Властелинът на пръстените - част 3: Завръщането на краля
Специално издание с цветни порезки

Великолепна, многоцветна, главозамайваща. Най-великата история!

Войските на Мрачния господар се събират и сянката на злото плъзва по света. Хора, джуджета, елфи и енти обединяват сили против злото.
Междувременно Фродо и Сам продължават героичния си поход през Мордор, защото трябва да унищожат Единствения пръстен.

Завръщането на краля включва и пълните приложения.

Фентъзи епос на всички времена!

Трети том от епичната сага Властелинът на пръстените от Дж. Р. Р. Толкин.

Изданието е с красива цветна порезка.

"Минас Тирит.

Пипин надникна изпод закрилата на Гандалфовия плащ. Запита се дали е буден, или още сънува стремителния сън, който го обгръщаше вече толкова дълго, откакто бе почнало бясното препускане. Мрачният свят прелиташе наоколо и вятърът мощно напяваше в ушите му. Не виждаше нищо, само звездите кръжаха и далече надясно огромни сенки закриваха небето – там отминаваха назад планините на Юга. Сънливо се опита да преброи етапите на пътешествието, ала сред дрямката спомените бяха несигурни. Първо препускаха без отдих със страхотна бързина, а призори Пипин зърна да проблясва бледо злато и стигнаха до безмълвния град с огромен пуст замък на хълма. Едва се добраха до убежището, когато крилатата сянка отново прелетя отгоре и хората посърнаха от ужас. Ала Гандалф утеши хората с кротки слова и Пипин подремна в едно кътче, морен, но неспокоен, усещайки в просъница как хората разговарят, шетат насам-натам и изслушват заповедите на Гандалф. Сетне отново препускане в нощта. Сега бе втората, не, третата нощ, откакто бе надникнал в Камъка. С този грозен спомен той окончателно се пробуди, потръпна и шумът на вятъра сякаш се изпълни със заплашителни гласове.

В небето лумна светлина, жълт огън запламтя зад мрачните прегради. Изплашен, Пипин отново се скри и се запита в коя ли злокобна страна го отвежда Гандалф. Разтърка очи и разбра, че просто пълната луна изгрява над източните сенки. Значи нощта още не бе отминала и тепърва ги чакаха дълги часове от мрачното пътешествие. Протегна се и запита:
– Къде сме, Гандалф?
– В Гондорското кралство – отвърна вълшебникът. – Продължаваме да яздим през Анориен.

Отново настъпи кратко мълчание. После Пипин изведнъж се вкопчи в плаща на Гандалф и извика:
– Гледай! Пламък, червен пламък! Има ли дракони из тия земи? Гледай, още един!

Вместо отговор Гандалф гръмогласно подвикна на коня си:
– Напред, Сенкогрив! Трябва да бързаме. Няма време. Виж! Сигналните клади на Гондор горят, зоват за помощ. Войната е избухнала. Виж, огън бушува над Амон Дин, пламък покрива Ейленах; сигналът бърза на запад: Нардол, Ерелас, Мин-Римон, Каленхад и Халифириен на роханската граница.

Ала Сенкогрив забави своя бяг до лека стъпка, сетне вирна глава и изцвили. Конски гласове му отвърнаха от мрака; след малко затътнаха копита, трима ездачи налетяха в нощта, отминаха като полетели призраци под лунните лъчи и изчезнаха на запад. Тогава Сенкогрив приклекна, хвърли се напред и нощта го обля като бурен вятър. Пипин отново се унесе и почти не чуваше разказа на Гандалф за обичаите в Гондор, за сигналните клади, които Владетелят на Града разположил по възвишенията покрай двете граници, за постовете, където винаги чакали отморени коне, готови да понесат вестоносци на север, към Рохан, или на юг, към Белфалас.
– Много време е отминало, откакто пламтяха кладите из Севера – каза той, – а в древността на Гондор нямаше нужда от тях, защото кралете притежаваха Седемте Камъка.

Пипин се размърда неспокойно.
– Спи сега и не се плаши! – каза Гандалф. – Не отиваш в Мордор като Фродо, а в Минас Тирит и там ще си в безопасност, доколкото може да я има в днешно време. Ако Врагът завладее Гондор или Пръстена, тогава Графството не ще те защити.
– Голяма утеха! – промърмори Пипин, но въпреки това се поддаде на дрямката. Последното, което запомни, преди да потъне в дълбок сън, бе гледката на високи бели върхове, засияли като плаващи острови над облаците в лъчите на залязващата луна. Запита се къде ли е Фродо, дали вече е в Мордор, не е ли загинал; и не знаеше, че нейде далеч Фродо гледа същата луна да залязва над Гондор, преди да настъпи денят.

Шумни гласове разбудиха Пипин. Отминал бе още един ден, в който трябваше да се укриват, още една нощ на лудо препускане. Беше сумрачно – отново наближаваше хладната зора и наоколо тегнеха мразовити сиви мъгли. Сенкогрив бе спрял и козината му димеше от пот, ала той гордо възправяше глава без следа от умора. Край него стояха множество високи мъже, наметнати с дебели плащове, а зад тях от мъглата се надигаше каменна стена. Изглеждаше частично разрушена, но още преди да бе отминала нощта, наоколо се раздаваше шумът на трескава работа: гърмяха чукове, звънтяха мистрии, скърцаха колела. Тук-там сред мъглата мътно просветваха огньове и факли. Гандалф разговаряше с мъжете, които преграждаха пътя му, и като се вслуша, Пипин разбра, че спорят за самия него.
– Вярно, познаваме те, Митрандир – казваше водачът им. – Ти знаеш паролите на Седемте порти и можеш да продължиш. Обаче не познаваме спътника ти. Кой е той? Джудже от Северните планини ли? В тия времена не искаме никакви чужденци в нашата страна освен могъщи бойци, на чиято вярност и помощ можем да се надяваме.
– Ще гарантирам за него пред трона на Денетор – отвърна Гандалф. – Колкото до храбростта, тя не се мери по ръст. Той е минал през повече битки и заплахи, отколкото ти, Инголд, макар да си двойно по-висок; наскоро взе участие в щурма на Исенгард, за който носим вести. Тежка умора го е налегнала, инак щях да го събудя. Перегрин се казва, извънредно храбър човек.
– Човек ли? – недоверчиво запита Инголд, а останалите се разсмяха.
– Човек! – провикна се още съненият Пипин. – Човек! Нищо подобно! Хобит съм, а не човек, и още по-малко храбрец, само от време на време ставам храбър, като опре ножът о кокала. Не слушайте Гандалф, заблуждава ви!
– Мнозина велики бойци биха могли да кажат същото – усмихна се Инголд. – Но що е това хобит?
– Полуръст – отвърна Гандалф. – Не, не онзи, за когото нашепва мълвата – добави той, виждайки изумлението по лицата на мъжете. – Просто негов сънародник.
– Да, и негов спътник – добави Пипин. – Боромир от вашия Град бе с нас и ме спаси сред снеговете на Севера, а накрая загина, за да ме защити от безброй врагове.
– Стига! – каза Гандалф. – Бащата пръв трябва да чуе скръбната вест.
– Вече се досещахме – каза Инголд. – Странни поличби видяхме напоследък. Но сега минавайте бързо! Владетелят на Минас Тирит е закопнял да види всекиго, що носи последните вести за сина му, бил той човек или...
– Хобит – обади се Пипин. – Не мога да предложа кой знае какви услуги на господаря ви, ала ще сторя каквото е по силите ми в памет на храбрия Боромир.
– На добър час! – каза Инголд; мъжете се отдръпнаха и Сенкогрив мина през тясна вратичка в стената. – Дано в тежкия час донесеш добър съвет за Денетор и за всички ни, Митрандир! Но казват, че както винаги идваш със страшни и скръбни вести.
– Защото идвам само когато трябва да помогна – отвърна Гандалф. – Колкото до съвета, ще ти кажа, че твърде късно си се заел да поправяш стената на Пеленор. Сега смелостта ще е най-добрата ти защита от идващата буря – смелостта и надеждата, която нося. Не всичките ми вести са зли. Не се бави, захвърляй мистриите и почвай да остриш мечовете!"
Из книгата

"Блажени са онези, които легендите измислят и които митове със руни тайнствени изписват"
Из "Митопея", Джон Роналд Руел Толкин

В живота на всеки човек - велик или не чак толкова - има събития, които го определят, оформят, насочват го в това, което прави. Между тези съдбовни валци, реката от уникална човешка енергия се промушва, извайва и накрая застива. Вероятно би било крайно самонадеяно да си мислим, че можем да разгадаем и обхване всички планове на съдбата, но за Джон Роналд Руел Толкин определено си заслужава да се направи поне опит. Животът на Толкин започва в Южна Африка през 1892 година, но корените му далеч не са в Блумфонтейн. Потомък на саксонска фамилия, която се мести и устройва в Англия, Джон коментира така своя произход: "Името ми "Tolkien" е германско, но аз никак не съм "дързък", както някои мои далечни праотци." Едва тригодишен Джон се връща в Англия с майка си и брат си, за кратка семейна визита, но Съдбата вече е решила друго за него - че ще остане в Англия. И наистина, нещастен инцидент с баща му кара вдовицата да се установи в Бирмингам, при нейната сестра. Роналд учи в престижното училище "Кинг Едуард", което напуска поради финансови затруднения на семейството. Но и тук Съдбата си казва думата - Роналд трябва да получи образование точно там и да развива своята удивителна способност да овладява нови езици. През 1903 г. той получава стипендия и се връща в "Кинг Едуард". След ранната смърт на майката и влошените отношения на Роналд и брат му с тяхната леля, те се принуждават да се преместят в доста спартански пансион. Но и този житейски обрат е съдбовен - там Роналд среща своята бъдеща съпруга - Едит Брат, в която се влюбва мигновено. По молба на опекуна си обаче - отец Франсис, бъдещият писател спира да се вижда с Едит, за да успее да завърши университета в Оксфорд, където без стипендия няма никакъв шанс да попадне. На следващата година 1916 - той се венчава за своята любима. И така, едва завършил престижния университет със специалност "Англиски език и литература", младоженец от три месеца, Толкин се включва в Ланкаширския стрелкови полк и заминава за Франция. Първата световна война е сред ужасяващите събития, сложили своя отпечатък върху съзнанието на гения - безсмислената смърт на невинни, сред които и двама от най-добрите му приятели. Там той започва да пише някои от поетичните произведения, които по-късно намират място в "Силмарилион".

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg