Втори шанс за щастие

Кали е фотограф и майка на три деца, която едва свързва двата края след внезапната смърт на своя съпруг. Изведнъж тя с изумление научава, че е наследила половината от имението „Хоукридж“ в живописно австралийско плато, макар да не познава покойния му собственик. То включва малка ферма, пасища с добитък, овощна градина и няколко акра тропическа гора. Другата половина от имението е оставена на не по-малко шокирания шотландец Бен, помагал в селскостопанската работа последните години. Той е дошъл чак на другия край на света, за да избяга от шумотевицата на големия град и непосилните изисквания на заможното си семейство. Единственото условие на собственика е имотът да не бъде продаден в рамките на една година.

Бен показва фермата на Кали и тя постепенно се влюбва в нея, в забавения ритъм на живота сред природата... и в него. Докато я реновират, за да покачат продажната ѝ цена, двамата осъзнават, че съдбата неочаквано им предоставя втори шанс за щастие. За да се възползват от него обаче, те ще трябва да простят грешките от миналото и да се научат да живеят в настоящето.

"Слънцето почти беше залязло, когато Бен и Кали приключиха обиколката на имота и се върнаха във фермата Хоукридж. За Бен това беше доста голямо предизвикателство – да се опитва да звучи спокоен и сдържан, докато обяснява как функционира фермата, макар че все още не беше осъзнал напълно новата ситуация. Никога, дори и в най-смелите си мечти, не си беше представял, че ще наследи половината от любимата на Санди „Хоукридж“, и със сигурност не можеше да си представи, че ще я сподели с жена на своята възраст – вдовица с деца, която заслужаваше това много повече от него. Но той знаеше, че завещанието бе изненада за Кали Мадън, колкото и за него, и не можеше да отрече, че тя беше приятна компания. Този следобед изражението ѝ беше доста сериозно, може би уплашено, но тя беше висока и доста привлекателна по един скромен и консервативен начин, който не търсеше внимание.

Бен ѝ показа дървените заграждения за добитъка, оборудвани с ограничител за ветеринарни прегледи, кантар, станок за маркиране на телета и рампа за товарене, но само посочи отдалеч работилницата за машини, тъй като подозираше, че тя едва ли ще я заинтригува. След това отидоха до овощната градина с нейните разнообразни цитрусови дървета и тропически праскови, както и специфични за дъждовните гори видове като бърдекинска слива и пръстов лайм.
Кали усърдно снимаше всичко с телефона си.
– Какво правеше Санди с всички тези плодове? – попита тя. – Консервираше ги? Правеше мармалад?
Бен се усмихна.
– Не, той не беше особено добър готвач. Продаваше плодовете на местните пазари, но съм сигурен, че голяма част от тях са били превърнати в консерви и конфитюри в кухните на други хора.
– А, разбирам.
Тя изглеждаше замислена и без съмнение се чудеше какво ще се случи с всички тези продукти сега.

Продължиха към пасищата, които се спускаха по дългия склон на хълма, и Бен обясни как Санди е поддържал съотношението на стадото си – по едно младо говедо на акър. – Той внимаваше много да не се стига до прекомерна паша – добави той.
– И каза, че има осемдесет акра пасища?
– Точно така – потвърди Бен, доволен, че е запомнила.
Тя отново правеше снимки, като очевидно съжаляваше, че не е взела със себе си „хубавите си фотоапарати“, както ги наричаше, и спираше, за да оправя настройките на телефона си, преди да започне да щрака като луда.
– А това какво е? – попита, сочейки към малката дървена хижа в подножието на склона, обградена в полукръг от борови дървета.
– Там живея аз.
Очите ѝ се разшириха.
– Наистина ли?
Гласът ѝ прозвуча някак стреснато.
– Доста е удобно – увери я Бен.
– Но е чак долу. И няма никаква гледка.
– Просто е друг вид гледка – каза той. А след това, в желанието си да бъде напълно открит, добави: – Хайде, ако не те плаши малко ходене, ще ти я покажа. Заслужава си да се види.

За щастие, Кали беше облечена с дънки и маратонки, така че нямаше проблем да се справи с криволичещата и на места кална пътека, която водеше надолу. Когато се приближиха до хижата, чуха шума от бълбукането на потока, който течеше точно покрай входната врата – звук, много познат на Бен, от който никога не се уморяваше.
Кали се присъедини към него на малката павирана площадка пред хижата и се наслади на гледката към долината, където поточето продължаваше като извита сребърна пътека, която изглеждаше магична дори в тази угасваща светлина, с вълни от мъгла, които се носеха във въздуха.
– О, разбирам какво имаш предвид.
В гласа ѝ се долавяше тихо възхищение, очите ѝ блестяха, а бузите ѝ бяха порозовели от движението. Свежият вечерен бриз разпиля кичури коса, които омекотиха изражението на лицето ѝ.
И сега тя забеляза и други детайли, като стоманената камина, която Бен беше поставил на терасата, и двата удобни дървени шезлонга, разположени така, че седящите да се наслаждават на гледката. После видя и стъклените врати без завеси, с дървена рамка, които разкриваха семплия, но уютен интериор на хижата. Усмивката ѝ стана още по-оживена.
– Това е прекрасно. Малко скрито съкровище тук долу.
Бен кимна.

– Знам. Голям късметлия съм. В това поточе дори живее птицечовка, която от време на време изплува, за да ме „поздрави“.
– Птицечовка! – С внезапна възторжена усмивка, Кали притисна длани към лицето си. – О, боже мой! Синът ми, Джоуи, ще полудее от радост, ако види птицечовка.
Бен усети, че и той се усмихва, което не беше лошо – през последните седмици нямаше много поводи за усмивки.
– На колко години е Джоуи?
– На шест.
Шестгодишен и без баща. Горкото малко момче.
Но когато Бен се замисли, си спомни ролята, която собственият му баща беше изиграл в детството му. Когато Бен беше на шест години, баща му повечето време отсъстваше – работеше в Единбург и трупаше състояние. Когато се прибираше у дома, беше раздразнителен и конфликтен. Почти всички детски спомени на Бен за баща му включваха как той затръшва вратите, крещи на Бен, братята и сестрите му и кара майка им да плаче.
Той неволно потръпна.
До него Кали трепереше и разтриваше ръцете си, голи под късите ръкави на тениската ѝ.
– Лесно е да забравиш колко по-хладно е тук, в планината – каза тя.
– Да – съгласи се Бен. – Трябва да се връщаме.
Те не проговориха повече, докато се катереха по склона, а Кали беше малко задъхана, когато стигнаха горе.
– Не съм във форма – каза тя. – Напоследък нямам време да правя каквито и да било упражнения.
– Е, начинът на живот тук определено се грижи за това – призна Бен. – Няма нужда от фитнес.
– Вероятно.

Сега вървяха обратно по билото и Кали вече дишаше нормално. Изведнъж тя беше изпълнена с въпроси и го заразпитва от колко време живее тук и каква е била ролята му.
– Вече съм тук от почти осемнайсет месеца – отвърна той. – Пътувах наоколо, с раница на гърба, и вършех случайни работи, а в „Хоукридж“ започнах да поправям огради.
Тя се обърна към него и го погледна право в очите.
– Можеш да кажеш, че не е моя работа, Бен, но не си ли малко възрастен да обикаляш с раница?
– Ами, да – призна той. – Имах нужда от време за... кариерна пауза.
Не искаше да навлиза в подробности.
– Нещо като годишна ваканция за възрастни?
За негово облекчение усмивката на Кали беше съпричастна.
– Сигурна съм, че на всеки от нас му се иска да направи същото.
Той кимна, благодарен, че тя явно нямаше намерение да го разпитва повече.
– Здравето на Санди вече се влошаваше – продължи той. – И не мина много време, преди да ме помоли да остана и да му помагам малко повече.
– Сигурно много те е харесвал.
Топлата усмивка, с която Кали придружи думите си, този път свари Бен неподготвен. Трябваше да си поеме дълбоко дъх, преди да отговори.

– Със стареца наистина, изглежда, си допаднахме.
Нямаше нужда да добавя, че се разбираше по-добре със Санди, отколкото със собствения си баща.
– Санди ми предложи да се настаня безплатно в малката хижа, а аз успях да удължа визата си. Така че работех на пълен работен ден, строях обори, премествах огради според инструкциите на Санди. Той много държеше да премества добитъка и да избягва прекомерната паша. Винаги имаше и друга работа – да се пази от инвазивни плевели и диви свине, да се коси тревата около фермата.
– Звучи, сякаш си заслужил прехраната си.
– Да, бих казал, че е така, а и в крайна сметка работата тук ми харесва. – И после, за да бъде честен, добави: – Харесвах и стареца.
Кали изглеждаше доста сериозна, докато той разказваше.
– Чувствам се зле, че дори не съм знаела за съществуването му.
– Да, преживя доста голям шок – каза Бен внимателно. – Но трябва да призная, че и аз бях изненадан. Никога не съм очаквал да наследя някаква част от имуществото му."
Из книгата

Барбара Ханей е многократно награждавана австралийска писателка. Автор на повече от 40 романтични заглавия, продадени в 12 милиона екземпляра, в над 35 страни по цял свят. Романите ѝ са както съвременни, така и исторически, а действието често се развива в различни австралийски местности. Голяма част от тях са включени в романтичната поредица на Арлекин. Барбара Ханей е носителка на престижните награди за романтични четива RITA и австралийския ѝ еквивалент RUBY. Два пъти е печелила и приза Романтичен роман на годината за Австралия.

На българските читатели е позната с романите Да се срещнем във Венеция, Тайни от острова, Лятото на тайните и Сватба в провинцията.

Хермес ООД
Пловдив 4000
ул. Лозенград №51, ПК 4077
info@hermesbooks.com