"Жената на улицата
Пътувах в таксито и се чудех дали не съм се нагласила прекалено за партито тази вечер, когато погледнах през прозореца и съзрях мама, която ровеше в един контейнер за смет. Вече се здрачаваше. Бурният мартенски вятър отвяваше парата, която се издигаше от уличните шахти, а минувачите бързаха по пътя си, сгушени във вдигнатите си яки. Задръстването ме бе заклещило на две пресечки от мястото, където отивах.
Мама се намираше на около пет метра от мен. Омотала парцали около раменете си, за да я пазят от пролетния мраз, тя тършуваше в боклука, а кучето ѝ - черно-бял полутериер, подскачаше игриво в краката ѝ. Не можех да сбъркам до болка познатите жестове - наклонената настрани глава и издадената долна устна, докато изучаваше потенциалната находка, измъкната от контейнера, широко отворените очи, греещи от детинска радост, когато нещо грабнеше вниманието ѝ. Дългата прошарена коса бе сплетена и сплъстена, очите ѝ бяха хлътнали в орбитите, но дори и така у нея все още съзирах нещо от мама, каквато я помнех от детството си - неустрашимата гмуркачка, която някога бе политала като птица от най-високите скали, художничката, която обичаше да рисува сред пустинята и да чете Шекспир на глас. Скулите ѝ бяха все така високи и ясно очертани, ала кожата ѝ, зачервена и обветрена, изглеждаше суха като пергамент от излагането на стихиите през многобройните лета и зими. За минувачите тя вероятно по нищо не се отличаваше от хилядите бездомници по улиците на Ню Йорк.
Бяха изминали месеци от последната ни среща. Тя вдигна поглед и ме обзе паника, че може да ме види и да ме повика по име, че за беда някой от гостите на партито ще се окаже наблизо, ще ни забележи и ще спре, мама ще му се представи и тайната ми ще излезе на бял свят. Сниших се на седалката и помолих шофьора да обърне и да ме върне в дома ми на Парк Авеню.
Таксито спря пред сградата, в която живеех, портиерът ми задържа вратата, а момчето от асансьора натисна бутона за етажа. Тази вечер съпругът ми щеше да работи до късно, както обикновено, и апартаментът тънеше в тишина, нарушавана единствено от потропването на токчетата ми по лакирания паркет. Все още бях разтърсена от внезапната среща с мама и спомена за щастливото ѝ изражение, докато тършуваше из контейнера. Пуснах си Вивалди с надеждата, че музиката ще ме успокои.
Погледът ми обгърна стаята, плъзна се по вазите от бронз и сребро от края на XIX век, по старите, подвързани с кожа книги с изтъркани гръбчета, изровени от битпазарите, по географските карти, поставени в рамки, персийските килимчета и коженото кресло, в което обичах да потъвам вечер. Бях се постарала да изградя тук свой собствен дом, да преобразя този апартамент в място, което би било по вкуса на онази, която се стремях да бъда. Но насладата, която ми доставяше, бе неизменно помрачавана от тревогата, че в същото време мама и татко са сгушени край някой отдушник на улицата. Притеснявах се за родителите си, но и се срамувах от тях и от самата себе си, задето нося перли и живея в богаташки квартал, докато те се чудят как да се сгреят и да сложат залък в устата си.
Но какво можех да направя? Бях опитвала безброй пъти да им помогна. Татко отказваше под предлог, че не се нуждаели от нищо, а мама винаги искаше някой глупав подарък като шишенце парфюм с пулверизатор или карта за фитнес клуб. Казваха, че харесват начина си на живот.
Ненавиждах се за това, че избегнах срещата с мама. Мразех антиките си, дрехите си, апартамента. Трябваше да направя нещо. Телефонирах на една нейна приятелка, за да оставя съобщение. Това беше системата ни за връзка. Винаги минаваха няколко дни, преди да успее да ми се обади, но когато най-сетне се чухме, гласът ѝ звучеше с обичайното ведро безгрижие, сякаш бяхме обядвали заедно предишния ден. Казах ѝ, че искам да се видим, и предложих да се отбие в апартамента ми, но тя предпочете да излезем някъде. Обичаше да се храни навън, затова се уговорихме да се срещнем в любимия ѝ китайски ресторант.
Когато пристигнах, мама вече седеше в едно сепаре и изучаваше менюто. Беше се постарала да си придаде угледен вид. Носеше широк сив пуловер, почти чист, като се изключат няколкото едва забележими лекета, и черни мъжки кожени обувки. Беше измила лицето си, но вратът и слепоочията ѝ бяха потъмнели от мръсотия. Щом ме видя, тя възторжено ми помаха и се провикна:
- Ето го и малкото ми момиченце!
Целунах я по бузата. Беше набутала в чантата си всички пакетчета със сосове и горчица, които бе намерила на масата. Пред очите ми изсипа в нея и съдържанието на дървената купа с изсушена юфка.
- Лека закуска за по-късно – обясни тя.
Поръчахме. Мама избра "Морска наслада" и се обърна към мен:
- Нали знаеш колко обичам морски дарове.
Заговори за Пикасо. Ходила да види ретроспективна изложба на творчеството му, но останала разочарована - намирала произведенията му за крайно прехвалени. Ако питали нея, кубистичните му творби до една били кичозни цапаници. След розовия си период не можел да се похвали с нищо стойностно.
- Тревожа се за теб - казах ѝ аз. - Кажи ми как да ти помогна. Усмивката ѝ помръкна.
- Защо смяташ, че се нуждая от помощта ти?
- Не съм богата - продължих, - но имам заделени пари. Само ми кажи какво ти е нужно.
Мама се замисли за момент.
- Една електролиза ще ми се отрази добре.
- Говоря сериозно.
- И аз. Една жена се чувства добре, когато изглежда добре.
- Стига, мамо. - Почувствах, че гърбът ми се сковава, както се случваше всеки път, когато водехме подобен разговор. - Имам предвид нещо, което ще ти помогне да промениш живота си, да го направиш по-добър.
- Искаш да ми помогнеш да променя живота си, така ли? - попита тя. - Аз съм си много добре. Но на теб ти е нужна помощ. Ценностната ти система е разклатена.
- Мамо, преди няколко дни те видях да ровиш в боклука на една улица в Ийст Вилидж.
- Ами хората в тази страна са пълни прахосници. Това е моят начин да подпомогна процеса на рециклиране. - Тя хапна от блюдото си. - Защо не ми се обади?
- Досрамя ме, мамо. Скрих се.
Тя ме посочи с пръчиците за хранене и каза:
- Виждаш ли? Ето! Точно за това ти говоря. Прекалено лесно се оставяш да те смутят. Двамата с баща ти сме такива, каквито сме. Приеми го.
- А какво да кажа на хората, когато ме питат за родителите ми?
- Истината - отговори тя. - Съвсем просто е.
Винаги съм знаела, че Дядо Коледа не съществува.
Никой от нас не вярваше в него. Мама и татко бяха против да подхранват тази самозаблуда. Скъпите подаръци не им бяха по джоба, а не искаха да мислим, че сме били по-лоши от останалите деца, които в коледната сутрин намираха под елхата всевъзможни лъскави играчки, уж донесени от него. Затова ни обясниха, че играчките, които уж са "измайсторени" от малки елфи с шапчици в работилницата на Северния полюс, най-често имат етикет "Произведено в Япония". "Помъчете се да не гледате отвисоко на тези деца - каза мама. - Те нямат никаква вина, че мозъците им са промити с нелепи митове".
Ние също празнувахме Коледа, но обикновено около седмица по-късно, когато на боклука можеха да се намерят великолепно запазени панделки и опаковъчна хартия, а край пътя бяха захвърлени елхи в чудесно състояние, с неопадали иглички, нерядко все още с украса от сребърни гирлянди. За подарък получавахме топчета за игра, кукла или прашка, купени от следпразнична разпродажба.
Татко изгуби работата си в гипсовата мина, след като бе влязъл в пререкание с началника си, и в навечерието на празника се оказахме без пукнат цент. На Бъдни вечер той ни повика един по един навън, под звездното небе на пустинята. Дойде моят ред и двамата излязохме пред къщата. Предложих му да се сгуши на топло при мен под одеялото, с което се бях увила, но той отказа. Студът никога не го притесняваше. Бях на пет. Седнах до татко и той ми каза да вдигна поглед към небето. Обичаше да говори за звездите. Обясняваше ни, че тяхното движение в нощното небе се дължи на въртенето на Земята. Учеше ни да познаваме съзвездията и да се ориентираме по Полярната звезда. Твърдеше, че сияйните звезди са една от специалните привилегии, с които обитателите на пустинята като нас са облагодетелствани. И макар че богаташите от градовете живеели в луксозни апартаменти, въздухът, който дишали, бил толкова замърсен, че изобщо не виждали звездите на небето. Трябвало да не сме с всичкия си, да поискаме да сме на тяхно място.
- Харесай си звезда - каза ми татко онази вечер. Можело да си избера, която искам, и тя завинаги щяла да си е само моя. Това бил коледният ми подарък.
- Не можеш да ми подариш звезда! - рекох аз. - Те не са на никого.
- Именно - отговори той. - Не са на никого. Само трябва да си заплюеш някоя, преди друг да е предявил претенции. Колумб как е подарил Америка на кралица Изабела. По същата логика защо да не си харесаш звезда? Помислих над казаното и си дадох сметка, че има право. Много го биваше да преценява разни неща. Можело да си поискам всяка, с изключение на Бетелгейзе и Ригел, защото Лори и Брайън вече си ги били избрали.
Вдигнах поглед и се помъчих да реша коя е най-хубава. В ясното небе над пустинята блещукаха стотици, може би хиляди, дори и милиони. Колкото повече зрението свикваше с тъмнината, толкова повече звезди изплуваха от дълбините на космоса и се разкриваха пред погледа. Една от тях - на запад, над планините, но ниско в небето - сияеше по-ярко от всички останали.
- Искам ето тази - посочих я аз. Татко се ухили.
- Това е Венера.
Венера била само планета, продължи той, доста незначителна пред истинските звезди. Изглеждала по-едра и по-ярка, защото се намирала много по-близо до Земята. Горката стара Венера дори не греела със собствена светлина, добави той, а отразявала чуждата. Обясни ми още, че причината, поради която планетите блестят, а звездите блещукат, е в това, че отразената светлина е постоянна, а истинската пулсира.
- Нищо, въпреки това ми харесва – казах аз. Отдавна се възхищавах на Венера. Тя изгрява на хоризонта на запад привечер, ала ако човек станеше рано сутрин, можеше да я види на небосклона дълго след като звездите бяха избледнели.
- Е, какво пък - рече татко. - Коледа е. Може да имаш собствена планета, щом искаш. И той ми подари Венера. По време на вечерята започнахме разговор за космоса. Татко ни обясни какво представлява светлинната година, разказа ни за черните дупки и квазарите, за удивителните качества на Бетелгейзе, Ригел и Венера.
Бетелгейзе била червен гигант, разположен на лявото рамо на ловеца Орион. Била една от най-големите звезди, видими на нощното небе, надминаваща по размери Слънцето стотици пъти. Светела ярко от милиони години и скоро щяла да се превърне в супернова и да загине. Стана ми мъчно, че Лори си е избрала звезда с такава незавидна съдба, но татко ме успокои, че в космически мащаби "скоро" означавало след стотици хиляди години.
Ригел пък била синя звезда, по-малка от Бетелгейзе, но още по-ярка от нея. И тя се намирала в същото съзвездие - на лявото коляно на Орион, което според татко се връзваше идеално, защото Брайън бе бърз като вятъра.
Венера си нямала луни и по-малки сателити, нито пък магнитно поле, но за сметка на това можела да се похвали с атмосфера, при това доста близка до земната, само че ужасно гореща - около петстотин градуса, че и повече. "Така че - каза той, - когато Слънцето започне да гасне и Земята изстине, всички ще се надпреварват да отидат на топло на Венера. Но първо ще трябва да получат разрешение от твоите прапраправнуци".
Посмяхме се как децата, които вярват в мита за Дядо Коледа, тънат в самозаблуда и се радват на евтини пластмасови играчки. "След години, когато онези джунджурии са изпочупени и отдавна захвърлени - каза татко, - вие все още ще имате своята звезда".
Къщата ни в Батъл Маунтин винаги беше пълна с животни. През дома ни бяха минали какви ли не гадинки - бездомни кучета и котки и техните поколения, неотровни змии, гущери и костенурки, които ловяхме из пустинята. Известно време отглеждахме и един, на който сякаш му хареса да живее с нас, а веднъж татко донесе ранен мишелов, който кръстихме Бъстър. Бъстър бе най-грозният домашен любимец, който някога сме имали. Когато му подавахме остатъци от месо, той извръщаше глава настрани и ни измерваше косо с жълтото си око. После надаваше писък и започваше да бие бясно със здравото си крило. Тайничко се зарадвах, когато се възстанови и отлетя. Оттогава всеки път, щом видехме мишелови в небето, татко заявяваше, че различава и нашия Бъстър, който идвал да ни благодари. Но аз си знаех, че и през ум не би му минало да се върне. Тази птица не знаеше какво е признателност.
Храна за животни не можехме да си позволим, така че любимците ни ядяха остатъците от нашата трапеза, които обикновено бяха доста оскъдни. "Ако не им харесва, прав им път - казваше мама. - Това, че сме ги приютили, не означава, че ще им слугувам и угаждам“. Според нея така правехме добро на самите животни, защото не допускахме да станат зависими от нас. Така, ако се наложеше да заминем, питомците ни щяха да оцелеят. Мама обичаше да поощрява самостоятелността у всички живи същества.
Тя смяташе, че не бива да се месим в естествения ход на живота. Не позволяваше да убиваме мухите, от които къщата направо гъмжеше, понеже служели за храна на птиците и гущерите, с които пък се хранели котките. "Избийте мухите и ще обречете котките на глад", казваше тя. По нейно мнение, пощадявайки мухите, все едно купувахме котешка храна, само дето излизаше по-евтино.
Веднъж, докато гостувах на приятелката си Карла, забелязах, че у тях няма нито една муха. Попитах майка ѝ за причината. Тя посочи едно блестящо златисто приспособление, което висеше от тавана, и с гордост назова някаква неизвестна на мен марка. Продавало се в бензиностанцията и в техния дом си били сложили по едно във всяка стая. Устройството изпускало отрова, която убива мухите.
- А с какво храните гущерите? - попитах.
- Ами и гущери нямаме - отговори тя.
Прибрах се у дома и казах на мама, че ни трябва такова чудо, но тя възрази.
- Щом убива мухите, няма да е много здравословно за нас.
Същата зима татко купи подобрен стар "Форд Феърлейн". Една събота и неделя, когато времето се застуди, той обяви, че отиваме да плуваме във Врящото гърне. Това беше естествен серен извор в пустинята, северно от града, разположен сред каменисти скали и плаващи пясъци. Водата му беше топла и миришеше на развалени яйца. Съдържанието на минерали в нея бе толкова високо, че по скалите се бе отложил грапав варовит слой, подобно на коралов риф. Татко все казваше, че трябва да купим извора и да го разработим като балнеолечебен курорт.
Колкото по-надълбоко влизаше човек, толкова по-гореща ставаше водата. В средата никой не можеше да стигне дъното. Някои местни твърдяха, че изворът бил бездънен и бликал от самите недра на земята. Неколцина пияници и неблагоразумни тийнейджъри се бяха удавили в него и според твърденията на клиентелата на "Совата", когато телата им се появили на повърхността, били буквално сварени.
Брайън и Лори умееха да плуват, но аз така и не се бях научила. Големите водни басейни ми вдъхваха страх. Те се смятаха за нещо неестествено в пустинята, където бях израсла. Веднъж бяхме отседнали в един мотел, който имаше басейн. Тогава се престраших да преплувам цялата му обиколка, като се придържах плътно до стената. Но Врящото гърне нямаше неговите гладки стени и парапети. Нямаше нищо, в което да се вкопча.
Нагазих до раменете. Водата, обгръщаща гръдния ми кош, беше топла, а скалите, върху които стъпвах - толкова нажежени, че не можех да стоя на едно място. Погледнах назад към татко, който ме наблюдаваше със сериозно изражение. Опитах се да се оттласна към дълбокото, но нещо ме спираше. Той се гмурна и заплува енергично към мен.
- Днес ще се научиш да плуваш. Обви ръка около мен и заплувахме навътре. Чувствах, че ме тегли след себе си. Вцепених се от ужас и така се вкопчих във врата му, че кожата му побеля.
- Видя ли, не беше чак толкова зле - каза татко, когато се добрахме до отсрещната страна.
Заплувахме обратно, но когато стигнахме до средата на извора, той откопчи пръстите ми и ме отблъсна от себе си. Замахах с ръце и потънах в горещата, воняща дълбина. Инстинктивно понечих да си поема дъх и се нагълтах с вода. Дробовете ми горяха. Очите ми бяха отворени, въпреки паренето от сярата, но под повърхността цареше сумрак и косата бе покрила лицето ми, затова не виждах нищо. Две ръце ме сграбчиха през кръста и ме издърпаха на плиткото. Известно време само плюех, кашлях и се давех за въздух.
- Всичко е наред - успокои ме татко. - Поеми си дъх. Когато се посъвзех, той ме вдигна на ръце, отнесе ме в дълбокото и ме пусна отново.
- Потъни или плувай! - извика той.
За втори път паднах надолу като камък. Водата отново нахлу в носа и дробовете ми. Ритах, махах и се мятах, докато, останала без дъх, успях да изплувам на повърхността. Протегнах ръце да се уловя за татко, но той се отдръпна и едва когато отново започнах да потъвам, ръцете му ме извлякоха на плиткото.
Това продължи, докато най-после си дадох сметка, че ме спасява само за да ме хвърли обратно в дълбоките води, и вместо да търся прегръдката му, трябва да се изплъзна по-далеч от него. Ритах и блъсках из водата с ръце и крака, докато най-сетне започнах с лекота да се оттласквам извън обсега му.
- Браво, момичето ми! - извика той. - Ти плуваш!
Олюлявайки се, излязох от водата и седнах на покритите с варовик скали. Гърдите ми се повдигаха тежко. Татко се приближи и понечи да ме прегърне, но аз не исках да ме докосва, не исках да имам нищо общо нито с него, нито с мама, която спокойно си плуваше по гръб, докато се давех, сякаш всичко беше наред, нито дори с Брайън и Лори, които ме наобиколиха и започнаха да ме поздравяват. Татко само повтаряше, че ме обича, че никога не би позволил да се удавя, но че човек не бива цял живот да се държи за ръба на басейна. Всеки родител трябвало да предаде на децата си следния ценен урок: "Ако не искаш да потънеш, трябва да се научиш да плуваш". Защо иначе, попита той, би ми причинил това? Щом се посъвзех, реших, че вероятно има право. Нямаше друго обяснение за действията му."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.68 / 41 гласа 
Добави мнение 
