Чудесата нямат край

Никълъс Спаркс има милиони фенове по света и всеки един от романите му се превръща в бестселър. Безспорно обаче най-обичаният и запомнящ се от всички е "Тетрадката". В сайта си писателят под описанието на всяка негова книга казва по няколко думи за това какво го е вдъхновило, за да я напише. Ето и историята, която се крие зад шедьовъра "Тетрадката":
"He беше особено лесно да измисля сюжета на първата ми (публикувана) книга, но в крайна сметка реших да започна с нещо, с което знаех, че ще се справя. "Тетрадката" е роман, написването на който е вдъхновено от бабата и дядото на съпругата ми, страхотни хора, които са прекарали повече от 60 години заедно. Жена ми бе много привързана към тях - другите ѝ дядо и баба бяха починали когато е била малка - и тя е от онези хора, които, докато порастваше, много обичаше да посещава баба си и дядо си през уикендите. Когато навърши 16 и взе шофьорска книжка, тя отиваше да ги вижда всеки уикенд, че дори и когато започна на учи в колежа (на около 2 часа път), все така ходеше да ги вижда поне два пъти в месеца, за да ги провери и да се увери, че имат достатъчно храна и всички онези неща, които прави една добра внучка.
И понеже те бяха толкова специални за нея, съпругата ми нямаше търпение до сватбата, защото тя щяха да бъдат там. Но за съжаление, в денят преди сватбата ни се обадиха да ни кажат, че няма да успеят да дойдат. Въпреки, че бяха на около 40 минути път с кола и имаше кой да ги докара, бяха толкова болни, че докторът им е препоръчал да си стоят вкъщи. Жена ми бе много тъжна, но денят бе наистина напрегнат и тя се постара да не мисли за това. Предполагам, че осъзна липсата им едва когато стоеше в дъното на църквата и се готвеше да мине по пътеката към олтара. Там имаше малка масичка, върху която бе сложена кутия, донесена от цветарят. В кутията бяха корсажите и бутониерите за гостите на сватбата и родителите, но както си стоеше там, жена ми не можеше да не забележи, че имаше две цветя, които не бяха докосвани - цветята, предназначени за баба ѝ и дядо ѝ.
Церемонията и приемането минаха, говорихме със семейството и танцувахме, направихме всички онези, типични неща, а след това се върнахме в хотела. Когато се събудих на следващата сутрин, съпругата ми се обърна към мен и ме погледна. Изглеждаше толкова красива - никога не бях виждал по-красива жена.
- "Обичаш ли ме?" - попита тя.
- "Разбира ce", прошепнах, чудейки се защо пита.
- "Добре", каза тя, пляскайки с ръце и говорейки с авторитарен тон. "Значи ще направиш нещо за мен."
- "Да, госпожо", казах аз.
И така, това, за което ме помоли, бе отново да облека смокинга. Тя се пъхна в булченската си рокля, взе онези две цветя (беше ги донесла в хотела), парче от сватбената торта, видео, което девер ми бе заснел предния ден и така "донесохме" сватбата при бабата и дядото.
Те нямаха представа, че ще отидем и бяха много въодушевени, когато ни видяха. Дядото облече едно сако, сложи бутониерата и всички направихме няколко снимки; влязохме вътре и гледахме видеото, докато ядяхме торта и тогава те ни разказаха историята за това как са се запознали и как са се влюбили, неща, които в последствие намериха своето място в "Тетрадката".
Но въпреки, че историята им бе пленяваща, това, което помня най-ясно от онзи ден, бе начина, по който се отнасяха един към друг. Начинът, по който очите му блестяха, когато я гледаше, начинът, по който държеше ръката ѝ, както и начинът, по който ѝ поднасяше чай и се грижеше за нея. Спомням си как ги гледах и си помислих как след 60 години брак двамата се държаха така, както ние със съпругата ми след 12 часа брак. Какъв страхотен подарък ни поднесоха, помислих си, че още на първия ден от брака ни ни показаха, че истинската любов трае вечно."