Пътуването на Октавио

Една страна. Един човек. Едно пътешествие без карта.

Кроткият, неграмотен Октавио напуска своя малък свят, повлечен от съдбоносна среща с една жена и от поредица загадъчни събития. Така започва едно пътуване през сърцето на Венецуела - страна, разкъсвана между легенда и реалност. В него хората се превръщат в митове, езикът е сила, а миналото - в нещо живо и вездесъщо.

Пътуването на Октавио е роман, който съчетава лекотата на омагьосваща приказка със силата на обективен социален коментар и в който всеки ред носи поезия и загадка.

Със своя поетичен стил Мигел Бонфоа създава магическа фреска, в която личната история се преплита с тази на цял един народ. Малък по обем, но огромен по въображение, романът говори на езика на сърцето. Той е високо оценен заради оригиналния стил и магическия реализъм, който съчетава латиноамериканската чувственост с френската литературна традиция.

"Уви, светците не минаваха през бедняшките квартали на Венецуела. Те не сядаха на тази маса. Не участваха в бавното, опустошително изграждане на щастието на бедните, които, вдигайки глави към светлината, въртяха броениците си от маслинови костилки и напрягаха всичките си сетива, за да чуят как небето отговаря на молитвите им. Никой не знае как да каже, че не може да чете, нито да пише. Това не се учи. То е скътано дълбоко в човека, в някаква дълбина, която няма структура, няма светлина. Това е религия, която не изисква изповед. Често думите, поставени на устните му, бяха като милостиня, пусната в ръцете му. От света вземаше само кислорода: на света даваше само своето мълчание.

Пред другите мълчеше само за да усеща, че мълчанието го защитава като черупка, точно както другите говореха, само за да почувстват с езика си нетърпението на словата си. Чужд на красотата на фразите, дискретността бе неговият дом. И в тази летаргия той не обръщаше внимание на недостатъците на своето мълчание, както мъдрецът тези на своята мъдрост. Работеше, когато можеше, без да проявява алчност или скъперничество, боравеше с парите като с вода, която пиеш само когато си жаден. Не животът в нищета те прави нещастен, а това, че не можеш да го опишеш.

Подобно на чудовищата и гениите, Октавио трябваше да напусне света, без да остави потомство. Той бе наследил своята крепкост и жизнелюбие направо от тази маса свобода, която не можеше да предаде на никого. Беше един от онези мъже, които, подобно на дърветата, могат да умрат само изправени. Неграмотните се възстановяват от мълчанието като болните от чумата. Те никога не спират да показват раните си. Изтрити от вятъра, рисунките по пясъка бяха връщане към първичния жест, към резката, към възела на въжето. Завръщане към един свят, в който назовавали нещата, посочвайки ги с пръст, и броели часовете по движението на светлината.

Октавио наблюдаваше тази жена, която разтваряше сърцето си под студената светлина на неговото. И така, тя беше прекосила живота, както се прекосява пустиня без придружители, с гордост и достойнство, със спокойствието на някои жени, гледани от твърде много мъже.
– Писмеността се нуждае само от няколко резки, за да обозначи нещата. Например...

Тя потопи устните си в меда, след което ги долепи до празен лист хартия. Те оставиха следа.
– Виждате ли… ето как се пише думата целувка.

Народите си връщат достойнството с брадва, защото именно брадвата им го е отнела.
– Октавио? - прошепна тя. Въздухът около тях ги затваряше като страниците на книга. Октавио не свали качулката си. Слепотата ръководеше погледите. Той се обърна бавно и спокойно, оставяйки Венецуела зад гърба си, сякаш я напускаше завинаги. Пред тях, между тях се бе отворила празнота, подобна на пейзаж, отвор, който вече се затваряше.
В другия край на града един реквием току-що бе приключил.

Когато беше далеч от водата, тялото му беше по-голямо и по-силно, и на това разстояние можеше да вдига дъски, да подменя сламата и да носи товари, два пъти по-тежки от теглото му. Но когато се приближаваше до водата, той видимо се свиваше, докато потокът, крехък като него, изведнъж прииждаше и отново бучеше. Дон Октавио виждаше как водата си присвоява плътта, която човекът губеше при срещата им. Като две тела, споделящи един и същи мускул, те изглеждаха свързани по чудо, което веднага ги разделяше. Вълните изреваха яростно, но приглушено. Докато Октавио напредваше, реката го блъскаше като таран. Мускулите на стопанина отслабваха, скелетът му се смаляваше, Октавио чувстваше как той става все по-немощен и отпуснат. Но въпреки това при всяка крачка тежестта му се увеличаваше. Стопанинът вече не говореше. Гукаше като новородено. Краката му се люлееха, ръцете му се размахваха във въздуха. Губеше възрастта си. В края на преминаването от двамата мъже бе останал само един.

Живееше без да се тревожи, защото знаеше, че утре ще спечели онова, което бе загубил днес. Раздаваше силите си, за да помага на най-бедните. Жените го искаха за син, девойките за съпруг. В Ел Дике му подариха цял хълм. Октавио продължаваше пътя си. И докато пътуваше, изпитваше почти поетична отдаденост на света. Някои говореха за великан, роден от реката, други за роб, лишен от свобода. Когато го питаха, той отговаряше, че е дошъл от земята. Те вървяха без да бързат през гората, хващаха се за ръце, търкаляха се в храсталаците, готови да отдадат сърцето си на нетърпението на другия. И там, в една укритие от трева, смехът им заглъхна и те веднага разбраха, че клетката няма да им стигне, за да побере всичките птици на техните първични и буйни желания, които губеха перата си в полета на целувките.

Ние, венецуелците, където и да се намираме, винаги сме деца на мита. Да, точно така, на мита. Всеки народ има своя основополагаща рана: нашата е в срива на историята ни. Трябвало е да се обърнем към мита, за да я възстановим. Всъщност почти същото се е случило и с гърците. За последен път Октавио зърна презд дима профила на Божия син. Висок и силен, със здрав гръб и яки ръце, той напускаше театъра с вързани ръце, запушена уста, и също като прасе, хвърлено върху каруца, с крака, които стържеха колелата, го повлякоха през един век, лишен от вяра."
Из книгата

Мигел Бонфоа е роден на 22 декември 1986 г. в Париж - обстоятелство, обусловено от толкова много въздействащи политически и лични събития от двадесети век, че за него е съвсем естествено да ги превърне в централна тема на своето писане. Майка му е венецуелка, дипломат и културно аташе на Венецуела в Париж, а баща му е чилийски писател - Мишел Бонфоа, и ляв чилийски активист, който е бил измъчван от Пиночет и откаран в изгнание във Франция. Авторът израства по трансатлантическите пътеки, по които неговите литературни фигури също постоянно пътуват в една или друга посока: през От Лисабон до Каракас и по-късно отново в Париж, където Бонфоа учи литература в Сорбоната и - подобно на няколко известни латиноамерикански писатели преди него - намира своите художествени изразни средства в езика на родната си страна.

Мигел Бонфоа е автор на няколко високо оценени романа, включително Пътуването на Октавио (Prix de la Vocation), Черна захар и Наследство (2021 Booksellers’ Prize). Последната е преведена на над десет езика. През 2024 г. авторът получи две ценни награди за Сънят на ягуара - Grand Prix du Roman de l'Académie française 2024 и Prix Femina.

Леге Артис ЕООД
Плевен, 5800
ул. Тодор Влайков № 3
legeartis@el-soft.com