"Слънцето, което от час потропваше по затворените ми клепачи, изведнъж ме удари по очите с грамадни, жежки чукове. Стаята се изпълни със светлина и чезнещите игриви сенки по тапетите се заоплакваха от крещящия триумф на обедните лъчи. Събудих се, за да се озова отново в Кънектикът и в един нормален свят.
Зелда беше станала - очевидно, защото след миг влезе в стаята, пеейки с цяло гърло. Когато пее тихо, обичам да я слушам, но извиси ли глас, от инстинкт за самосъхранение запявам с нея. И така, подхванахме песен за бисквитите. Разправяше се за това как всички добри хора в Алабама закусвали бисквити и затуй били хубави и мили и щастливи, пък в Кънектикът ядели яйца с бекон и препечени филийки, та ставали сърдити, отегчени и нещастни - особено ако като деца са хапвали бисквити. Накрая песента свърши и аз полюбопитствах дали е питала готвач...
– О, тя дори не знае какво значи бисквита - прекъсна ме жално Зелда. - А как ми се ядат и праскови...
В този миг ме осени щура идея, която побърза да ми се покаже в целия си блясък.
– Сега ще се облека - прошепнах тихо аз, - после ще слезем долу и ще се качим в колата, която, както забелязах, снощи е останала на двора, защото беше твой ред да я прибереш, пък ти беше твърде заета. Ще се настаним отпред и ще поемем към Монтгомъри, Алабама, за да ядем бисквити и праскови.
Със задоволство отбелязах, че тя изглеждаше порядъчно впечатлена. И все пак само ме погледна очаровано и рече:
– Не можем. Колата няма да стигне дотам. А и не бива.
Сметнах, че това са чисти формалности.
– Бисквитиии! - натъртих аз въздействащо. - Праскови! Розови и жълти, сочни...
– Недей! О, недей!
– Топло слънце. Ще изненадаме вашите. Няма да им пишем, че пристигаме, и просто ще цъфнем на вратата им след седмица и ще кажем, че не сме намерили нищо за ядене в Кънектикът, затова сме решили да се отбием, за да хапнем биск...
– Няма ли да е хубаво? - примоли се тя, жадна за насърчение.
Заех се да рисувам приказна картина: как ще се носим на юг по искрящите булеварди на градовете по тихи улички и уханни алеи, където клоните на бъзовите храсти ще рошат косите ни с дългите си, сладки пръсти, към червените, запрашени провинциални градчета, в които новоизлюпени почитателки на модата с широкополи сламени шапки учудено ще гледат тържественото ни преминаване...
– Да... - възрази печално тя, - само да не беше колата.
Та така стигаме до Таратайката.
Таратайката беше родена през пролетта на 1918 година. Принадлежеше на високопарния модел Експенсо и в невръстна възраст се продаваше за над трийсет и пет хиляди долара. Естествено, макар по име да беше Експенсо, неофициално си беше таратайка и като такава - кола точно за нас. Горе-долу веднъж на пет години някои от производителите пускаха на пазара таратайки и търговският им представител веднага дотичваше при нас, защото знаеха, че ние сме хора, на които следва да се продават таратайки. Когато се озова при нас, конкретният екземпляр беше прехвърлил най-добрите си години. По-точно, беше претърпял гръбначна травма и след неуспешно лечение имаше склонност да върви приведен на една страна; освен това страдаше от хронични стомашни неразположения и астигматизъм на двата фара. В същото време обаче беше изнервящо, разхлопано и неимоверно бърз.
Що се отнася до аксесоарите, Таратайката беше твърде нехайна към собствената си личност и беше изпогубила всичките си инструменти с изключение на един очукан крик и един гаечен ключ, които при правилно приложение биха могли да способстват за смяната на капла с гръмнала или пукната гума с такава, върху която все още има здрава. Но всички тези слабости бледнееха пред факта, че беше Експенсо и името на модела ѝ се кипреше най-отпред, което несъмнено си беше повод за гордост."
Из книгата
Рейтинг: 1.00 / 1 глас
