Тоталитаризмът

Създаден през есента на 2005 г., Институтът за изследване на близкото минало идва да запълни една все по осезаема липса в академичния и в обществения ни живот. Комунистическото минало е загърбено, но не е осмислено и преодоляно, не е изживяно като манталитет и продължава да се възпроизвежда под различни форми. На фона на общественото мълчание за комунизма и сблъсъците на различни частни памети, както и на различни стратегии за манипулирането им, се появяват поколения без историческа памет. Ще бъде жалко, ако преминат през историята, или по-точно историята премине през тях, без да разберат какво им се е случило.

Институтът си поставя за цел насърчаването и подпомагането на изследванията в областта на съвременната българска история, както и методологическото обновяване и обогатяване на тези изследвания. Стремежът ни е да помогнем на младите хора в България и на всеки читател да получат адекватно познание за отминалия период. Поредицата Минало несвършено предлага резултатите от извършваните изследвания.

Ивайло Знеполски е професор в Софийски университет, гост-професор в EHESS (Париж), директор на Института за изследване на близкото минало, основател и ръководител на форума Софийски диалози. Някои от последните му публикации са: Как се променят нещата?; Истории с философи и историци, т. 1 - 2, 2016; Историкът и множественото минало, 2017; Bulgaria under Communism, 2018; Семиотика и критика на културата. Барт, Лотман, Еко, 2019; Communism, Science and the University, 2020.

"Тоталитаризмът като теория и проблемно поле

Днес все по-често в публичното пространство по един или друг повод се сблъскваме с позоваването на думата тоталитаризъм и това е свързано не с отпращане към практиките или събитията от познатите ни класически тоталитарни режими на XX век, а към практики или събития в страни с либерален режим и дълбоко вкоренена в историята им демокрация, както и към страни от бившия съветски блок, стъпили на пътя на демокрацията и в една или друга степен затрудняващи се да консолидират демократичните си институции. Логично възниква въпросът - на какво се дължи това: на непознаване на близката история на XX век или на опити за ревизиране смисъла на едно утвърдено в политическата наука понятие. Понятието тоталитаризъм не е ли на път да загуби научния си характер, постепенно превръщайки се в една разширена политическа метафора, изразяваща по-скоро раздразнение и емоционална реакция по отношение на съвременни нагласи, факти или явления? Или става въпрос за интуитивно уловени промени в социален и политически план, извикващи призрака на тоталитаризма в различни национални, социални или политически контексти, отличаващи се радикално от контекстите, в които са възникнали старите тоталитаризми.

За да проверим тези хипотези е необходимо преди всичко да се върнем отново към теоретиците, създали тоталитарната теория, и да потърсим внимателно отговори в набелязаните от тях уроци за времето след тоталитаризма. Все неща оставали малко встрани при ранното им четене поради ангажираност с морална и политическа оценка, както и радикална присъда на феномена, чиито непосредствени свидетели и потърпевши бяха по-възрастните поколения. Поради това в повечето случаи в публичното пространство, не само у нас, циркулират опростени версии, редуциращи сложни по същество теории до няколко общи положения, най-често за непосредствена политическа употреба. Целта ми е да повдигна завесата пред дълбочината и проблематичността и на най-влиятелните тоталитарни теории, както и върху характера на водещите им мотиви и набелязаните цели. Сложно мислене, непощадено от колебания, противоречия, влияния и промени, подлагано на критики и само изграждано в духа на полемика. Внимателното четене на текстовете на създателите на тоталитарната теория показва, че са писани с оглед и на времето след това, времето след тоталитаризма, когато неговата реалност и неговите практики ще бъдат зад гърба им, но сянката му ще продължава да пада върху новия живот.

В центъра на това изследване са трудовете на трима изследователи на тоталитаризма, трима начинатели - Хана Арент, Ерик Вьогелин и Реймон Арон, много различни автори, ярки индивидуалности, чиито срещи и сблъсъци спомогнаха теорията за тоталитаризма да не се появи като догматична дисциплина, а като проблемно поле, отворено към нови аспекти и към динамиката на промените във времето. Може би прави впечатление, че от предложения списък отсъства Карл Фридрих, който в предишни мои публикации заемаше мястото на Ерик Вьогелин сред водещите трима. Причините са комплексни, обективни и субективни. Първо аз самият сравнително късно открих Ерик Вьогелин, слабо известен и малко превеждан в Европа (с изключение на Германия) до 80-е години. По-важна е другата причина - с промяната на политическия контекст, в който живеем, напред излизат проблеми, които не са стояли преди две-три десетилетия.

Книгата на Фридрих / Бжежински Тоталитарна диктатура и автокрация беше много актуална за излизащата от комунизма страна, особено належащо беше коректното идентифициране на характеристиките на тоталитарния режим и неговото осъзнаване отвъд всекидневните битови преживявания с оглед на новите политически перспективи. Но това е труд, отговарящ на ситуацията от времето на Студената война и изпълнил своята роля успешно, не на последно място и заради достъпния и не затрудняващ широката публика език. Нещо, на което се дължи и популярността му. Той по същество класифицира, подрежда и прибавя много нови детайли от функционирането на тоталитарната машина, но остава на полето на политическия анализ и говорене, без да предлага собствен изследователски метод."
Из книгата

Сиела Норма АД
София 1510
бул. Владимир Вазов №9
080012525

Въведение: Тоталитаризмът като теория и проблемно поле
Хана Арент. От политическото понятие към създаването на тоталитарната теория

• Процеп между традицията и модерността
• За същността на тоталитарната идеология
• Тоталитарната организация - структура и организационни функции
• Съблазняване и манипулиране - подчиняване на масите
• Масовият терор. Природата и принципите на действие на тоталитаризма
• За същността на един безпрецедентен режим
• Абсолютното зло. Концентрационните лагери - експерименталната лаборатория на тоталитаризма
• Спорът за човешката природа. Статутът на човека в модерния свят
• Абсолютното зло и неговото банално всекидневно лице. Проблемът за разпределяни на вината между системата и индивида
• За метода на Хана Арент. Отново към въпроса за същността на тоталитаризма

Ерик Вьогелин. Политическите религии, тоталитаризмът и кризата на модерността

• Тоталитаризъм и автокрация
• За политическите репрезентации или антропологичните корени на тоталитаризма
• Политическите религии
• Цивилизационните корени на тоталитаризма
• Измамната трансцендентност на тоталитаризма или методът на догмо-машината
• Тоталитаризмът и съучастничеството на обществото. Процес на общо морално деградиране
• Тоталитаризмът и моралното пропадане на Църквата
• Хитлер и германците. За аурата и функцията на тоталитарния вожд
• Тоталитаризмът не е исторически неизбежен
• Актуалността на тоталитарната заплаха. За методът на Вьогелин
• За връзката между модерността и традицията. Ерик Вьогелин и Макс Вебер

Реймон Арон: Да мислим заедно. Демокрацията и тоталитаризмът. Политическа социология на тоталитаризма след Сталин

• За характера на светските религии
• Политическата социология като педагогическа стратегия
• Природата на тоталитаризма според структурния му модел
• За природата на бюрократичния тоталитаризъм
• Прагматизмът на идеологията - или идеологията като инструмент за действие в конкретни обстоятелства
• Идеология и терор
• Тоталитарната икономика или за бюрократичния абсолютизъм
• Индустриално общество и тоталитарна държава
• За промените в съветската система
• Либералният песимизъм на Реймон Арон: Тоталитаризмът като постдемократичен феномен
• Сянката на тоталитаризмът