"В началото на осми век императорският двор на династия Тан започва все повече да разчита на военни губернатори – цзедуши, – чиито отговорности отпърво се изчерпвали само с отбраната на границите, но постепенно започнали да включват събирането на налози, гражданската администрация и други форми на политическа власт. На практика те били независими феодални военни управници, подчинени само номинално на империята. Съперничеството между тях често било ожесточено и кърваво.
В утрото след десетия ми рожден ден лъчите на пролетното слънце се промушват през вейките на акацията и рисуват светлини и сенки по калдъръма пред дома ни. Изкатервам се на дебелия клон, който сочи на запад като ръката на безсмъртен и посягам към грозд жълти цветове в очакване на сладкия им и леко нагарчащ вкус.
– Милостиня, млада господарке?
Поглеждам надолу и виждам бхиккхуни. Не мога да кажа колко стара е – по лицето ѝ няма бръчки, но в тъмните ѝ очи има някаква сила, която ми напомня за баба ми. Ефирният мъх по избръснатата ѝ глава сияе в топлите лъчи като ореол, а сивата ѝ касая е чиста, макар и леко прокъсана по подгъва. В лявата си ръка държи дървена купа, гледа ме, чака.
– Искаш ли цвят от акация? – питам я.
Тя се усмихва.
– От малка не съм вкусвала. Ще се радвам.
– Ако застанеш точно под мен, ще хвърля малко в купата ти – отвръщам и се пресягам за копринената торбичка на гърба ми.
Тя поклаща глава.
– Не мога да ям цветя, които чужда ръка е докосвала… заразени са със земните грижи на този прашен свят.
– Това се покатери сама – казвам.
И мигновено ме хваща срам от раздразнението ми.
– Ако си ги взема сама, няма да е милостиня, нали? – в гласа ѝ се долавя нещо като смях.
– Хубаво – отвръщам. Татко ме е учил да съм любезна с монасите и монахините. Ние може и да не сме следовници на Буда, но няма смисъл да ядосваме духовете, независимо дали са даоистки, будистки, или просто диви духове, неподчинени на никой господар. – Кажи ми кои цветове искаш; ще се опитам да ти ги дам, без да
ги докосвам.
Тя посочва към края на една тънка вейка под моя клон. По-бледи са на цвят от останалите, което значи, че са по-сладки. Но вейката, от която висят, е прекалено крехка, за да се катеря по нея. Стискам с колене дебелия клон, на който съм, накланям се назад и увисвам като прилеп. Забавно е да гледаш света така и изобщо не ме е грижа, че подгъвът на роклята ми пърпори около лицето ми. Татко винаги ми се развиква, като ме види така, но никога не ми се сърди дълго, защото съм изгубила мама още като съм била бебе. Увивам пръсти в широките си ръкави и правя опит да хвана цветовете. Но все още съм далече от вейката, която тя иска – белите венчелистчета са примамливо недостижими.
– Ако е много работа – провиква се монахинята, – не се тревожи. Не искам да си скъсаш роклята.
Захапвам долната си устна, решена да не обръщам внимание на жената. Стягам и свивам мускулите на корема и бедрата си и започвам да се люлея напред и назад. Когато стигам до връхната точка на засилката си напред, отпускам хватката на коленете си. Докато летя през листака, цветовете, които жената иска, бръсват лицето ми и аз захапвам дръжката на едно съцветие. Пръстите ми улавят долната клонка, която се огъва под теглото ми и забавя скоростта ми, докато тялото ми се залюлява обратно нагоре. За момент изглежда като че ли клонката ще издържи, но после чувам ясен пукот и изпадам в безтегловност. Свивам колене и успявам да се приземя в сянката на акацията без нито една драскотина по мен. Търкулвам се веднага и натежалият от цветове клон се сгромолясва точно там, където съм била допреди малко. Сякаш нищо не се е случило, отивам при монахинята, отпускам захапка и пускам цветовете в купата ѝ за подаяния.
– Не са прашни. А и ми каза само да не ги пипам с ръце.
Седим под сянката на акацията, кръстосали крака в поза лотос като будите в храма. Тя къса цветчетата от грозда: едно за нея, едно за мен. Сладкият им вкус е по-лек, по-нежен от този на фигурките от захарно тесто, които татко ми купува понякога.
– Имаш дарба – казва ми. – От теб ще излезе добра крадла.
Поглеждам я възмутена.
– Аз съм дъщеря на генерал.
– Така ли? – пита тя. – Значи вече си крадла.
– Какви ги говориш?
– Много път съм извървяла – казва ми. А аз поглеждам към босите ѝ крака: отдолу са покрити с мазоли и загрубели. – Виждам как селяните измират на нивите си, докато великите господари кроят планове и трупат армии. Виждам как министри и генерали пият вино от чаши от слонова кост и се упражняват по калиграфия с пикнята си върху копринени свитъци, докато сираци и вдовици изкарват с по една купа ориз по пет дни наред.
– Това, че не сме бедняци, не ни прави крадци. Баща ми служи честно на своя господар, който е цзедуши на Уейбо, и следва вярно заръките му.
– Всички сме крадци в този свят на страданието – казва монахинята. – Честта и вярата не са ценности, а просто извинения да крадеш още.
– Значи и ти си крадла – лицето ми пламва от гняв. – Приемаш подаяния и не работиш, за да ги заслужиш.
Тя кимва.
– Такава съм. Буда ни учи, че светът е илюзия, а страданието е неизбежно, докато не прогледнем. Ако на всички ни е било писано да сме крадци, по-добре да бъда
крадла, която се придържа към отвъдземните принципи.
– И какви са тези твои принципи?
– Да презирам моралните присъди на лицемерите; да си държа на думата; да изпълнявам обещаното, нито повече, нито по-малко. Да усъвършенствам дарбата си и да я нося като факла в смрачаващия се свят.
Изсмивам се.
– А каква е дарбата ти, госпожо Крадла?
– Крада животи."
Из книгата
Книги 
