Да се взреш в слънцето

Да се взреш в слънцето Ървин Ялом Времетраене: 1:05 мин. Палач на любовта и други психотерапевтични истории Ървин Ялом Времетраене: 1:03 мин. Теория и практика на груповата психотерапия Ървин Д. Ялом, Молин Леш Времетраене: 1:19 мин. Екзистенциална психотерапия Ървин Ялом Времетраене: 0:56 мин. Когато Ницше плака Ървин Д. Ялом Времетраене: 1:14 мин. В защита на алтруизма Матийо Рикар Времетраене: 1:04 мин. Спонтанна еволюция Брус Липтън, Стив Баерман Времетраене: 0:58 мин. Привързани Амир Левин, Рейчъл Хелър Времетраене: 1:08 мин. Дракула. Луксозно издание Брам Стокър Времетраене: 1:05 мин.

Или как може да бъде преодолян ужасът от смъртта.

Съдбата ни като човешки същества е нашата тленност, но понякога страхът от смъртта ни завладява до такава степен, че ни прави неспособни да живеем пълноценно. Макар и неосъзнат, този страх често е в основата на редица психични разстройства: необяснима тревожност, депресия, фобии, страх от остаряване... Прозрението за нашата смъртност често излиза наяве вследствие на пробуждащо преживяване - съновидение, болезнена загуба (смъртта на обичан човек, развод, загуба на работата или дома), болест, травма или напредването на възрастта.

"Може ли да бъде преодолян ужасът от смъртта? Смъртта ни погубва, но съзнанието за нашата тленност може да спаси живота ни", твърди Ялом. Да го спаси от какво? От пропиляване.

Щом се конфронтираме с факта на своята преходност, ние започваме да пренареждаме приоритетите си.

Да общуваме по-задушевно с любимите хора, да се наслаждаваме по-интензивно на красотата на живота и да поемаме с повече готовност рисковете, необходими за личностното ни израстване. Изпъстрена с трогателните истории на различни хора, с преживяванията и спомените на самия автор, книгата предлага конкретни начини за справяне с ужаса от смъртта. Така стигаме до прозрението: колкото по-пълноценно живее човек, колкото по-пълно реализира потенциала си, толкова по-малко се страхува от смъртта.

Ървин Д. Ялом е професор емеритус по психиатрия на Училището по медицина на Станфордския университет. Носител е на наградата Едуард Стрекър за 1974 г., наградата на Американската психиатрична асоциация за 1979 г., наградата за цялостен принос на Американската асоциация по групова психотерапия за 2017 г. и наградата за цялостен принос на Американската психологична асоциация за 2018 г. Автор е на книгите Когато Ницше плака (за която е награден със златен медал на клуба Общност на нациите за художествена литература), Палач на любовта, Моят път към себе си, Изцелението (на) Шопенхауер, Мама и смисълът на живота и превърналите се в класика учебници Стационарна групова психотерапия (Inpatient Group Psychotherapy) и Екзистенциална психотерапия. Живее в Пало Алто, Калифорния.

"Самоосъзнатостта е върховен дар, безценен като самия живот. Тя е всъщност онова, което ни прави човеци. За жалост обаче, плащаме за нея висока цена - съзнанието за нашата смъртност. Съществуването ни бива винаги помрачавано от знанието, че раждайки се, преминавайки през юношеството и достигайки зрелостта и разцвета на силите си, после неизменно ще трябва да повехнем и умрем.

Мисълта, че сме смъртни, ни терзае открай време. Преди четири хиляди години вавилонският герой Гилгамеш разсъждавал за смъртта на своя приятел Енкиду: "Помръкна погледът ти и не можеш да ме чуеш вече. Нима когато умра, и аз не ще съм като Енкиду? Скръбта нахлува в сърцето ми. Страх ме е от смъртта."

С тези думи Гилгамеш е изразил един страх, присъщ за всеки човек. Подобно на древния герой, всички ние - мъже, жени и деца - се страхуваме от смъртта. При някои този страх се проявява непряко: като генерализирано безпокойство или под формата на друг психологически симптом. При други е открит и осъзнат, а при трети прераства в ужас, който прави невъзможни щастието и самоосъществяването.

Вече много векове философите се опитват да притъпят болката от смъртността и да ни помогнат да внесем хармония и мир в живота си. Като психотерапевт, който често работи с пациенти в плен на страха от смъртта, аз съм установил, че древната мъдрост - и особено мъдростта на античните философи - е особено полезна в третирането на този проблем.

Впрочем в терапевтичната работа аз приемам за свои предтечи не толкова великите психиатри и психолози от края на XIX и началото на XX век - като Пинел, Фройд, Юнг, Павлов, Роршах и Скинър, - а класическите древногръцки философи, и по-конкретно Епикур. Колкото повече научавам за този необикновен атински мислител, толкова повече разпознавам в Епикур един протоекзистенциален психотерапевт, на чиито идеи, както ще се убедите, често се опирам в настоящата книга.

Епикур е роден в 341 г.пр.Хр., скоро след смъртта на Платон, и умира в 271 г.пр.Хр. Повечето хора днес свързват името му с понятието епикуреец - човек, отдаден на изтънчените чувствени наслади (най-вече постигани чрез добри храни и напитки). В действителност обаче Епикур не проповядвал сетивните наслади - далеч повече го занимавало постигането на безметежност (атараксия). Епикур практикувал медицинска философия и настоявал, че също както лекарят лекува тялото, философът трябва да лекува душата. Според него същинската цел на философията била една: да облекчава човешкото нещастие. А коренът на човешкото нещастие - вездесъщият страх от смъртта. Плашещото видение за неизбежната смърт, казвал той, смущава радостта от живота и вгорчава всяка наслада. За да облекчи човешкия страх от смъртта, Епикур създал няколко находчиви мисловни експеримента, които на мен лично помогнаха да смекча своя страх от смъртта и които използвам, за да помагам на пациентите си.

От личен опит и от клиничната си работа знам, че страхът от смъртта променя своята интензивност в различните етапи на жизнения цикъл. Децата още в много ранна възраст забелязват проявленията на смъртта около себе си - мъртвите листа, насекоми и домашни любимци, изчезващите баби и дядовци, скръбта на родителите, безкрайните редици надгробни паметници. Децата са в състояние единствено да наблюдават всичко това, да недоумяват и следвайки примера на родителите си, да мълчат. И ако все пак се решат гласно да изразят своя страх, родителите им, видимо притеснени, разбира се, бързат да ги успокоят. Понякога търсят утешителни думи, друг път опитват да отложат разговора по този въпрос за далечното бъдеще или да уталожат детския страх с истории за възкресение, вечен живот и небесни селения.

Страхът от смъртта обикновено бива неосъзнат от шестгодишна възраст до пубертета - период, определен от Фройд като стадий на латентната сексуалност. След това обаче, през юношеството, той изригва с пълна сила: юношите често са обсебени от идеята за смъртта, а някои дори биват спохождани от мисли за самоубийство. Много младежи днес противодействат на страха от смъртта, възприемайки ролята на "повелители на смъртта" или на "сеячи на смърт" във виртуалния свят на видеоигрите с насилие. Други търсят същия ефект с черен хумор, мрачни песни и филми на ужасите. В ранното си юношество аз два пъти в седмицата посещавах едно малко кино току зад ъгъла на сградата, в която се намираше магазинът на баща ми. Там или в един глас с приятелите си крещях по време на филмите на ужасите, или в безмълвен потрес гледах кинопрегледите за зверствата на Втората световна война. Спомням си как ме побиваха тръпки при мисълта, че по една случайност съм се родил през 1931 г., а не пет години по-рано, като братовчед ми Хари, който умря в касапницата по време на десанта в Нормандия."
Из книгата

Изток-Запад ТМ ЕООД
София, 1000
ул. Стара планина 5, ет. 2
iztok.zapadbg@gmail.com

Въведение и благодарности
Смъртната рана
Как да разпознаем тревожността от смъртта
Пробуждащо преживяване
Силата на идеите
Преодоляване на ужаса от смъртта посредством човешкия контакт
Съзнание за смъртта. Лични спомени
Работа с тревожността от смъртта. Съвети към психотерапевтите
Послеслов
Бележки
За автора