Индже войвода

Индже войвода, превърнал се в символ на хайдушкото безстрашие и непокорство срещу османското иго, е една от емблематичните фигури в българската националноосвободителна борба.

С неговото име се свързват множество легенди и подвизи, които намират отражение във фолклора. Едноименният роман от Константин Петканов е исторически разказ за юначния и борбен дух на българина по време на кърджалийството в края на XVIII и началото на XIX век. С дарбата си на белетрист авторът умело рисува образите на българските първенци като Вълко Бимбелов, Маринчо Згурев и дядо Никола Узуна, които мечтаят за родна земя, свободна от деребеите и султаните, под властта на техен, собствен български цар. Такъв владетел те виждат в лицето на Индже Стоян - хайдутин и кърджалия, превърнал се в народен закрилник.

Тази книга на Петканов майсторски съчетава истинската историческа личност на героя с неговия легендарен образ, превръщайки го в трагична фигура на идеали и съпротива.

"– Вълко, с два или с три камъка ще направиш воденицата? - попита Маринчо Згурев, слезе от коня и тръгна срещу Вълко Бимбелов.
– А, Маринчо, ти ли си? - дигна глава Вълко, откъсна шепа листи от близкия лещак и обърса ръцете си. – За воденицата ли питаш? Може и с два камъка, може и с три - според силата на водата.

Дойде един от работниците, хвана Маринчовия кон за юздата и го отведе в близката ливада. Маринчо дълго гледа след охранения си кон, после леко докосна загрубелите си пръсти до русите си мустаци, усмихна се и с благост в гласа заговори на Вълко, но по-тихо:
– Радвам се, че те намерих на воденицата. Ти знаеш ли, че Юмер Драза ми е пратил много здраве да му подаря три телици и два коня?
– И ти се готвиш да му ги изпратиш?

Вълко Бимбелов дигна крак, удари го в земята и от ботуша му изпада полепналата кал. Поклати глава, дългите му рунтави мустаци увиснаха и придадоха на лицето му мрачен вид. Направи широка крачка, хвана Маринча под мишница и го отведе настрани - седнаха на прогнилия дънер на старата круша. Работниците престанаха да работят, загледаха се в двамата равногорски първенци. Вълко не ги забеляза, погледна в кроткото лице на Маринча и почти се скара на госта си:
– Никакви телици, никакви коне! Ако си истински мъж, дръж се както трябва. Е, разбра ли най-после, че не бива да стоим със скръстени ръце? В една държава, когато управията е на магарето под опашката, всеки трябва сам да се грижи за себе си. Дошло е време и ние да помислим за нашия народ. Стига сме отглеждали телици и коне за гладните султани и деребейовци!
– То само телици и коне да са! - въздъхна Маринчо.
– Видя ли сега как сам го казваш?
Вълко се досети за нещо, обърна се към реката, посочи един нисък баир и натърти:
– Гледаш ли хе там онзи баир? Една нощ татко забра мене и покойния ми брат Стоян и ни заведе на Трите пътеки. Заповяда ни да лежим в шумата и все пътеките да гледаме. На ранина минаха двама души - султани - край нас. Татко им извика да спрат, излезе пред тях, измъкна тежък ятаган и ги съсече. Изкопахме трап и ги заровихме. Върнахме се вкъщи ни лук яли, ни на лук мирисали.
– Ех, къде е Пейчо Шейтана! Той беше друг човек - имаше юнашко сърце и знаеше какво прави!
– Знаеш ли какво ми каза татко, преди да умре? "Ти си мой син, от тебе искам да изгониш тиранина от Равна гора!"
– А ти какво му обеща? - попита с усмивка Маринчо.
– Дадох му клетва, че ще го изгоня!

Вълко Бимбелов стана прав, протегна ръка, улови се за един от клоните на крушата и се отпусна. Клонът изпращя и се счупи. Вълко едва се задържа да не падне. Ядоса се на крушата, подскочи, увисна на друг клон и с ярост и него счупи.
– Ей тъй ще откъсна главата и на Юмер Драза! - изръмжа Вълко.
– По-тихо приказвай! - забеляза му Маринчо. – Нали знаеш, понякога и тревата има уши.
– Нека ме чуе цяла Равна гора! - извика гръмогласно Вълко.
Гората му отвърна с продължително ехо. Работниците се изправиха и го загледаха, не можаха да си обяснят на кого той се сърди - на Маринча или на гората. Вълко, щом забеляза, че работниците не работят, развика им се отдалече:
– Какво стоите, та гледате? Или ви е домъчняло за Юмер Драза? Я си гледайте работата като българи!
– Помъчихме се да дигнем ей тоя голям камък, но не можахме, уморихме се, та почиваме! - излъга един от работниците.
– Кой камък?
Двамата първенци се приближиха до воденичната сграда и спряха пред голям камък. Вълко го измери с очи. Наведе се, заби нокти под него и рече:
– Маринчо, дръж и ти!

Маринчо Згурев докосна рамо до рамото на Вълко, подложи ръце и двамата изведнъж се засилиха. Обърнаха няколко пъти камъка, докараха го до стената и го оставиха. Ситна пот ороси белите чела на първенците. Маринчо извади от пояса си голяма копринена кърпа и се обърса. Вълко го изгледа и му подхвърли с насмешка:
– Докато си бършеш челото с копринена кърпа, ще има още много телици да подаряваш на Драза!
– Слушай, и аз не обичам копринените кърпи, но карай се на жена ми Дафна. Тя ти е първа братовчедка, върви се разправяй с нея. Аз не мога. По ми е лесно да туря на пояса си копринена кърпа, отколкото да ѝ откажа.
– Зная я аз Дафна - и на магарето копринен оглавник плете!

Работниците се разсмяха от последните му думи. Маринчо обърна гръб и тръгна към коня си. Вълко разбра, че го е прекалил, отиде сред работниците, покани ги с ръка да работят и без да им продума, върна се при Маринча.
– Малко го прекалих - не ми се сърди. Ядосах се на Драза. Не мога да понасям това куче, толкова го мразя!

Маринчо възседна коня си, намести се удобно на седлото, сложи ръка върху гривата и леко премрежи кротките си очи.
– Аз ще сляза в село - във Факия. Ти си свърши работата и ела - имам много неща още да ти разправям."
Из книгата

БИ 93 ООД
София 1799
жк. Младост 2, бл. 260, ет.3
office@bulgarianhistory.shop