"През декември 1974 г. трийсет и четири годишният Брус Чатуин поема с нощен автобус на юг от Буенос Айрес на пътешествие, което ще превърне отклонилия се от задълженията си журналист в един от най-изящните и оригинални писатели от края на ХХ век. Същата година, почти в същия ден, самият аз напуснах училище, за да работя като помощник при отглеждането на добитъка в една ферма недалеч от Буенос Айрес. На юг равнините се ширеха ли ширеха из Патагония. Тогава бях на седемнайсет и преживяването, разбира се, дълбоко ме беляза. След десет месеца се върнах в малката пренаселена Англия с препълнена от цялото това празно пространство глава. И мигом забравих мухите, болежките от седлото и скуката. Отчаяно исках отново да отида там. След шест години ми се удаде възможност да пътувам до Рио Негро, Чубут и Огнена земя. Военната хунта беше наслагала табели край пътя Да познаваш Патагония, е дълг, но никой не обръщаше внимание. Според един писател от Буенос Айрес Патагония е само пустота – задна уличка, на която се щурат различни култури, и доста скучно място.
Една сутрин в порив, който скоро щеше да бъде последван от цяло поколение с раница на гърба, чаках автобуса в пущинаците на запад от Трелев, когато измъкнах книгата, която си бях взел – издание с меки корици, днес носещо белезите от три посещения в Патагония. Не бях чувал за автора, но неговата книга беше единствената съвременна, която намерих за крайната ми цел. Отворих първата страница, прочетох първия абзац и… общо взето, това беше. Патагония не е точна област на картата. Тя обхваща огромна и неясна територия от деветстотин хиляди квадратни километра в Аржентина и Чили. На практика се познава по почвата. Намираш се в Патагония, когато виждаш родадос патагоникос – базалтовите камъчета, образувани от ледниците, и хариля – преобладаващите ниски храсти. Патагония може да бъде описана и с климата. Вятърът, който духа със страховита сила от октомври до март – както Чатуин казва: Оголва човека до същината му – и заради който самолетът на Антоан дьо Сент-Екзюпери летял назад, а не напред. Пътешествениците след Дарвин отбелязват как оголеността сграбчва въображението. Пустотата на Патагония принуждава ума да се насочи към себе си. В музея в Трелев бях попаднал на дневника на несломим уелски заселник. През юли 1877 година Джон Мъри Томас пътувал из вътрешността на континента и записал с избледняващия си молив: Снощи сънувах, че с Хариет сме в спалнята. Целунахме се. Не минава и нощ, без да я видя насън.
Изолацията в Патагония лесно умножава водещото у човека: пияницата пие; набожният се моли; самотният става по-самотен, в някои случаи фатално. Том Джоунс работел като британски консул в Пунта Аренас. В мемоарите си от 1961 г. Патагонска панорама пише: Дали заради суровия и груб климат на Патагония, дали заради самотния живот в лагера след трудовия ден, или пък заради угризенията след тежък запой, не мога да кажа, но познавам повече от двайсет души – някои съвсем отблизо, – които са посегнали към самоубийство. Първите овцевъди пристигат от Фолкландските острови в края на шейсетте години на XIX век. Изкушението сред потомците им да запазят културата, оставена от предците им, си остава неизменно. Патагония е дом на два народа; мнозина от жителите ѝ водят раздвоен живот – единият често преповтаря средата, от която са избягали. Колкото по-отдалечена е дадена долина, толкова по-точно е пресътворена първоначалната родина. В Гайман уелсците запазват езика и химните си. В Рио Пико германците садят лупини и череши. В Сармиенто бурите продължават да сушат билтонг (от гуанако). Както Чатуин пише в дневника си: Колкото повече човек се отдалечава от големите центрове на цивилизацията, толкова по-често се срещат чудатите възстановки на света на мадам Дю Бари.
Пустата в по-голямата си част Патагония е земя с изключителна плодовитост в едно отношение. Както Чатуин открива, пътуването през нея е най-стъписващото нещо, защото, където и да се озовеш, там със сигурност има поне един леко ексцентричен човек с невероятна история. Където и да отидех, нямаше нужда да търся историята, защото историята сама ме намираше… Сигурно и вятърът е замесен в тази работа. Подобно на Галапагоските острови, Патагония почти не е помръднала от ранните карти със сини еднорози, червени кентаври, понесли слонове кондори и великани. Тя все още обича да се възприема като земя на исполини. Не онези великани, за които говори Фернандо Магелан – пише Том Джоунс, – а онези мъже и жени, мнозина от които британци, превърнали тази неизбродна, пуста и брулена от ветровете земя в процъфтяващо място, в което могат да живеят цивилизовани хора. И в наши дни тя е осеяна както с кости на динозаври, така и с живи реликви, които живеят на шейсет километра от най-близкото селище и говорят на друже за левги и другата половина на света. Всички изглеждат поне два метра, особняци. Мечтите изобилстват. (Това може би обяснява защо Тед Търнър и Силвестър Сталоун са си купили там имоти.) Патагония се различава от всяко друго място – казва Тересита Браун-Менендес от семейството, на което до голяма степен се дължи овладяването на територията през XIX век. – Такава самота, такова величие. Всичко може да се случи.
Като много други и аз изпитах въздействието ѝ в ярки цветове, докато четях В Патагония. Бях чел Хъдсън, Дарвин и Лукас Бриджес, но никой от тях не ми представи Патагония като Чатуин. В пренаселения Лондон потърсих автора. Претекстът ми беше, че ми трябва телефонният номер на французина, който щял да бъде крал на Патагония. Всъщност исках да се запозная с Чатуин. По онова време си водех дневник. На 19 януари 1982 година съм записал: Сутринта с Брус Чатуин, след като най-сетне намерих едностайния му апартамент на улица Ийтън Плейс: колело до стената и Флобер на пода. По-млад е, отколкото си го представях, прилича повече на полски бежанец: с широки панталони, изпосталял, сиворусоляв, синеок, с остри черти и също толкова остри думи. Току-що е предал ръкопис – роман за една квадратна миля близо до Клиро, където две семейства се карат, нямат връзка със съвременния свят през две световни войни. Говори напевно, много забавен по момчешки и много начетен. Не е ли удивително, че най-големите измамници често имат набито око за истинския сюжет?
Книгата му създаваше впечатление за странстващ аскет, който е у дома си в пущинака край Трелев, умълчан човек, чието най-дълго изречение е Ясно. Всъщност след време той ми сподели: Най-добре се чувствам в увлекателен брътвеж. По-късно се запознах с една дама в Пуерто Наталес, която ми обясни: Дон Брус наистина много говореше, бастанте. В Алис Спрингс един антрополог се оплака: Той убиваше с разговори. Не спря да бъбри от мига, в който влязох в малкия му тавански апартамент. Само след няколко минути вече ми беше дал телефонния номер на краля на Патагония и Араукания, пушач на лула с глаукома, който ръководеше Свободния факултет по право на улица Фобур Поасониер. Даде ми още номерата на краля на Крит, на наследника на трона на ацтеките и на китарист в Бостън, който вярваше, че е бог. В замяна искаше да му разкажа за Аржентина. Една от литературните дарби на Чатуин беше да кара читателите да се чувстват част от фантазиите му. На живо имаше същата сила. Първият му редактор Франсис Уиндам казва за него: Караше те да се потопиш в някакво нещо, което вече не ти се струва като фантазия. И човек се увличаше, макар да говореше само той. Чатуин беше изключително умел да извлича най-интересните истории от пълни непознати и да прави невероятни връзки. На първата ни среща точно така стана.
Много бързо измъкна от мен информация, че като младеж в Буенос Айрес четях на глас на слепия Борхес; че къщата ни в градчето Мартинес беше охранявана от бивши въздушни командоси, които си държаха гранатите в бюрото на най-малкия ми брат; и една история, която бях научил в Салта, за героя на аржентинската независимост Гуемес, с когото са свързани цветовете на прословутото пончо на гаучосите. Черно за смъртта на Гуемес, червено за кръвта на войниците му. Именно историята на Гуемес плени Чатуин и извади наяве таланта му да убеждава другите да погледнат на света като него. Бях научил, че Гуемес – а и самият аз бях носил такова пончо – е поиспанченият вариант на шотландското Уемис: цветовете вероятно са традиционните за клана Уемис. Сините очи на Чатуин се облещиха и с много размахване на ръце той ми обясни, че в момента работи по теория за червеното като цвят. Дали съм знаел, че Гарибалди, докато се борел за независимостта на съседен Уругвай, докопал пратка с такива пончо от склад в Монтевидео и на кораба обратно към Италия ги нарязал и ги превърнал в прочутата униформа с червени ризи – и по този начин вдъхновил червените знамена, развели се по барикадите на революционна Европа и най-накрая в Кремъл?"
Из книгата
