"Вярваше във всичко онова, което не може да се види. Вярваше в предопределената съдба, в душата, която продължава да живее след смъртта, в силата на урочасването, в завистта, която прави човека алчен, в мисли, способни да преместват предмети, в гласовете на мъртвите, в мечти, които се сбъдват, в тайнствената мощ на луната, в неслучили се животи, които обаче ни преследват. Майка ѝ я упрекваше строго за това, а на нея ѝ се искаше да ѝ отвърне, точно ти ли ще ми говориш така, ти, дето вярваш в безплътния Господ повече от всичко друго. Само че избягваше да спори с хора, които в отговор знаеха само да потънат в мълчание, да се намусят, да ѝ обърнат гръб и да си тръгнат, оставяйки думите ѝ да замрат още неизречени.
– Днес започва благословеният месец – ѝ каза майка ѝ, докато се загръщаше с шала си, за да отиде на църковната служба от девет часа. Така наричаше периода от петдесет дни, който предшестваше Експозицията на свещената реликва. – Би могла да положиш някакво усилие заради Светеца.
Майка ѝ силно вярваше в Господ и най-вече в неговите пратеници на земята.
– Не заради мен, аз съм си наред, а за теб самата, защото би могла да получиш чудодеен дар – заключи накрая, затваряйки вратата след себе си.
Не я удостои с никакъв отговор. Не я интересуваше какви чудеса са ѝ необходими, дори нямаше представа кoи точно от нейните многобройни недостатъци имаше предвид майка ѝ – може би, че мислите ѝ продължаваха да се лутат безредно, а може би и това, че още не си беше намерила мъж.
Вдигна рамене и започна да бърше прахта по мебелите. Нямаше точно определен план; известно време беше следвала нещата по азбучен ред: банята, коридора, кухнята, стаите. Измисляше си най-различна последователност. Тази сутрин щеше да тръгне от ляво надясно – кухнята, стаите, банята, коридора. Хола обаче, най-важния, оставяше винаги последен – там почистваше с пухена четка от пера на пуяк, която използваше само за натрупаните на масата фоторомани: „Идилия“, „Гранд Хотел“, „Сабрина“, „Летиция“, „Чар“, „Марина“, „Жак Дъглас“, „Лъки Мартин“. Само последните броеве на месеца; останалите се пазеха като осветени нафори в някое закътано място: чекмеджета, гардероби, скринове. Избърсваше прахта много внимателно, особено около лицата, особено ако бяха в едър план, особено ако на корицата беше неговият образ – изключително красив, красота, която не можеше да принадлежи на този свят, която всеки път тя съзерцаваше, гледайки го право в очите, толкова продължително, че понякога ѝ се струваше, че клепачите му потрепват, че усмивката му става по-широка – с две думи, струваше ѝ се, че той оживява. Имаше даже дни и моменти, в които дори го чуваше как говори, казваше ѝ добър ден и гласът му отекваше дълго, дълго, сякаш искаше да изпълни всички насъбрани в тялото и душата празнини през вековете.
Взе в ръце „Идилия“, Моята съдба има древно сърце.
На корицата се виждаше как Франко Гаспари е прегърнал Катюша. Завиждаше ѝ, както завиждаше на всяка жена, застанала до него, да не говорим за онези, които го целуваха; стигаше дотам, че понякога отиваше в банята пред огледалото и се опитваше да заеме същата поза, гледайки страницата, положена на мраморния плот подобно на упътване, което ѝ беше необходимо, за да продължи да живее. Накланяше главата си по същия начин, слагаше върху бузата си съответния кичур коса и когато най-после ѝ се струваше, че е досущ като жената от корицата, издаваше устни напред, затваряше очи и целуваше вдлъбнатината между палеца и показалеца си, представяйки си, че това са неговите устни. В някои моменти дори докосваше кожата си с върха на езика, с най-чувствителната му част, тази част, която приема от външния свят не само ароматите на света, но и тяхното отсъствие.
Седна и започна да разлиства историята, която знаеше наизуст, да разглежда добре познатите снимки, да препрочита десетки пъти обмисляните от нея думи на героите, да си представя себе си там вътре, в строго определените рамки на един живот в бяло и черно, който във всеки случай беше много по-цветен от собствения ѝ.
„Как успя да разбереш истината?“
„Стана просто за миг, сякаш ме удари светкавица.“
„Ти не вярваше, нали?“
„Винаги съм си мислела, че самотата е моята съдба.“
„Преди да ме познаваш…“
„Да, преди да те познавам…“
Погледна го в очите, изпитвайки горещо желание да усети устните му върху своите. Той я притисна силно до себе си:
„Достатъчно. Да се опитаме да забравим миналото“.
Някой позвъни на вратата. Тя беше сама вкъщи. Погледна през прозореца – обикновено търсеха баща ѝ по работа, а и в момента нямаше никакво желание да говори. Само че веднага разпозна цикламеното сако.
– Обзалагам се, че четеш.
– Всъщност бършех прах.
– Сега обаче трябва веднага да престанеш. Ела с мен. – Джудита, единствената ѝ приятелка, беше видимо развълнувана.
– Къде?
– Гледачката на карти се е върнала.
– Но нали е неделя…
– Там е и днес. Трябва да говоря с нея и ти идваш с мен.
Либерата я изгледа объркана.
– Не помниш ли?
Нищо не си спомняше. Когато ѝ го казваха, се чувстваше виновна за това, че главата ѝ е като проядена от молци, цялата на дупки.
– Нали ти казах, че ми гледа на карти за Фортунато. Всичко, което ми каза, се сбъдна. Всичко. От игла до конец. Сега трябва да я питам за нещо друго. Хайде, ела с мен, побързай!
Навлече набързо сивото палто и двете излязоха.
– Случи се точно това, което беше предсказала. Просто невероятно. Как бих искала да мога като нея да виждам бъдещето!
– Сигурна ли си?
– В какъв смисъл?
– Ами ако не ти хареса това, което виждаш?
Не беше студено, макар да беше краят на април, но въпреки това Либерата си беше закопчала палтото догоре.
– Какви ги говориш, Либера?
– Помисли. Няма ли да е ужасно да видиш бъдещето и да не намериш там онова, което очакваш? Няма да ти остане дори и надежда.
– Говориш като героиня от фотороман! А, впрочем прегледа ли последния брой на „Марина“?
– Пак с тая „Марина“!
– Но не можеш да не признаеш, че е най-хубавият.
– Да, като много други.
Хвана приятелката си под ръка и се притисна до нея, сякаш търсеше повече подкрепа.
– Видя ли зелените му очи? Закачила съм плакат с негова снимка на гардероба си. Франко Дани е най-красивият от всички!
Либерата усети силната миризма на пържоли и пържени картофи – истинският белег за настъпването на пролетта за нея бяха широко отворените прозорци и врати на балконите.
– Само името му е хубаво – отговори. И без това знаеше, че Джудита го харесва заради дълбоката трапчинка като тази на Фортунато.
– Къде е врачката?
– Срещу сладкарницата на Дамиано.
През целия път Джудита ѝ обясняваше как не вярва в такива работи, но нещата били стигнали дотам, че ако не намерела отговор, щяла да се побърка, че Фортунато просто не я разбирал, че един ден я желаел, а на следващия дори не я поздравявал и тя просто не знаела какво да прави. Гледачката ѝ беше казала, че според картите той я желае и сърцето му бие за нея, но че характерът му бил твърде мъжки, точно така била казала – твърде мъжки – и затова му харесвало да бъде ухажван и възхваляван. „А аз какво трябва да правя?“, била попитала Джудита. „Същото – че и ние можем да имаме мъжко сърце, ако пожелаем“, бил отговорът на гледачката, „и ти трябва да му дадеш да разбере, че е така“. Тогава тя започнала да не му обръща внимание, да не се показва на вратата на магазина, когато минавал с бясна скорост с колата, да говори по-дълго с някой красив и елегантен клиент. Всичко станало точно така, както била предвидила гледачката: Фортунато я търсел упорито, гледал я настойчиво, поздравявал я по сто пъти на ден, дори се оплакал, че се виждат твърде малко. Джудита била доволна.
– Но тогава защо пак отиваш при нея?
– За да знам как да се държа занапред.
Минаха покрай телефонната кабина на „Кастаняреда“.
Някакъв мъж с гръб към тях говореше оживено. Когато се обърна, Либерата разпозна в негово лице чужденеца, който от няколко дни обикаляше из градчето. Погледите им се срещнаха. Видя как той окачи телефонната слушалка и затърси нещо из джобовете си.
– Какво има? – я попита приятелката ѝ.
– Нищо – отговори Либерата.
След няколко метра се обърна, мъжът още стоеше в кабината. Джудита я дръпна за ръката и двете пресякоха набързо улицата.
Пред сладкарницата имаше хора, а те не желаеха никой да ги вижда.
– Да изчакаме малко."
Из книгата
