"Когато някой ме попита как се запознахме с Марк, не знам какво да му отговоря... Иска ми се да мога да кажа, че се срещнахме в едно кино - двама самотници в празната зала, всеки от които не подозираше за съществуването на другия, преди да светнат лампите - или че единият от нас изпусна ръкавицата си така, както Пепеляшка изпуснала стъклената си пантофка, а другият я намери и макар че беше много ценна за него, я върна на собственика ѝ години по-късно. Но беше много по-просто. Дори беше незабележимо. Срещнахме се в крайградския влак. Не в Ориент експрес, нито във влака стрела, летящ към Киото и първата сакура, цъфнала през пролетта. Срещнахме се в пет часа и трийсет и осем минути сутринта във влака за Лондон Бридж, в който нямаше вагон-ресторант.
– Извинявайте, госпожице. - Вдигнах поглед от мястото си до прозореца към мускулестия мъж с очила с рогови рамки. – Бихте ли преместили чантата си?
Мъжът седна до мен и отвори вестника, който започна да се вее до лицето ми от поривите на вятъра през отворения прозорец на вагона. Пътниците, чиито очи бяха зачервени, заспиваха и се събуждаха, а главите им се допираха до прозорците или се отпускаха върху раменете на съседите им. Познати лица в познатия влак, прелитащ покрай познатите пейзажи. Животът ми се беше сблъскал с неравност по пътя или може би с изкривена релса, което беше вълнуващо и би трябвало да се смятам за късметлийка. Имах хубава работа, малък, но удобен апартамент в града, къща на село и няколко близки приятели. Бях късметлийка, но не бях щастлива и се мразех заради това.
Не можех да се отърся от усещането, че животът ми е празен. Опитвах се да го запълня - ходех на фитнес, но ми липсваше мотивация; започнах да тренирам карате, но не понасях контакта със спаринг партньора; докато гледах някой филм, преглеждах на телефона си приложенията за запознанства и се събуждах по време на финалните надписи, а локвата от червено вино попиваше в дънките ми. Не живеех, а съществувах. Животът ми беше в застой. Но не се опитвайте да ме сравнявате с Бриджит Джоунс - самотното момиче в големия стар град, което търси господин Идеален. Не си падам по романтиката и отдавна я смятам за художествена измислица. Освен епизодичното пиянско плъзгане с пръст по обявите в приложенията за запознанство (по-скоро наляво, отколкото надясно) не търсех любов, защото бях решила, че няма да знам какво да правя с нея. Бях изненадана, когато любовта ме намери.
Влакът спря на следващата гара. Той пристъпваше спокойно сред тълпата от пътници, които се опитваха да намерят място, където да седнат. Дълъг кичур от тъмнокестенявата му коса беше паднал на челото му точно над веждите. Застана по средата на пътеката, вдигна нагоре едната си ръка и се хвана за релсата, докато влакът се отдалечаваше от гарата и правеше остър завой. Имаше нещо в начина, по който се държеше - с естествена грация, която говореше за вътрешна увереност, - и в начина, по който се усмихна вероятно на някоя мисъл, която му беше минала през ума, и аз бях обзета от чувство, което ми е трудно да изразя с думи. Наблюдавах го и си мислех, че го разбирам - представях си длъжността, която заемаше, хората, с които се срещаше, процесията от бивши приятелки, които оставяха страстни гласови съобщения на телефона му. Той можеше да бъде такъв, какъвто исках да бъде.
Лампите във вагона угаснаха и когато светнаха отново, установих, че мъжът ме гледаше. Очите му бяха с най-яркия нюанс на синьото, който някога бях виждала. Понечих да го заговоря, за да разваля магията, но поривът на вятъра разтърси вагона и вестникът на съседа ми ме удари по лицето. Мъжът ми се усмихна.
Гледам го така, както го гледах в онзи момент, но сега Марк е със светлосин костюм и ме чака търпеливо до олтара. Карън и Лора - красивите ми шаферки, които са облечени с пастелнорозови рокли и притискат до гърдите си златистожълти лилии - са застанали до него. Те ми се усмихват, защото знаят, че си мислех, че този ден може би никога няма да настъпи, и се радвах, че той най-накрая настъпи. Студените ми крака са се стоплили. Стигам до края на пътеката, спъвам се и едва не падам върху Марк. След като се изправям, се оказва, че съм преминала от ръцете на майка в ръцете на бъдещия ѝ зет, сякаш съм някаква стока. Въпреки помпозността - гримираните дами и красивите рокли, развълнуваните гости, ролс-ройса пред църквата, старателно организираната церемония, радостната атмосфера и тържествеността на повода - се чувствам като добитък. Изложена съм на пазара, където се продава месо.
Свещеникът се обръща към мен и Марк, а после към гостите, но аз не го слушам. Това се е случвало преди и ще се случи отново. Родители ми са се оженили тук, а също и родителите на баща ми. На това място под светлината, проникваща през витражите, до внушителните каменни арки, в присъствието на приятели, братовчеди, чичовци и лели те са си разменили обети и са си обещали общо бъдеще. Заклели са се, че ще изживеят заедно годините, които им остават, и на двамата с Марк ни предстои да го направим. Нашият брачен съюз е последният в дългата поредица от брачни съюзи - някои от тях са се съхранили, а други са се разпаднали. Но ние ще бъдем силни и ще останем заедно. Всеки от нас е преминал през много перипетии и след като се съберем, ще преминем през още много перипетии.
Докато Марк посяга към лицето ми и повдига внимателно воала ми, искам да заплача. Полагам усилия да се сдържа и си казвам: "Не го прави, Ани. Потърпи още малко". Опитвам се да се отърся от самоунищожителните мисли и поглеждам към гостите, които се взират в мен, към Карън, която вече е обичала и винаги ще обича, към майка, която не е способна да обича, към милата и търпелива Лора, която винаги е искала най-доброто за мен, към бащата на Марк и съпругата му Джийн, към приятелите и колегите ни, които са изпълнени с трепетно очакване.
Виждам едно лице, което не ми е познато. Мъжът е висок и слаб, с изпъкнали скули, остра брадичка и тъмна коса, сресана от едното му слепоочие към другото над набръчканото чело. Издадените му напред ключици опъват ризата му. Очите му са студени и пронизващи - сякаш е видял нещо в мен, което не му е харесало, нещо, което е предизвикало горчивина в устата му.
Марк хваща нежно ръката ми и аз се обръщам към него.
– Уплашен съм - изрича той тихо, докато свещеникът дава знак на хората в църквата да замълчат.
Непознатият все още гледа към мен.
– И аз - прошепвам."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
