Историята на твоя живот и други разкази

Историята на твоя живот и други разкази Тед Чанг Времетраене: 0:49 мин. Нека помним - част 2: Още истории от историята Росен Петров Времетраене: 1:08 мин. Астрологична прогноза 2026 Гал Сасон Времетраене: 1:27 мин. Градина Крисмъс Трий Лори Гилмор Времетраене: 1:15 мин. Наръчникът на Ванилия за добри дела Катя Антонова Времетраене: 1:05 мин. Жигосаният Робърт Галбрейт Времетраене: 1:13 мин. Ози Озбърн. Прощален ритуал - Автобиография Времетраене: 1:18 мин. Владетелят на стара Велика България Сетлозар Попов Времетраене: 1:17 мин. Закуска с мистър Дарси Емилия Блау Времетраене: 1:04 мин. Голяма книга за 10 столици в Европа Румяна Николова, Николай Генов Времетраене: 0:58 мин. 100 стихотворения Тил Линдеман Времетраене: 0:49 мин.

От извисяващата се Вавилонска кула, която свързва Земята с божествените висини, до свят, в който посещенията на ангелите са колкото бленувано, толкова и ужасяващо всекидневие, от невронната модификация, позволяваща да се погледне отвъд красотата на човешкото лице, до извънземния език, променящ възприятието ни за времето и реалността, Тед Чанг ни приканва с невъобразима изобретателност да преосмислим нашата вселена и мястото ни в нея.

Опирайки се на изключителната си ерудиция, черпейки от постиженията на математиката, физиката, езикознанието, психологията, ненапразно наричан "гений на научната фантастика", Чанг не се вписва в никаква традиция и заема свое собствено, уникално място в литературата на човешкото въображение.

Тед Чанг (р. 1967 г.) е американски автор от китайски произход, завършил компютърни науки в университета Браун в Провидънс, Род Айланд. Докато работи по специалността си, той пише и публикува в различни списания. Неговите общо 18 разкази и новели са спечелили 4 награди Небюла, 4 награди Хюго, 4 награди Локус, наградата Джон У. Кембъл и наградата Теодор Стърджън.

"Ако положат кулата по протежение на Шинарската равнина, на човек ще му трябват два дни, за да стигне от единия до другия ѝ край. Когато кулата е изправена, на човек ще му отнеме цял месец и половина, за да се изкачи от основата до върха ѝ, и то само ако не носи товар. Но малцина тръгват нагоре с празни ръце; повечето вървят бавно, защото теглят кола с тухли. Четири месеца минават от деня, в който натоварват тухлите в двуколката, до деня, в който ги разтоварват, за да ги включат в строежа на кулата.

Хилалум бе прекарал целия си живот в Елам и познаваше Вавилон само като града, който купува мед от Елам. Медните кюлчета пътуваха с лодки по Карун към Долното море, за да стигнат до Ефрат. Хилалум и другите копачи пътуваха по суша заедно с търговския керван от натоварени онагри. Следваха прашен път, който тръгваше от платото, минаваше през равнините и стигаше до зелените поля, набраздени от канали и диги.

Никой от тях не бе виждал кулата преди. А тя се открои в далечината още когато им оставаха цели левги, за да я стигнат: линия, тънка като ленено влакно, която се поклащаше в искрящия въздух, тръгнала нагоре от парчето изсъхнала кал, каквото представляваше Вавилон. Когато се приближиха още повече, калта придоби формата на могъщите стени на града, но мъжете виждаха само кулата и нищо друго. Когато сведоха поглед към речната долина, забелязаха белезите, оставени от кулата извън града: Ефрат сега пълзеше по дъното на широко, хлътнало русло, изровено, за да бъде осигурена глината за тухлите. На юг от града се виждаха редици отдавна угаснали пещи. Когато застанаха пред портите на града, на Хилалум му се стори, че кулата е още по-огромна от всичко, което някога си е представял: колона, широка колкото цял храм, но толкова висока, че върхът ѝ се губеше в невидимото. Всички продължиха пътя си с вдигнати нагоре глави и присвити срещу слънцето очи.

Нани, приятелят на Хилалум, го сръчка с лакът, изумен.
– И сега ще изкатерим това нещо? До върха?
– Ще отидем горе, за да копаем. Изглежда... неестествено.
Копачите стигнаха до централната порта в западната стена, откъдето един друг керван точно излизаше. Докато крачеха напред, плътно един до друг, за да се възползват от тясната лента от сянка, падаща от стената, водачът им, Бели, се провикна към пазачите в кулите над портата:
– Ние сме копачите, извикани тук от Елам.
Пазачите се зарадваха. Един отвърна:
– Вие ли сте тези, които ще копаят небесния свод?
– Ние сме.

Целият град празнуваше. Фестивалът бе започнал преди осем дни, когато изпратиха и последните тухли, и щеше да продължи още два. Градът ликуваше, танцуваше, пируваше ден и нощ. Заедно със зидарите бяха и теглячите, мъже, чиито крака бяха развили силни мускули от изкачването на кулата. Всяка сутрин нова група работници започваше своето изкачване; катереха кулата в продължение на четири дни, прехвърляха товара си на следващата група теглячи и на петия ден се връщаха обратно долу с празни колички. Групите образуваха верига, която стигаше до върха на кулата, но само най-ниските ѝ брънки празнуваха с града. За онези, които живееха в кулата, имаше достатъчно вино и месо, изпратени по-рано, за да може да има пирове из цялото здание.

Вечерта Хилалум и другите еламски копачи седнаха на глинените столчета до дълга, отрупана с храна маса, една от многото такива на градския площад. Копачите разпитваха теглячите за кулата.
Нани каза:

– Разбрах от един човек, че зидарите, които работят на върха, вият от мъка и скубят косите си, когато изпуснат тухла, защото ще трябва да чакат четири месеца, за да дойде нова, но никой не трепва, когато някой човек падне и умре. Вярно ли е?
Един от по-разговорливите теглячи, Лугатум, поклати глава.

– О, не, това са измислици. Нагоре по кулата неспирно пълзи керван с тухли; хиляди нови тухли стигат до върха всеки ден. Загубата на една не значи нищо за зидарите. - Той се наведе към тях. – Но има нещо, което ценят повече от човешкия живот: мистрията.
– Защо мистрията?

– Ако зидар изпусне мистрията си, спира да работи, докато не пристигне новата. Цели месеци не може да си позволи храната, която яде, и така задлъжнява. Загубата на мистрия е довела до много пролети сълзи. Но ако падне човек и мистрията му остане, другите тайно изпитват облекчение. Защото следващият, който изпусне своята, ще може да вземе допълнителната и да продължи да работи, без да трупа дългове. Хилалум се ужаси и прекара трескав миг в броене на кирките, които копачите бяха донесли със себе си. После обаче осъзна.

– Това няма как да е истина. Защо горе нямат резервни мистрии? Та те са толкова леки в сравнение с всички тухли, които отиват нагоре. Да, загубата на работник може и да означава голямо забавяне, но не може да нямат и зидари в резерва. Защото инак ще трябва да чакат новите да се изкачат от основата до върха.

Всички теглячи избухнаха в смях.
– Този не можем да го преметнем - каза Лугатум весело. И се обърна към Хилалум: – Значи започвате изкачването си, щом фестивалът свърши?
Хилалум отпи от купата с бира.
– Да. Чувал съм, че към нас ще се присъединят копачи от западните земи, но не съм ги видял още. Ти знаеш ли кои са?
– Да, идват от земя, наречена Египет, но не копаят руда като вас. А камък.
– И ние добиваме камък в Елам - каза Нани с пълна със свинско уста.
– Не и като тях. Те добиват гранит.
– Гранит?
– В Елам добиваха варовик и алабастър, но не и гранит.
– Сигурен ли си?
– Търговците, които са пътували до Египет, казват, че там имат зикурати и храмове от камък, издигнати от варовик и гранит, и то от огромни късове. Правят и гигантски статуи от гранит.
– Но с този камък е мъка да се работи.
Лугатум сви рамене.
– За тях не е. Кралските архитекти смятат, че такива каменоделци ще са ви от полза, когато стигнете до небесния свод.
Хилалум кимна. Възможно беше. Кой знае какво щеше да им е от полза там горе?
– Виждал ли си ги?
– Не, още не са дошли, но ги чакаме след няколко дни. Може и да не успеят да дойдат, преди да е свършил фестивалът; ако стане така, вие, еламците, ще потеглите сами нагоре.
– Вие няма ли да дойдете с нас?
– Ще дойдем, но само за първите четири дни. После трябва да се върнем и вие, късметлиите, ще си продължите.
– Защо да сме късметлии?
– Много искам да се кача до горе. Преди бях тегляч за по-горните групи и стигнах до дванайсетдневна височина, но не повече. А вие ще стигнете и по-далеч - Лугатум се усмихна горчиво. – Завиждам ви, ще пипнете свода небесен.
Да пипнеш свода небесен. Да го пробиеш с кирка.
На Хилалум му прилоша, като си представи.
– Няма за какво да ни завиждаш... - започна той.
– Точно така - обади се Нани. – Свършим ли си работата, всеки ще може да пипне свода небесен."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Вавилонската кула
Разбери
Делене на нула
Историята на твоя живот
Седемдесет и две букви
Еволюция на човешката наука
Адът е отсъствието на Бог
Да ти хареса това, което виждаш: документален филм
Бележки към разказите