеше с искрено уважение към член на персонала на кетъринг компанията, или задържеше вратата, за да мине камериерката в хотела, Колет щеше да прекъсне мисията си и да приеме, че е сгрешила. Това обаче никога не се беше случвало, защото Колет никога не избираше жертвите си на случаен принцип. Никой добър човек не заслужаваше да бъде лишен от принадлежностите си. Това би било против кодекса, в който Колет се беше клела като малко момиче. Тя беше живяла живота си според този кодекс. Самата ѝ майка беше умряла заради него.
И сега беше дошъл редът на Линда Клайборн. Не само че беше направила всичко възможно, за да попречи на трите дъщери на мъжа си да наследят нещо от имуществото му след преждевременната му, а според някои и подозрителна смърт на шестдесетгодишна възраст, но и беше свързана с неонацистка група, която тя подпомагаше финансово с парите от доста забележителното наследство от покойния си съпруг. Колет беше преживяла горчиви събития с достатъчно нацисти, че да ѝ стигнат за няколко живота. Благодаря, но не, благодаря. След като беше живяла в окупирана Франция преди седемдесет и пет години, просто не намираше, че тези хора могат да имат място и тук, в Бостън, през 2018 година.
– И накрая – каза Линда Клайборн, докато Колет продължаваше да се промъква незабелязано през тълпата, – бих искала да благодаря на всички вас, които дойдохте тук тази вечер. Вашата подкрепа дава на Бостънския консорциум за оркестрово образование възможността да продължи да предлага програми както за нашите ценни професионални музиканти, така и за децата, които един ден може би ще пожелаят да се посветят на изкуството. Насладете се на тази вечер и не забравяйте да наддавате за предметите от нашия тих търг.
С тези думи тя помаха на тълпата и слезе от сцената под звуците на поредните вели аплодисменти. После поздрави мазния сенатор Ниърлинг, когото Колет планираше да облекчи от бремето му да носи тежкия си „Ролекс“, но малко по-нататък, не тази вечер. Линда Клайборн се запровира през тълпата, стискаше ръце и целуваше бузи, а когато диджеят започна да пуска хитове от 80-те години и хората от тълпата се впуснаха да танцуват със сковани, неприятни за гледане чупки, Колет оправи перуката си – скромен сив боб с бретон, и тръгна в настъпление.
Тя се промъкна през тълпата, докато не се озова на тридесетина сантиметра от целта си. Трима мъже на около четиридесет се приближаваха от противоположната посока. Единият от тях беше видимо пиян и разливаше бирата от халбата си, докато вървеше. Изведнъж Линда погледна към Колет и тя замръзна. Ако Линда я забележеше, щеше да се наложи да прекрати мисията си тази вечер. Но погледът на Линда просто премина през нея в търсене на някой по-важен от една дребна, скромно облечена осемдесетгодишна жена. Колет завъртя очи. За хора като Линда Клайборн възрастните бяха невидими. Това правеше подобни кражби почти прекалено лесни. След като Линда се ръкува с една друга жена и отново се запъти през тълпата, Колет направи своя ход. Точно когато тримата мъже минаваха, тя протегна пръсти и ощипа Линда, като едновременно хвана ръката на жената, уж за да ѝ помогне, и измъкна пръстена от левия ѝ среден пръст. Усети как бижуто се плъзва в дланта ѝ с удовлетворяващо приземяване – всичките осем карата бяха вече нейни."
Из книгата
Книги 
