"Човек трябваше да внимава къде върви, не само защото тротоарите бяха разбити и улиците блокирани на места от тонове отпадъци, които можеха да бъдат изринати единствено с булдозер, но и защото зоните на четирите окупационни сили - американци, руснаци, британци и французи - бяха отбелязани само с изписани на ръка картонени табели; и можеше да бъде опасно да се озовеш в погрешната зона без съответното разрешително.
Специално руснаците бяха непредсказуеми. Те можеха да те почерпят с водка, ако бяха в настроение. Можеха да те отведат зад разрушена от бомбардировките сграда и да те изнасилят. Нямаше как да знаеш. Бяха я предупредили, че жените, които се разхождат сами из Виена, често биваха отвличани на пропускателните пунктове. Изчезваха в мазета и никой повече не ги виждаше, макар за тях да се плащаше откуп. Но тя не можеше да позволи страхът да я спре. Беше изпитвала страх много години и знаеше, че ако му се поддадеше, съвсем ще спре да се движи. Затова остави краката ѝ да я отведат там, където искаха.
Беше като сън, нищо не бе такова, каквото го помнеше. Но понякога разпознаваше някои неща. Виждаше мраморна статуя, която ѝ бе позната, да се издига призрачно над мрачните руини; но конят и ездачът бяха без глави и сега стърчаха сред остатъци от разбити зидове като леден къс сред полузамръзнало море. Или поглеждаше по продължението на някоя улица, която ѝ се струваше смътно позната, но на нея нямаше нищо, за което паметта ѝ да се хване, защото сградите, които можеше да си спомни, бяха изтърбушени, а кафенетата, в които бе сядала, бяха празни кухини, пълни с отломки и мръсна вода.
Между извадените павета растяха бурени, някои от тях цъфтяха в мръсно лилаво и безкръвно бяло, груби форми на живот, които завземаха местата, на които някога бяха расли внимателно отглеждани рози. И като в сън улиците бяха пусти. Ако се мернеше някой, то беше просто силует, който се изнизваше като сянка в края на някога великолепната Хауптщрасе и изчезваше; или пък старица, която крачеше с наведена глава и търсеше бог знае какво; или деца, които се катереха по далечен скелет на изгорял танк.
Виена бе град на мъртвите и техните призраци. И на войниците. Войниците, събиращи се на странни места, бяха единствените, които изглеждаха живи. Руснаци с кожени шапки и подплатени палта, преговарящи с жени, излезли на улицата по нощници, за да няма съмнение какво продават; американци с фотоапарати, снимащи всичко, сякаш то не беше изтрито от лицето на земята и разграбено; британци и французи с пронизителни погледи и тънки мустаци, станали популярни чрез актуалните кинозвезди.
Иначе Виена беше изоставена и сива.
Тя вървеше по брега на Дунав и там също бе пусто, а плоската оловна водна повърхност, която течеше от Черната планина към Черно море, вече не принадлежеше на Виена, също като плоското оловно небе горе. Тя вървеше по разбитите улици и си спомняше, макар да не бе наистина сигурно какво точно. Беше минало толкова много време, сякаш цял един живот, а всъщност бяха само шепа пръснати години.
Накрая стигна до катедралата Свети Стефан. Но тя не бе каквато я помнеше. Американските бомби и съветската артилерия се бяха погрижили за това. Величествените стъклописи ги нямаше, а на тяхно място зееха дупки. Дървените греди на покрива бяха овъглени, каменният скелет на разкошната сграда - почернял от пожара, а редиците от светци и епископи - обезобразени. Бе платена тежка цена. Тя стоя и гледа дълго храма, преди да събере кураж да влезе. Проправи си път през разрушенията и прекрачи през входа.
Голата вътрешност на катедралата беше разчистена от старци с ръчни колички. В тежкия свещник от ковано желязо видя запалени свещи, сякаш Бог все още живееше тук и се интересуваше от такива неща. Слабият мъждукащ огън я водеше. Към нея тръгна стар свещеник, толкова бързо, колкото артритните му крайници позволяваха, а зачервените му очи бяха пълни с тревога. Хвана я за ръката и посочи с пръст нагоре, за да я предупреди за опасността от падащи отломки; там имаше мъже, които работеха по покрива, бяха като черни паяци на фона на сивото небе. Тя кимна, за да покаже, че е разбрала. Той посочи дървената кутия за събиране на дарения. Тя намери няколко шилинга в джоба си и ги пусна вътре. Те паднаха с кух звън, който отекна из нефа. Макар да бе изтърбушена, църквата бе запазила ефирното си пространство. Между тези стени имаше тишина, ехо, което бе някак си свято, въпреки всичко. Всеки издаден звук, всяко покашляне или тракане на обувка се връщаха като шепот, сякаш донесен от множество духове.
Тя тръгна бавно към олтара, като се опита да си спомни как се бе чувствала преди, какво беше тук преди войната. Накрая се спря и погледна нагоре. Готическият балкон бе затрупан с пепел. Една вечер преди Коледа, много отдавна, оттам бе пял хор, изящни гласове под акомпанимента на дълбокия звук на органа. Тя бе стояла тук, бе слушала в транс. Сега наостри слух за ехото от тази музика, но не чу нищо.
Ако търсеше нещо, то вече не беше тук. Трябваше да го намери някъде другаде. Беше време да се връща. Накрая се обърна и пое обратно през разрушения град към концертната зала.
1.
През есента на 1937 година татко продаде последното яйце на Фаберже.
Не беше от най-пищните. Онези, инкрустираните с перли и изумруди, отдавна бяха заминали. Но това татко ценеше най-много. Самият цар му го бе дал преди Революцията. Бе направено от гравирана платина и когато се отвореше, вътре имаше сребърна миниатюрна реплика на царската каляска. И ако се вгледаш през прозорците, се виждаха портрети на императорското семейство, които гледаха безизразно навън - царят и царицата, великите херцогини и бедният малък престолонаследник.
Когато колекционерът дойде да го вземе, като едвам криеше злорадството си, татко избухна в сълзи. Но пък татко винаги избухваше в сълзи, така че Катя не изпита кой знае какво съчувствие. Във всеки случай Романови бяха мъртви, убити от болшевиките, бяха изчезнали заедно със света, който някога бяха обитавали; а вкопчването в такива неща водеше до лош късмет. Освен това парите им бяха необходими. Парите винаги бяха необходими. Необмислените бизнес начинания на татко бяха пропаднали едно след друго. Продажбата на бижутата, които бяха изнесли по време на Революцията, едва успяваше да осигури издръжката им.
Можеха да намалят разходите, разбира се. Да живеят по-икономично. Но това не бе хрумнало нито на татко, нито на мама. Животът с ограничения не бе в техния стил. Техният стил включваше великолепни къщи, великолепни хотели, великолепни дрехи, величави жестове. Все още настояваха да се събират с графове и принцеси, в чиято компания тези неща бяха правило, сякаш Ленин и Сталин бяха просто плод на въображението и те съвсем скоро щяха да се върнат в Санкт Петербург и да продължат чудесния си живот както преди.
Катя беше дете, когато напуснаха Русия. Помнеше паниката при заминаването, дрезгавите викове на кочияша: "Бързо! Бързо! Червените идват!" И прислужниците, които тичаха по мраморното стълбище, натоварени с куфари. Помнеше как гледаше през задния прозорец на каляската към къщата им и виждаше как тя се отдалечава, докато накрая снегът я погълна. Помнеше пътищата, пълни с отстъпващи войници. И след това дългото пътуване с влак до Париж, как татко плака по целия път, как мама седеше мълчалива и мрачна, а тя нямаше какво друго да прави, освен да гледа снега през прозореца или да си играе с Мими, малкия им пудел, който бе избягал веднага, щом стигнаха Париж (или бе откраднат, както каза татко).
От живота, който бяха водели преди, помнеше само отделни моменти и че бе щастлива в него.
След като пристигнаха в Англия, тя получи скъпо образование в пансион за момичета в Котсуолдс, премина през социалното благоволение и мистериозните ритуали на висшата класа до завършването на училището в Борнмът. Мама и татко открито се надяваха на брак, който да възвърне загубеното им богатство (на което сега се радваше болшевишкият пролетариат) и да изплати скъпото образование. Тя говореше немски, френски, английски и руски и бе виртуоз на пианото.
Бе представена на поредица от подходящи млади мъже, но или те не проявяваха интерес към нея, или пък тя не проявяваше интерес към тях, а в някои случаи и двете.
След няколко не толкова достойни години на търсене на съпруг и период на съзряване от момиче в жена Катя обяви, че не иска да я омъжат за някой подходящ милионер, дори и да намерят такъв. А когато допълни, че е решила да постъпи в университет и да учи за лекар, мама и татко бяха ужасени.
– Но, Катинка! - възкликна татко. – Вече похарчихме толкова много за образованието ти!
– Аз съм на двайсет и шест години, татко. Не мога да седя и да чакам цял живот.
– И лекар на всичкото отгоре - каза мама. – Такава неприятна професия!
Но Катя бе твърдо решена и успя да влезе в медицинския факултет в Глазгоу, завърши първата година, а след това и втората с пълно отличие. Беше се прибрала у дома за празниците, точно навреме, за да види как татко се разделяше с последното яйце на Фаберже.
От това яйце обаче се излюпи беда."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 8.00 / 4 гласа 
