Живот като счупено огледало. Стихове

"Поетичният глас на рано напусналия ни Алексей Видински заслужава незабрава. Посмъртно издадената му книга „Живот като строшено огледало" буквално разпада и събира света, отразен в човешкото съзнание. В стиховете му животът е фрагментиран образ – отражение, което не предлага цялост, а множество парчета от цялото, носещи своята истина, болка и светлина. Той говори с чисто човешкото си усещане за крехкостта на идентичността, за неуловимостта на времето, за съкровищницата на паметта и тежестта на самотата. Стиховете му не търсят утеха, а честност – понякога болезнена, понякога спасителна. Алексей Видински разказва за онези моменти, в които човек се разпознава в несъвършенството си, когато смисълът не е даден, а се сглобява бавно от отраженията на преживяното. Поезията му не се чете на един дъх, а се преживява – дума по дума, фрагмент по фрагмент. Също както събираш себе си, отразен в парчета от строшено огледало, знаейки, че единствено любовта може да те направи отново цял."
Ива Спиридонова

"Познавате ли Петя Дубарова? Зная, че въпросът е излишен. Онова слънчево момиче от морето, Бургас и лунапарка. И знаете ли кое е общото между повечето велики български поети? Дори и родените в 60-те и 70-те години на 20-и век? Трагично общото. Че си отиват съвсем, ама съвсем рано. А България, слава богу, наистина обича поне мъртвите си поети. Вече има още един. На 25. Завинаги. Много е за 40 години да преживееш двама мъртви поети. По-добре е да не минат десетилетия, преди някой да го намери. По-добре е още днешните хора да се докоснат до тази „кротка приказка за буйна душа - Алексей Видински.

Аристократ по дух, по размаха на щедростта към хората, по финес, по благородство... Романтик по душа, изписана дори в деликатните черти на лицето, ръцете... Огнен по онзи начин на Висоцки, в който казва истината право... Познавах тази особена светлина. Искряща. Горяща. Светлина, родена много рано тук – преди Земята да е готова, преди човечеството да се е пречистило. Поезията на Алекс. Огънят, в който изгаря. Това е чистотата и смелостта да разпознаеш света по определен начин. По болката в него. По грозотата на компромисите, в които хората и дните се въргалят."
Анета Иванова

Ретроспектива

Завърнах се, където не съм стъпвал
във времето, което не съм имал
в измъчен стих, сред песните ми в мъката
в изгубен свят, забравен от мнозина.

По криви улички лениво лъкатуша
дувари, порти – като във тунел
сред живи плетове се лутам
безкрайно търсейки заветния предел.

С очи разбивам прашните ключалки
троша прозорците – да влезе светлина
но виждам само споменчета жалки
и бледи сенки на пораснали деца.

Разсейвам сетивата си в сумрака
и пак съм жив чрез множества сърца
и безброй лъжи, с безброй души в ръката –
мини и си вземи поне една...
Алексей Видински