Божествените деца

От уста на уста, от баща на син се разказвала легенда между хората. Че светът нявга бил не просто по-пъстър и по-мирен, а бил отреден за човека и неговата многолика любов. Любов, на която безсмъртните един ден завидели...

И това било началото на края за мира по човешките земи. Надигнали се синовете на Първите срещу баща си, обвинили го, че обича творението си повече от тях. Потъпкали клетвите си и потъмняла от кръв земята, миналото пуснали по течението на дивите реки, древните си имена захвърлили на вятъра и дали дума, че всяка душа по таз земя, ще усети пожара на гнева им... Че ще страда човекът, ще узнае що е омраза. Ще се отрови със завист и алчност, а някои смъртни души от горделивост ще пресъхнат. Тъй рекъл обиденият и непокорен син - Самаил, и тъй сторил.

Човекът от страх, обърнал гръб на Първите и мощта им изтляла в забрава. Безсмъртните синове, останали след създателите си да бранят светлината, ослепели от високомерие и омраза към собствените си братя. Тъмнината на нощта, орисана да вдъхновява, родила коварство и жестокост и светът престанал да принадлежи на човека и бил разделен между божествени и паднали. Хилядолетия продължила борбата между мрака и светлината. Толкова дълго, че човекът се научил да боготвори и да се бои от синовете на Първите, а не от бога. Волята им разделяла планините, а океаните, заливали сушата. Пред очите на смъртния убивали деца, виновни за това, че са се родили различни и обръщали в бягство и най-смелите воини.

И така страхът родил надеждата, а надеждата - легенда за дете, което ще носи силата на Първите, за да върне свободата на хората и да изцери тъмнината от проклятието на безсмъртните. Легенда, за която светът също забравил... Дете, на път да се роди... В Мерадия, земята, която нявга била на Първите и досега оставала недокосната от паднали и божествени, човекът живеел мирно само защото си затварял очите за несправедливостта. Несправедливост, която подбужда младия ловец Крум и лечителката Рейн да поемат на път, в който ще се сблъскат със суровата реалност на света, завещана от Първите. Реалност, в която или падаш като герой в боя срещу неправдата, или оцеляваш достатъчно дълго, за да се превърнеш в злодей.

Съществуването на Крум и Рейн не остава скрито за безсмъртните. Обградени от много опасности, те попадат на сакрална реликва, еднакво важна и за мрака, и за светлината. Младата лечителка заинтригува с произхода си главнокомандващия на падналите - Кайм, а ловецът сам разбира какво чувства преследваната плячка: божествените се спускат по петите му заради непорочната кръв, течаща във вените му. Божественото, което Крум носи у себе си е срещу кодекса на Първите, а връзката на Рейн с тъмнината отдалечава толкова героите един от друг, колкото ги обединяват приятелството, любовта, копнежът и волята за независимост от игото на божествени и паднали. И това е само началото...

"Казват, че когато ангел падне, той не губи крилата си веднага. Първо губи себе си, Бавно започва да съхне отвътре, отровен от високомерие и гордост. Тази отрова всеки я вижда, освен той самия. После започва да ламти за сила и власт. Забравил, че всичко, що вземат от природата, трябва да се върне обратно. И продължава да пада. Граби с шепи, каквото може. Нарича лакомията си - свобода, алчността си - цели. Прикрива тъмнината си с човешко лице и позлатени дрехи, а отвътре звяр, с изсъхнала душа."
Из книгата

Нанси Волдт е родена на 10.09.1998 г. По професия е психолог, умее да разгадава и най-дълбоките кътчета на душата.. Там, където търси човечността в човека. Зад гърба си има публикувани стихотворения и есета в местния вестник, участия в конкурси. С опит от театралната сцена през юношеските си години, Нанси по-късно се влюбва в киното и фотографията. Дълги години работи върху уменията си като монтажист, но без да обръща гръб на словото, което ѝ дава възможност да открива нови светове и да ги споделя със своите читатели.