Приказки на Ева Луна

Ева Луна се завръща като ненадмината разказвачка на истории, общо 23 на брой, за да отбележи разкошното бракосъчетание на вече познатите ни земни герои от предишния роман на Исабел Алиенде с нейната небесна версия на магическия реализъм. Макар че тук ще се срещнем повторно с повечето познати герои от "Ева Луна", това произведение не може да се смята за втора част или продължение на романа. Всеки разказ е самостоятелен брилянт в скъпоценната огърлица на ненадминатата чилийска авторка. Героите на Алиенде са пълнокръвни, самобитни и незабравими, а неуморното ѝ въображение изследва всички кътчета на изпълнения им с критични моменти живот. Изобретателността на авторката ни кара да разберем критиците, които я наричат съвременната Шехерезада на Латинска Америка. Макар че приказките на Ева са надъхани с мистицизма на разказвачката, от цялото произведение струи напълно земна вяра в безсмъртието на човешката любов.

"Разкажи ми

Ти сваляше колана от кръста си, изтръгваше сандалите си, захвърляше в ъгъла широката си пола - памучна, ако не се лъжа - и разпускаше възела, който държеше косата ти на опашка. Смееше се, а кожата ти беше настръхнала. Бяхме толкова близо един до друг, че не можехме да се видим, погълнати и двамата от този нетърпящ отлагане ритуал, обгърнати от топлината и аромата, който излъчвахме заедно. Проправях си път през твоите пътеки, с ръце върху изопнатата ти снага, а и твоите бяха нетърпеливи. Ти се плъзгаше, обхождаше ме, катереше се по мен, обгръщаше ме със силните си нозе, шепнеше ми хиляди пъти "ела" с устни върху моите. В сублимния момент се вглеждахме един в друг, напълно самотни, потънали всеки в своята изгаряща пропаст, но скоро оживявахме в отвъдната страна на огъня, за да се открием отново, прегърнати в безпорядъка на възглавниците под белия балдахин. Отдръпвах косите ти, за да виждам очите. Понякога ти сядаше до мен със свити нозе, с копринения си шал върху едното рамо, в тишината на нощта, която те ¬ първа започваше. Така те помня - в спокойствие. Ти мислиш с думи, за теб речта е безкрайна нишка, която плетеш, сякаш животът се ражда от разказа. Аз пък мисля чрез образите, застинали върху една снимка. Но тя не е запечатана върху фотографската плака, а сякаш е нарисувана с четчица, един детайлен и съвършен спомен, с меки черти и топли цветове, ренесансов образ, намерение, уловено върху зърнеста хартия или платно. Това е пророчески миг, цялото наше съществуване, всичко преживяно и предстоящо - цели епохи едновременно, без начало и без край. Гледам от разстояние тази рисунка, на която виждам и себе си. Аз съм и зрител, и действащо лице. Там съм в полумрака, забулен в мъглата на прозирната завеса.

Зная, че съм аз, но зная също, че съм онзи, който наблюдава отвън. Зная какво чувства човекът, изобразен върху разхвърляното легло в стая с тъмни греди и с таван като в катедрала, където сцената прилича на фрагмент от древна церемония. Аз съм там заедно с теб, но и тук, самотен, в друг миг на съзнанието. На снимката двамата отмарят, след като са се любили, с лъщяща от влагата кожа. Мъжът е с притворени очи, с ръка на гърдите, а другата е върху бедрото ѝ в интимно съучастие. За мен този образ е вечен и повтарящ се, нищо не се променя, винаги същата блажена усмивка на мъжа, винаги същата отпуснатост на жената, същите гънки на чаршафите и сенчести ъгли на стаята, светлината на лампата гали винаги под един и същ ъгъл гърдите и скулите ѝ, коприненият ѝ шал и тъмните ѝ коси се спускат все тъй нежно. Всеки път, когато си мисля за теб, те виждам така, виждам двама ни, съхранени завинаги върху това платно, неуязвими за разрухата на отслабващата памет. Дълго мога да се наслаждавам на изобразената сцена, докато усетя, че прониквам в самото ѝ пластическо пространство, и вече не съм наблюдателят, а мъжът, легнал до тази жена. Тогава симетричният покой на картината се разчупва и чувам съвсем наблизо нашите гласове.
- Разкажи ми една приказка - промълвявам.
- Каква да бъде?
- Разкажи ми една приказка, която не си разказвала никому.

Две думи

Името ѝ било Белиса Крепускуларио, но не според кръщелното свидетелство или заради хрумване на майка ѝ, а защото самата тя го търсила, докато го открие и се облече с него. Занимавала се с продажба на думи. Обхождала страната, от най-студените високопланински краища до горещите брегове, намирала си местенце по панаири и пазари и забивала четири пръта, върху които опъвала ленено платнище, за да я пази от слънцето и дъжда, докато обслужва клиентите си. Не било необходимо да рекламира стоката си, защото от толкова обикаляне насам и натам всички я познавали. Някои дори я очаквали от предишната година и когато се появявала в селището с вързоп под мишница, се нареждали на опашка пред сергията ѝ. Продавала по точно определени цени. За пет сентавос предлагала стихове наизуст, за седем подобрявала качеството на сънищата, за девет пишела любовни писма, за дванайсет измисляла обиди за непримирими врагове. Продавала и приказки, но не такива, които са плод на фантазията, а дълги истински истории, които рецитирала гладко, без да пропусне нищо. Тъй разнасяла новините от едно селище в друго. Хората ѝ плащали, за да добави един-два реда: роди се дете, еди-кой си умря, децата ни се ожениха, реколтата изгоря. Навсякъде, щом започнела да говори, около нея се скупчвали слушатели – и така научавали за живота на другите, за далечни роднини или подробности около Гражданската война. Който купел нещо за петдесет сентавос, получавал от нея като подарък една тайна думичка против меланхолия. Разбира се, тя не била еднаква за всички, защото това би представлявало колективна измама. Всеки се сдобивал със своята думичка, уверен, че никой друг на този свят, та и вън от него, не я използва със същата цел.

Белиса Крепускуларио се била родила в бедно семейство, толкова бедно, че не притежавало дори имена, за да назове децата си. Пръкнала се на бял свят и израснала в най-неприветливия край, където понякога дъждовете се превръщат в порои и отнасят със себе си всичко, а други години от небето не пада нито капка, слънцето расте, расте, докато заеме целия хоризонт, и светът се превръща в пустиня. До дванайсетия си рожден ден нямала други занимания или добродетели, освен да се бори с глада и с вековната тегоба. По време на една от безкрайните суши погребала четирима по-малки братя и сестри и като разсъдила, че иде и нейният ред, решила да тръгне през равнината по посока на морето, та дано по пътя да надхитри смъртта. Земята била ерозирала, прорязана от дълбоки пукнатини и осеяна с камъни, с вкаменели останки от дървета и бодливи храсти и с животински скелети, избелени от жегата. От време на време срещала семейства, които като нея вървели на юг, към миража на водата. Някои, понесли със себе си и имущество на рамо или в количка, едва имали сили да движат собствените си кости, та скоро се виждали принудени да изоставят своя товар. Влачели се едва-едва, кожата им станала като на гущер, а блясъкът на слънцето изгарял очите им. Белиса ги поздравявала с кимане, без да се спира, защото не можела да прахосва сили в прояви на съчувствие. Мнозина грохнали по пътя, ала тя била толкова упорита, че успяла да прекоси ада и най-сетне стигнала до първите изворчета - тънки, почти незабележими водни нишки, които подхранвали околовръст рахитична растителност, но по-натам се превръщали в ручеи и потоци.

Белиса Крепускуларио спасила живота си и същевременно случайно открила азбуката. Като пристигнала в едно село недалеч от морския бряг, вятърът запратил и положил върху нозете ѝ лист от вестник. Тя вдигнала жълтата крехка хартия и дълго се взирала в нея, без да проумее за какво служи, докато любопитството ѝ взело връх над плахостта. Приближила се до един човек, който миел коня си в същата мътна локва, където била утолила жаждата си.
- Какво е това? - попитала.
- Спортната страница на вестника - отвърнал човекът, без да прояви изненада от нейното невежество.
Девойката останала поразена от отговора, но не искала да изглежда нахална, затова се ограничила само с въпроса какво означават драскулките върху хартията, които ѝ приличали на краченца на муха.
- Това са думи, момиче. Тук се казва, че Фулхенсио Барба е нокаутирал Тиснао Негъра в третия рунд.

Този ден Белиса Крепускуларио научила, че думите бродят свободни, без господар – и всеки що-годе съобразителен човек може да ги подчини, за да търгува с тях. Обмислила положението си и стигнала до извода, че освен да проституира или да се наеме като слугиня в кухнята на някой богаташ, не ѝ оставал голям избор на работа. Да продава думи, ѝ се сторило един почтен изход. От този момент прегърнала новата си професия и никога не проявила интерес към друга. В началото предлагала стоката си, без дори да подозира, че думите могат да се пишат не само по вестниците. Щом разбрала това, пресметнала неограничените възможности на своя занаят, заплатила двайсет песос от спестяванията си на един свещеник, за да я научи на четмо и писмо, а с трите, които ѝ останали, си купила речник. Прочела го от кора до кора и го изхвърлила в морето, защото нямала намерение да лъже клиентите си с консервирани думи."
Из книгата